Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (44)

Глава тридесет и шеста

Няма да го направят — обади се Каденца, сякаш я бях питала за мнението й по въпроса. — Дори ако разполагаха начин да те спрат, а те нямат такъв, пак не биха се решили на самото действие.

— Такова ли е експертното ти мнение?

— Не че си питала за него.

— Така е, не съм, затова си затваряй грозния сребърен плювалник, да не пробия дупка в него!

— Моля те, чувствай се поканена да го дупчиш! Самосъзнанието ми е разпределено из цялото тяло. Трябва да пробваш някой път. Цялата ти безценна хуманност да бъде натикана в няколкостотин кубически сантиметра мозъчна тъкан в онази лесно размазваема костена кутийка, която наричате „череп“ — не бих се доверила на такъв тип устройство, ако съществуването ми зависи от него.

— Просъществували сме около шест милиона години — дори по-дълго, ако включиш и доисторическите времена. Вие съществувате от… колко точно?

— Важен е не само времевият отрязък, а и какво сте постигнали през него. Докато вие, хората, сте се въргаляли из галактиката в търсене на някаква цел, на смисъл, който да припишете на веригата космически случайности, довели сбирщина като вас на бял свят, ние сме вършили велики подвизи. За времето, нужно ти да кихнеш, аз обработвам данни, колкото човешкото съзнание — за една година. Представи си цялото мислене, което сме извършили от появата си насам.

— Не ти е от особена полза в момента, нали?

— Тя търпението ти ли изпитва, Пърслейн?

За малко да изтърва енергийния пистолет от шок и облекчение. Хесперъс най-сетне бе проговорил. Светлинките в главата му светеха, въртяха се и танцуваха зад цветните стъкла в прозорчетата на черепа му. Каденца сигурно говореше, за да отвлича вниманието ми от признаците на възстановяването му.

— Ти се върна!

— Все едно никога не съм отсъствал! — той помръдна ръка и опипа зейналата като кратер черна рана на гърдите си. — Не е толкова зле, колкото изглежда, повярвай ми — важното е какво се случва вътре.

Говореше като Ейбрахам Валмик, Духът на въздуха. Каденца следеше движенията му с безизразното безразличие на механична балерина. Чудех се дали е забелязала промяната в поведението му.

— Ти… добре ли си? — попитах.

— Оправям се. Гелът помогна. Съжалявам, че беше необходимо да се изключа с толкова малко време за подготовка след предупреждението ми, но не можех с нищо да предотвратя събитието. Ти как се справяш с гостенката ни?

— Тя е направо душата и сърцето на купона.

— Представям си. Не е имало забавни фокуси и номерца?

— Само един. Оставих я да мине с предупредителен изстрел.

— Ясно, ясно… — роботът положи длани на пода и си помогна да стъпи на крака. Преди изключването беше нестабилен и скован, но сега предишната плавност на движенията му се възвръщаше. — Добре си се справила, Пърслейн — наистина много добре! Да взема ли вече енергийния пистолет? Предполагам, че имаш нужда от почивка.

— След малко. Налага се да ти кажа нещо, Хесперъс. Знаем накъде е тръгнал този кораб… — погледнах предпазливо към Каденца, но тя вече беше изслушала целия ми разговор с Кемпиън. — Към един звезден бент на линията Джентиан, на над шейсет хиляди светлика от Невма.

— И какво толкова ще търсят роботите при този звезден бент?

— Надявах се ти да имаш някакви идеи по въпроса.

— В състояние ли са да го отворят?

— Не и без отварачка. Но смятам, че съществува определена вероятност такава да се намира на борда на „Сребърни крила“.

— И не си знаела за нея?

— Може преди време и да съм знаела. Не съм сигурна, Хесперъс, но от възникването на тази вероятност тя ми прозвуча вярно. Бях пазителка на еднократната отварачка. Била съм й пазителка от името на линията още откакто сме инсталирали звездния бент. Ето защо Каденца и Каскада са искали да вземат именно моя кораб.

Хесперъс извърна златното си лице, за да заговори на Каденца:

— Това вярно ли е? Звездният бент ли е ваша цел и отварачката ли е причината да се качите на „Сребърни крила на утрото“?

— Ти как мислиш, предател такъв? — отвърна тя.

Хесперъс се приближи до счупената роботка. Застана до нея с пистолет в едната ръка, другата стисната зад гърба, сякаш се боеше от вредата, която може да й причини.

— Значи аз съм предателят, понеже съм преценил да не се впусна в курс на премислен геноцид срещу разумни събратя?

Осъзнах, че разговарят на глас заради мен. Двете машини можеха да комуникират помежду си наум и за време, достатъчно ми да примигна веднъж, но искаха да чувам какво си казват.

— Те са клали машини. Защо машините да проявяват и капка милост към органичните?

— Те са убили по-ранна раса роботи. Не е трябвало да го правят. Но не е било клане, нито пък убийство. Не трябва да бъркаме непреднамерената смърт с преднамерената такава!

— Искали са да имат средство, с което да убият онези роботи.

— Само ако изобщо възникне нужда — поправи събеседничката си Хесперъс. — Грешен ход, но е бил и разбираем. Роботите са представлявали нова форма на сътворение. Исторически погледнато, новото често е унищожавало старото. Попитай рептилиите.

Каденца отклони поглед.

— Колаборационист!

Хесперъс пусна пистолета, оставяйки го да виси във въздуха, все още прицелен в Каденца. Коленичи и опря пръст в гърдите й, точно под ребрата. Точно както ставаше и когато роботите го проучваха, пръстът му потъна в бронята й, сякаш тя бе омекнала.

— Онова, което все още бих искал да науча, е: какво се надявате да постигнете, като отворите звездния бент. Без значение къде се намира той, несъмнено знаете, че и в най-благоприятния за вас случай ще успеете да нараните само малка част от метацивилизацията. Това ли е намерението ви? Като цяло безсмислен жест?

Той заби пръст по-дълбоко, докато не потъна чак до кокалчетата. Металът се сля с метал — злато със сребро. Дори не бях сигурна дали пръстът му още съществува като самостоятелна отделна част.

— Няма да научиш нищо от мен, Хесперъс!

— На твое място не бих изпитвал такава увереност!

Каденца се дръпна и изви торса си. С другата си ръка Хесперъс я задържа за рамото и й заговори с топлота в гласа:

— Полека! Съпротивата няма да ти помогне. Сама виждаш, че съм по-силен от преди — по-силен, отколкото някога си си представяла. За мен вече не са проблем барикадите, които си издигнала, и паянтовите екрани, които смяташ, че ще скрият тайните ти.

— Какво си ти? — попита Каденца в плен на ужасена омая, все още неспособна да се отърве от любопитството си.

— Нещо повече, отколкото ти някога ще бъдеш. Аз съм Хесперъс. Аз съм Валмик. Аз съм Духът на въздуха. Аз съм най-древното мислещо същество в галактиката, по-старо от най-стария дяловек, и мога да виждам през теб като през рядък дим… — след това Хесперъс вдигна ръка от рамото на роботката и допря пръст до устните й. Изшътка й. — Не, не се опитвай да се самоубиеш! Не можеш да се изключиш вече, без значение колко ти се иска. Това време отмина!

Под хватката му торсът й подскочи веднъж. Исках да отклоня очи. Казвах си, че гледам просто как един робот изсмуква информацията от друг — присъствам на неутрална размяна на информация между две машини.

— А сега — продължи Хесперъс — да се върнем на звездния бент. Разкажи ми какво наистина възнамерявате да правите с него, Каденца! После ще обсъдим и възможността да сложим край на мъките ти!