Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (6)

Пета глава

Израснали в квартала Еджмор, Билингъм, Маги и нейните братя и сестри бяха изследвали пътеките в Чъканът маунтин и играеха по брега на залива. Тихият квартал предлагаше гледки както към Сан Хуан, така и към канадските планини. Той се намираше също до Феърхейвън, където човек можеше да броди между магазинчета за уникати и галерии, или да яде в ресторанти, където келнерите ти казват кое е най-прясното за деня и откъде е.

Билингъм отговаряше на прякора си — „град на потиснато вълнение“. В него цареше непринуденост, непретенциозност, беше от онези места, където можеш да си ексцентричен колкото искаш и винаги да намериш компания. Колите бяха облепени с всякакви необичайни стикери. От моравите пред къщите изскачаха като пролетни пъпки табели с конкуриращи се в предизборната битка кандидати. Човек можеше да вярва, в каквото иска, стига да не принуждава другите.

След като сестрата на Маги, Джил, я взе от терминала в Анакортес, те отидоха да обядват във Феърхейвън. Тъй като бяха най-малки в семейство Норис, с разлика от година и половина помежду им, те открай време бяха най-близки. Бяха преминали заедно през училище, ходеха на едни и същи лагери, увличаха се по едни и същи тийнейджърски идоли. Джил беше шаферка на сватбата на Маги, и беше помолила Маги да й бъде кума на приближаващата сватба с един местен пожарникар, Дани Страуд.

— Радвам се, че си откраднахме малко време насаме — каза Джил, докато похапваха тапас във „Флатс“, малко испанско ресторантче с огромни панорамни прозорци и тесен външен двор с кашпи с цветя. — Щом те закарам в къщата на мама и татко, ще те наобиколят и няма да мога да говоря с теб изобщо. Освен това утре вечер трябва да отделиш малко време да се срещнеш с един човек.

Маги спря чашата със сангрия на половината път към устата си.

— Кой? — попита тя предпазливо. — Защо?

— Един приятел на Дани. — Тонът на Джил беше преднамерено нехаен. — Страхотен мъж, много сладък…

— Покани ли го вече?

— Не, исках да говоря първо с теб…

— Добре. Не искам да се срещам с него.

— Защо? Да не би да си започнала да излизаш с някого?

— Джил, забрави ли причината, поради която този уикенд съм в Билингъм? Втората годишнина от смъртта на Еди. Последното, което искам, е да се запознавам с някого.

— Мислех, че ще бъде идеалният момент. Минаха две години. Обзалагам се, че не си излизала нито веднъж на среща, след като Еди умря.

— Още не съм готова.

Разговорът им беше прекъснат, когато келнерката донесе сандвич „Байон“, печена на грил наденичка с черен пипер и сирене върху селски хляб с дебела кора. Винаги го разрязваха на три парчета, като средното беше най-сочно, опушено и меко.

— Как ще разбереш кога си готова? — попита Джил, след като келнерката ги остави. — Имаш таймер, който се включва, или какво?

Маги я изгледа с раздразнение и се пресегна към сандвича.

— Познавам цял куп страхотни неангажирани мъже в Билингъм — продължи Джил. — Мога да те уредя толкова лесно. А ти си се завряла във Фрайдей Харбър. Можеше поне да откриеш един бар или магазин за спортни стоки, където да срещаш мъже. А то — магазин за играчки!

— Обичам си магазина. Харесвам Фрайдей Харбър.

— Но щастлива ли си?

— Щастлива съм — произнесе Маги замислено, след като изяде една вкусна хапка от сандвича. — Наистина съм добре.

— Хубаво. Сега е време да продължиш с живота си. Само на двайсет и осем си и трябва да си отворена за възможността да намериш някого.

— Не искам задължително да излизам с някого. Шансовете да намеря истинската любов са милиард към едно. Веднъж я намерих, няма начин да се случи отново.

— Знаеш ли от какво имаш нужда? От временно гадже.

— Временно?

— Да, както когато получаваш временна шофьорска книжка, за да усъвършенстваш уменията си, преди да получиш истинска. Не се тревожиш да търсиш мъж за сериозна връзка… просто избираш някой забавен, който да ти помогне да излезеш на пътя отново.

— Предполагам, че това ще ме направи професионалист по срещите. А мога ли да го правя непридружена от родител или бодигард?

— Абсолютно — засмя се Джил, — стига да практикуваш безопасно гмуркане.

След обяда двете сестри се отбиха в „Донатс Рокетс“ по настояване на Маги. Тя поръча серия донати, която включваше от продълговатите, покрити с кленова глазура и лентички бекон отгоре, донати, поръсени с трохи от бисквити орео и пържени донати, топнати в шоколад.

— Тези са за татко, разбира се — каза Джил.

— Да.

— Мама ще те убие. Тя се опитва да свали холестерола му.

— Знам, но тази сутрин той ми изпрати един есемес, в който ме помоли да му занеса една кутия.

— Подкрепяш лошите му навици, Маги.

— Знам, точно затова ме обича най-много.

Дългата алея към къщата беше задръстена от половин дузина коли. На паркинга, три четвърти акра, се тълпяха деца. Няколко от тях изтичаха към Маги, едно й показваше откъде му е паднало зъбче, друго се опитваше да я убеди да играят на криеница. Смеейки се, Маги обеща по-късно непременно да се включи.

Тя влезе в къщата и се отправи към кухнята, където майка й и група от братята и сестрите й, със своите половинки, се занимаваха с готвене. Тя целуна майка си — пищна, но стегната жена с прошарен кок и красив тен на лицето, което не се нуждаеше от грим. Беше си вързала престилка, на която пишеше: „Видял си всичко това, чул си го, направил си го. Само не можеш да си спомниш“.

— Тези не са за баща ти, нали? — попита майка й, поглеждайки строго кутията с донати.

— Пълна е с пръчици целина и моркови — отвърна Маги. — Кутията е само за поднасянето.

— Баща ти е в дневната — каза майка й. — Най-после имаме стерео и оттогава баща ти е залепен за телевизора. Казва, че изстрелите сега звучали като истински.

— Ако иска това, можеш да го закараш с колата до Такома — обади се един от братята й.

Маги се усмихна и отиде в дневната.

Баща й беше заел ъгъла на един голям диван, със спящо дете в скута си. Когато Маги влезе, погледът му падна върху кутията с донати.

— Моята любима дъщеря — възкликна той.

— Здравей, татко. — Тя се наведе, целуна го по главата и му подаде кутията.

Баща й я отвори, намери един донат с кленов сироп и бекон и си отхапа от него с израз на блаженство.

— Ела седни до мен. И вземи бебето — трябват ми две ръце за тази работа.

Маги внимателно взе детето и го облегна на рамото си.

— На кого е? — попита тя. — Не го познавам.

— Представа нямам. Някой ми го даде.

— Внук ли ти е?

— Предполагам.

Маги отговори на въпросите му за магазинчето, за последните събития във Фрайдей Харбър и дали се е запознала с някой интересен човек напоследък. Тя се поколеба достатъчно дълго, за да накара очите му да заблестят от любопитство.

— Аха. Кой е той и с какво се занимава?

— О, никой не е. Той е… ами, няма нищо. Човекът е обвързан. Говорих с него на ферибота по пътя насам. Усетила, че бебето се размърдва насън, тя допря ръка до малкото му гръбче и започна да го гали с кръгови движения. — Мисля, че случайно пофлиртувах с него.

— Това лошо ли е?

— Може би не, но ме кара да се питам… как наистина да разбера дали съм готова отново да излизам.

— Бих казал, че неволното флиртуване е знак.

— Някак ми е странно. Нещо ме привлече в него, макар изобщо да не прилича на Еди.

Еди, преди да се разболее, беше весел, безгрижен шегаджия. Мъжът, с когото бе прекарала време на ферибота тази сутрин беше по-мрачен, по-мълчалив, със сдържаност, която говореше за интензивност и дълбочина на чувствата. Тя не успя да обуздае въображението си и да не си помечтае в най-тайните ъгълчета на съзнанието си за физическа интимност с него и това й се бе сторило толкова потенциално неуловимо и изменчиво, че я ужаси. И все пак това бе част от привличането. Тя си спомни, че е желала Еди, защото е бил надежден, сигурен. Но сега се хвана, че желае Марк Нолан тъкмо поради противоположната причина.

Като наведе глава, Маги целуна спящото в прегръдката й бебе. Момченцето беше уязвимо, но крепко срещу нея, кожата му беше чудо на мекотата и нежността. Тя си спомни един момент в онези последни ефимерни дни от живота на Еди, когато в тихо отчаяние бе искала да са имали дете. Това щеше да е някакъв начин да задържи част от него.

— Скъпа — каза баща й, — никога не ми се е налагало да преминавам през това, през което ти премина с Еди. Не знам кога свършва траурът, нито как човек разбира кога е готов да продължи. Но има нещо, в което съм сигурен: следващият мъж ще е различен.

— Знам. Знаех го. Мисля си, че това, което ме тормози, е осъзнаването, че аз съм различна.

Баща й я изгледа с несигурен поглед, сякаш коментарът го беше изненадал.

— Разбира се, че си различна. Как може да не си?

— Част от мен не иска да се променя. Част от мен иска да остане същия човек, който съм била, когато бях с Еди. — Тя спря, когато видя изражението на баща си. — Това откачено ли е? Мислиш ли, че трябва да отида на терапевт?

— Мисля, че трябва да излезеш на среща. Да облечеш хубава рокля, да се наслаждаваш на хубава храна. Да целунеш някого за лека нощ.

— Но след като престана да бъда вдовица на Еди, кой ще го помни? Ще е като да го загубя напълно отново.

— Скъпа. — Гласът на баща й беше тих и нежен. — Ти научи много от Еди. Нещата около него, които те промениха за по-добро… това е начинът, по който той ще продължи да съществува. Няма да бъде забравен.

* * *

— Съжалявам — каза Шелби, когато Марк й донесе чаша горещ чай. Тя се беше свила на дивана, облечена в сив, кашмирен костюм за вкъщи. Понечи да каже нещо, но вместо това кихна силно.

— Всичко е наред — каза Марк и седна до нея.

Шелби измъкна една книжна кърпичка от кутията и издуха носа си.

— Надявам се, че е само алергия. Надявам се, че няма да те заразя. Не бива да оставаш с мен. Спасявай се.

Марк се усмихна.

— Необходими са повече от няколко бацила, за да се уплаша. — Като отвори едно шишенце с лекарство против настинка, той изтръска две таблетки и й ги подаде.

Шелби взе бутилка вода от масичката, глътна ги и направи физиономия.

— Щяхме да направим такова страхотно парти — каза тя натъжена. — Джания има най-страхотният апартамент в Сиатъл и аз щях да те покажа на всички.

— Можеш да ме покажеш по-късно. — Марк метна едно одеяло върху нея. — Засега се фокусирай върху оздравяването си. Ще ти оставя дори дистанционното.

— Толкова си сладък. — Шелби се облегна на него и издуха отново носа си. — Дотук с нашия секси уикенд.

— Отношенията ни са нещо повече от секс.

— Радвам се да чуя, че го казваш. — Като млъкна за малко, тя добави: — Това е номер три в списъка.

Марк прехвърляше каналите един след друг.

— Какъв списък?

— Може би не трябва да ти казвам. Но наскоро четох един списък с пет признака, според които мъжът е готов за „О“-думичката.

Марк спря да се занимава с дистанционното.

— „О“-думичката? — попита учудено той.

— Обвързване. Досега ти си направил три от нещата в списъка, които един мъж прави, когато е готов за обвързване.

— О? — произнесе той предпазливо. — Кое е номер едно?

— Измори се от нощните клубове и барове.

— Всъщност никога не съм обичал нощни клубове.

— Второто: представи ме на семейството и приятелите си. Трето: току-що показа, че мислиш за мен повече, отколкото за секса.

— А какво са четвърто и пето?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото ако ти кажа, може да не ги направиш.

Марк се усмихна и й връчи дистанционното.

— Добре, уведоми ме, ако ги направя. Не обичам да изпускам нещо. — Той обви ръка около нея, докато тя търсеше някакъв филм.

Мълчанието между тях обикновено беше комфортно. Но това мълчание беше напрегнато. Въпросително. Марк съзнаваше, че Шелби му предлага удобна възможност. Тя искаше да постави нови параметри за връзката им, да обсъдят накъде са тръгнали.

Странно, той самият се канеше да повдигне тези въпроси през уикенда. Имаше напълно логични причини да се обвърже с Шелби, да й каже, че има сериозни намерения. Защото наистина имаше.

Ако бракът с Шелби щеше да е нещо като да излиза на срещи с нея, то той искаше тъкмо това. Без лудости, писъци, скандали. Очакванията му бяха основателни. Той не вярваше в съдбата, нито във великата любов. Искаше една мила, нормална жена като Шелби, с която да няма много изненади. Двамата щяха да са партньори.

Да са семейство. Заради Холи.

— Шелби — започна той, но се наложи да прочисти гърлото си, което бе започнало да се стяга, преди да продължи: — Какво мислиш за това… да си единствена?

Тя се обърна в сгъвката на ръката му да го погледне.

— Имаш предвид официално да сме двойка? Да не се срещаме с други хора?

— Да.

Шелби се усмихна доволно.

— Току-що направи четвъртото нещо — каза тя и се сгуши отново в него.