Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (2)

Първа глава

До смъртта на сестра си Майк Нолан се беше отнасял към племенницата си Холи с обичайното небрежно внимание на неженен вуйчо. Беше я виждал по време на случайните празнични събирания и никога не пропускаше да й купи нещо за Коледа, или за рождения й ден. Най-често картички. Дотук се простираше общуването му с Холи и то бе напълно достатъчно.

Но всичко се промени през една дъждовна априлска нощ, когато Виктория беше убита в автомобилна катастрофа на междущатско шосе 95. И тъй като сестра му никога не беше споменавала за завещание или какви планове има за бъдещето на дъщеря си, Марк нямаше представа какво да прави с шестгодишната Холи. В картинката нямаше баща. Виктория така и не беше казала кой е той дори пред най-близките си приятелки. А Марк бе напълно сигурен, че бащата на Холи дори не подозира за нейното съществуване.

Когато Виктория отначало се премести в Сиатъл, тя се мъкнеше с една бохемска тайфа музиканти и творци. Това бе довело до поредица от краткотрайни връзки покрай всичките му там шумни артистични купони, за които Виктория беше мечтала. Най-накрая обаче й се наложи да признае, че проблемът за личната реализация трябва да бъде уравновесен с редовна заплата.

Беше кандидатствала за работа в една софтуерна компания и я назначиха в отдел „Човешки ресурси“ с прилично възнаграждение и отлична осигуровка. За съжаление точно тогава Виктория установи, че е бременна.

— За всички ще е по-добре, ако не го намесваме — каза тя на Марк, когато той попита кой е.

— Трябва ти помощ — възрази Марк. — Най-малкото трябва да плаща издръжка. Гледането на дете не е евтино.

— Мога да се справя и сама.

— Вики… да си самотен родител не е нещо, което бих пожелал на когото и да било…

— Теб всяка възможна представа за отглеждане на дете те води до притеснения — беше казала Виктория. — Което е разбираемо, като се има предвид нашето собствено минало. Но аз искам това дете. И ще се справя добре.

Наистина се беше справила. Сестра му излезе отговорен родител, търпелива и мила с единственото си дете, грижовна, без да проявява прекален контрол. Един бог знае откъде се бяха взели у нея такива майчински умения. Сигурно беше инстинктивно, тъй като Виктория със сигурност не ги беше научила от собствените си родители.

Марк знаеше без капка съмнение, че самият той не притежава такива инстинкти. Затова изпадна в пълен шок, когато осъзна, че не само е загубил сестра си, но и се е сдобил с дъщеря.

Изобщо не му бе минавало през ума, че някога може да се окаже настойник на Холи. Познаваше собствените си способности за повечето неща и имаше представа какво може да направи в ситуации, в които още не бе попадал. Но това… да се грижи за дете… му идваше в повече.

Ако Холи беше момче, може би имаше известен шанс. Момчетата изобщо не бяха трудни за разбиране. Целият женски пол, от друга страна, бе пълна загадка. Марк отдавна беше установил, че жените са сложни същества. Казваха неща от рода на: „Щом още не си разбрал, не възнамерявам да ти кажа“. Никога не поръчваха десерт за себе си, а когато те удостояха с честта да поискат мнението ти какво да си облекат, винаги обличаха точно обратното на това, което си казал. Макар че никога не би дръзнал да твърди, че познава жените, Марк ги обожаваше: тяхната измамливост, изненадите им, объркващата смяна на настроенията им.

Но да се грижиш за момиче… Исусе, не! Залозите бяха прекалено високи. А и нямаше откъде да вземе достатъчно добър пример. Да отглеждаш дъщеря в коварната, пълна с опасности среда на общество, което поставя всевъзможни капани… Не, господ знаеше, че не го бива за това.

Марк и сестра му бяха отгледани от родители, чиято версия за брак беше война на изтощение, в която децата бяха използвани като залози. В резултат на това тримата братя Нолан — Марк, Сам и Алекс, нямаха нищо против идеята да вървят по отделни пътища, докато пораснат. Виктория, от друга страна, жадуваше за отношения, каквито в нейното семейство никога не бе имало. Тя най-после ги бе намерила в лицето на Холи и това я караше да се чувства щастлива.

Но едно погрешно завиване на волана, участък мокър път, един миг на невнимание — и животът на Виктория се оказа преждевременно приключил.

Сестра им бе оставила запечатано писмо, адресирано до Марк, пъхнато в една папка заедно със завещанието.

Нямам друг избор, освен теб — беше написала тя. — Холи изобщо не познава Сам и Алекс. Пиша това, надявайки се, че никога няма да го прочетеш, но ако го четеш… погрижи се за дъщеря ми, Марк. Помогни й. Тя има нужда от теб. Предполагам колко объркваща трябва да изглежда тази отговорност. Съжалявам. Знам, че не си ме молил за това. Но ти можеш да го направиш. Ще научиш всичко.

Започни с това да я обичаш. Останалото ще си дойде само.

* * *

— Наистина ли ще я вземеш? — попита го Сам в деня на погребението, след помена в къщата на Виктория. Беше зловещо да вижда всичко по начина, по който сестра им го беше оставила, книгите на библиотечните рафтове, чифт обувки — небрежно захвърлени на пода в килера, гилза червило на рафта в банята.

— Разбира се, че ще я взема — отвърна Марк. — Какво друго мога да направя?

— Съществува Алекс. Той е женен. Защо Вики не е оставила Холи на него и на Дарси?

Марк го изгледа красноречиво. Бракът на най-малкия им брат беше като нападнат от вирус компютър — нямаше начин да го отвориш безопасно и той си включваше програмите, които изглеждат безобидно, но изпълняват какви ли не зловредни функции.

— Ти би ли си оставил детето на тях? — попита той.

Сам бавно поклати глава.

— Предполагам, че не.

— Тогава аз и ти сме всичко, което има Холи.

Сам го погледна внимателно.

— Ти си посоченият, не аз. Има причина, поради която Вики не е избрала мен. Не ставам за деца.

— Но все пак си вуйчо на Холи.

— Да, вуйчо. Отговорностите ми се ограничават до това да подхвърлям шеги за функциите на тялото и да пия много бира на семейните сбирки. Не ме бива за бащичко.

— Нито пък мен — въздъхна Марк мрачно. — Но трябва да опитаме. Освен ако ти не искаш да я вземеш и да се грижиш за нея.

Като се мръщеше, Сам разтърка лицето си с ръце.

— А как го приема Шелби?

Марк поклати глава при споменаването на приятелката му, интериорен дизайнер, с която се бе запознал при декорирането на скъпата къща на един негов приятел на Грифин бей.

— Обзалагам се, че ще се съгласи. Но не се каня да я моля за помощ. Това си е моя отговорност. И твоя.

— Може и да съм в състояние да я гледам понякога, но не разчитай на много помощ — вкарал съм всичко, каквото имам, в лозето.

— Направи точно това, което ти казах да не правиш, гений.

Очите на Сам, същите синьо-зелени очи като неговите, се присвиха.

— Ако бях слушал съветите ти, щях да правя твоите грешки, а не моите. — Той направи пауза. — Къде държи Вики алкохола?

— В кухненския килер. — Марк отиде до един шкаф, извади две чаши и ги напълни с лед.

Сам започна да рови из килера.

— Странно е… да пием от нейните напитки, когато тя е… мъртва.

— Тя първа щеше да ни каже да продължим напред.

— Може би е вярно. — Сам се приближи до масата с бутилка уиски. — Имала ли е застраховка „Живот“?

Марк поклати глава.

— Изтекла е.

Сам го погледна разтревожено.

— Предполагам, че се каниш да обявиш къщата й за продан?

— Да. Макар да имам чувството, че няма да получим кой знае колко за нея на този пазар. — Марк побутна една чаша към него. — Не пречи — каза той.

— Не се тревожи. — Сам не спря да налива, докато не напълни чашите щедро.

Те седнаха един срещу друг, вдигнаха питиетата си в мълчалив тост и пиха. Питието беше хубаво, докато се спускаше гладко по гърлото на Марк, изпращайки мек огън в гърдите му.

Той усети, че му е неочаквано приятно в компанията на брат му. Изглежда свадите от детството — боят, малките предателства — се бяха махнали от пътя им. Сега бяха възрастни, с потенциал за приятелство, което никога не бе съществувало, докато родителите им бяха още живи.

С Алекс, обаче, човек никога не можеше да се сближи, независимо дали го харесваше или не. Алекс и жена му Дарси бяха дошли на погребението, останаха на помена петнайсетина минути и си тръгнаха, без да разменят дума с някого.

— Вече са си тръгнали? — невярващо попита Марк, когато установи отсъствието им.

— Ако си искал да останат по-дълго — каза Сам, — трябваше да направиш помена в Нордстром.

Няма съмнение, че хората се питаха как трима братя могат да живеят на един остров с приблизително осем хиляди жители и да са толкова отчуждени. Алекс живееше със съпругата си в пристанището Рош от западната страна. Когато не се занимаваше с бизнеса си, влачеше Дарси по светски събития в Сиатъл. Марк, от своя страна, имаше малък бизнес за печене на кафе, който бе основал във Фрайдей Харбър. А Сам, който киснеше вечно на лозето си и се занимаваше с лозите, се чувстваше по-дълбоко свързан с природата, отколкото с хората.

Единственото общо помежду им беше любовта им към остров Сан Хуан. Той представляваше част от архипелаг, състоящ се от повече от двеста острова, някои от тях заобиколени от сушата на Вашингтонските окръзи Уотком и Скагит. Братята Нолан бяха прекарали детството си в природно защитената планина Олимпик, място, опазено до голяма степен от сивотата на останалата част от Северозападното тихоокеанско крайбрежие.

Момчетата бяха израснали с влажния океански въздух, с вечно покрити с тиня и кал боси крака. Те бяха дарени с влажни лавандулово лилави утрини, сухи сини дни и най-красивите залези на земята. Нищо не можеше да се сравни с гледката на бекасите, преследващи вълните, или плешивите орли, които пикираха остро в преследване на плячка. Или танца на косатките, гмуркането на гладките им тела.

Братята бяха пребродили всеки сантиметър от острова, изгризаните от вятъра склонове над морския бряг, мрачните колони на гъстите гори и тучните ливади с овощни дръвчета и диви цветя със съблазнителни имена: шоколадова лилия, иглика, морски руменец. Нямаше на света съчетание от вода, пясък и небе, което да е в толкова идеални пропорции.

Макар да бяха отишли в колеж и да се бяха опитали да живеят на други места, островът винаги ги мамеше обратно.

Дори Алекс, при цялата си неимоверна амбиция, се беше върнал. Беше от онзи тип живот, при който познаваш местните фермери, които отглеждат продуктите, които ядеш, и момчето, което вари сапуна, с който се миеш, и си на „ти“ със собствениците на ресторантите, в които се отбиваш да хапнеш. Можеш да се качиш на автостоп без страх, стига само да махнеш на някого, и той ще спре да те вземе.

Виктория беше единствената в семейството, която намери нещо, заради което сметна, че си струва да напусне острова. Беше се влюбила в стъклените върхове и долини на Сиатъл, в градските кафенета и култура, в изисканите, елегантни ресторанти, които изкушават вкуса, в объркващия сетивата лабиринт на Пайк плейс маркет.

На един коментар на Сам, че всички в града прекалено много говорят и мислят, Виктория отвърна, че Сиатъл я е направил по-умна.

— Аз нямам нужда да бъда по-умен — каза Сам. — Колкото си по-умен, толкова повече причини имаш да си отчаян.

— Това показва защо ние, Нолан, сме с такъв висок дух — каза Марк на Виктория и я накара да се разсмее.

— Не и Алекс, обаче — възрази тя, изтрезнявайки след малко. — Не мисля, че Алекс е бил и една минута щастлив в този живот.

— Алекс не иска щастие — отвърна Марк. — Той си е добре със заместител.

Връщайки се към настоящето, Марк се запита какво ли би казала сестра му, ако знаеше, че той се кани да отглежда Холи на остров Сан Хуан. Не беше осъзнал, че е изрекъл гласно мисълта си, докато не последва отговорът на Сам.

— Да не мислиш, че щеше да се изненада? Вик знаеше, че никога няма да напуснеш острова. Бизнесът ти с кафе е тук, домът ти, приятелите ти. Сигурен съм, че е знаела, че ще отведеш Холи във Фрайдей Харбър, ако нещо се случи с нея.

Марк кимна, чувстваше се празен и мрачен. Не можеше да игнорира за дълго мисълта какво означава за детето тази загуба.

— Тя днес каза ли нещо? — попита Сам. — Не съм чул и звук от нея.

След като й съобщиха за смъртта на майка й, Холи беше млъкнала, на въпросите отговаряше единствено с кимане и поклащане на глава. Изражението й бе далечно, отнесено, беше се оттеглила в своя си вътрешен свят, където не допускаше никого. След смъртта на Виктория Марк беше отишъл от болницата право в къщата на сестра си, където една детегледачка се грижеше за малкото момиченце. Беше съобщил новината на племенницата си на сутринта и оттогава тя практически бе останала на неговите ръце.

— Нищо — промърмори след малко Марк. — Ако днес не започне да говори, ще я заведа на педиатър. — Той изпусна една накъсана въздишка, преди да добави: — Дори не знам кой е педиатърът й.

— На хладилника има списък — каза Сам. — Написани са няколко телефонни номера, включително този на лекаря на Холи. Предполагам, че Вики ги е написала, в случай, че на детегледачката й потрябват спешно.

— И това е нещо.

Връщайки се на масата, Марк отпи дълга глътка уиски.

— Има нещо, за което трябва да поговоря с теб. Като си помисля, да живея с Холи в апартамента ми във Фрайдей Харбър, няма да е много удобно. Има само една спалня, а и няма двор за нея, където да играе.

— Да не би да си решил да го продаваш?

— Може би да го отдам под наем?

— И къде ще отидеш тогава?

Марк направи дълга, замислена пауза.

— Ти имаш много стаи.

Очите на Сам се разшириха.

— Не, нямам.

Две години преди това Сам бе купил петнайсет акра на Фолс бей в преследване на дълго лелеяната си мечта да основе своя собствена винарска изба. Имотът, с добре дренираните си пясъци, чакълеста почва и прохладен климат, беше идеален за лозе. Заедно със земята вървеше и една подобна на пещера, разнебитена викторианска селска къща със заобикаляща я веранда, многобройни еркерни прозорци, голяма ъглова кула и разноцветни слюдени плочки.

„Хубава къща“ бе малко пресилен термин за постройка, в която всичко скърца, криви се и вечно капе. Предишните обитатели бяха оставили своя отпечатък върху къщата с разполагането на баните на непредвидени за това места, с облицованите с тънка дървена ламперия стени и плитки шкафове с плъзгащи се врати с безброй рафтове от черешово дърво и корнизи, боядисани с евтина бяла боя. Оригиналните твърди подове бяха покрити с линолеум или мъхести килими.

Но къщата имаше три неща, които си заслужаваха: разполагаше с повече от достатъчно стаи за двама неженени мъже и шестгодишно дете, голям двор и овощна градина, а районът, в който се намираше във Фолс бей, беше един от най-любимите на Марк на острова.

— Какво губиш, ако ни пуснеш да живеем с теб? Няма да ти се месим в нищо. — Ние. Нас. Местоимения, които очевидно щяха да заместят „аз-а“ в повечето от изреченията на Марк отсега нататък.

— Шегуваш се, нали? Знаеш ли какво представлява животът на необвързани мъже с деца? Изпускаш всички страхотни жени, защото никоя от тях не иска да се превръща в детегледачка и да отглежда чуждо дете. А дори и ако по някакво невероятно чудо успееш да намериш някоя гореща мадама, няма да можеш да я задържиш за дълго. Край на спонтанните уикенди в Портланд или Ванкувър, край на дивия секс, край на спането до обяд. Завинаги.

— Че ти и сега не правиш нищо от това — изтъкна Марк. — Прекарваш цялото си време в лозята.

— Въпросът е, че това е мой избор. Но когато има дете, не можеш да избираш. Докато приятелчетата ти пресушават бира след бира и гледат мач, ти обикаляш бакалията и търсиш препарати за почистване на петна и крекери с подаръци вътре.

— Това не трае вечно.

— Не, разбира се, само останалата част от младостта ми. — Сам наведе глава над масата, сякаш искаше да я блъсне в плота, после подпря чело на ръката си.

— Как ще определиш младостта си, Сам? Защото оттук, където съм седнал, изглежда, че младостта ти е преминала преди няколко години.

Сам остана неподвижен известно време, след това произнесе със заглушен глас:

— Имах планове за трийсетата си година и никой от тях не включваше деца.

— Моите също.

— Не съм готов за това.

— Нито пък аз. Точно затова се нуждая от помощта ти. — Марк изпусна една напрегната въздишка. — Сам, да съм те молил някога за нещо?

— Никога. Но трябва ли да започнеш сега?

Марк се опита да придаде на тона си убедителност.

— Помисли за това по този начин… ще започнем полекичка. Ще станем екскурзоводите на Холи в живота. Сговорчиви екскурзоводи, които никога не прибягват до гадости като „заслужени наказания“ или „защото аз ти казвам така“. Аз вече приех мисълта, че няма да свърша най-добрата работа, отглеждайки дете… но за разлика от баща ни, грешките ми ще са доброкачествени. Няма да я пляскам, когато не си е изчистила стаята. Няма да я карам да яде целина, ако не обича. Няма да имам нищо против игрите. И се надявам тя да си изгради приличен мироглед и когато порасне да си намери работа и да може да се издържа. Само един господ знае как ще го направим, но ще е хиляди пъти по-добре, отколкото да я изпратим да я гледат чужди хора. Или още по-лошо: други наши роднини.

От устата на Сам се откъснаха няколко глухи ругатни. Както Марк се бе надявал, неговото вродено чувство за справедливост бе събудило доброто в брат му.

— Хубаво. — Той се надигна и се отпусна отново с въздишка, като повтори: — Хубаво. Само че имам условия. Започвам с това, че искам наема от апартамента ти, когато започнеш да го даваш под наем.

— Става.

— И ще ми трябва помощта ти, за да стегнем къщата.

Марк го изгледа предпазливо.

— Не ме бива особено в ремонтните дейности. Мога да правя основното, но…

— Достатъчно е. А ако оправиш подовете, това ще е балсам за душата ми. — Сега, след като Сам имаше уверение за парите от наема и безплатния труд, враждебността му до голяма степен избледня. — Ще се опитаме да изкараме няколко месеца. Но ако не ме устройва, ще трябва да се преместиш с хлапето някъде другаде.

— Шест месеца.

— Четири.

— Шест.

— Добре, по дяволите! Шест месеца. — Сам си наля още уиски. — Мили боже! — промърмори той. — Трима Нолан под един покрив. Истинска бомба със закъснител.

— Бомбата вече избухна — каза Марк рязко и щеше да каже още нещо, но чу в коридора нечии тихи стъпки.

На прага на кухнята застана Холи. Беше се измъкнала от леглото и стоеше тук с объркано, сънено изражение. Малко бежанче, облечено в розова пижамка, босите му крачета изглеждаха трогателни на студените тъмни плочки.

— Какво има, скъпа? — попита я Марк нежно, докато отиваше към нея. Той я вдигна — тя не тежеше повече от двайсет килограма — и уви ръчички около врата му като маймунка. — Не можеш ли да спиш? — Кръглата й главица на рамото му, уханието й на пастели и ягодов шампоан го изпълниха с размекваща нежност.

Той бе единственото, което тя имаше.

Просто започни с това да я обичаш…

Това щеше да е лесната част. Притесняваше се за останалото.

— Ще дойда да те сложа в леглото и да те завия, пчеличке — каза Марк. — Трябва да спиш. Очаква ни много работа.

Сам го последва, когато той отиде да занесе Холи в стаята й.

Леглото беше снабдено с табла откъм главата, на която Виктория бе закачила платнени пеперуди с тънки прозрачни крила. Като остави момиченцето на матрака, Марк дръпна завивката до брадичката й и седна открая. Холи мълчеше и не реагираше.

Марк погледна в отнесените й сини очи, махна косата от челото й. Щеше да направи всичко за нея. Силата на собствените му емоции го изненада. Не можеше да замести онова, което Холи бе загубила. Не би могъл да й даде живота, който би имала. Но щеше да се грижи за нея. Нямаше да я изостави.

Всички тези мисли, а и други, нахлуха в съзнанието му. Но той произнесе само:

— Искаш ли да ти разкажа приказка за лека нощ?

Холи кимна и погледът й се отмести към Сам, който се бе облегнал на касата на вратата.

— Имало едно време… — започна Марк — три мечки.

— Двама вуйчовци мечоци — добави Сам от прага с някакво неясно смирение в гласа — и едно малко мече.

Марк се усмихна едва-едва, без да спира да гали косицата на Холи.

— Всички те живеели в една голяма къща край морето…