Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (5)

Четвърта глава

До четирите основни острова, Сан Хуан, Оркас, Лопес и Шоу можеше да се стигне посредством вашингтонския щатски ферибот. Човек можеше да паркира колата си на ферибота, да отиде в района за сядане на горната палуба и да вдигне краката си по време на четирийсетте минути, докато пътува от Сан Хуан към Анакортес на континента. Водата беше спокойна, а гледките поразителни през лятото и през есента.

След като остави кучето си в местния хотел за домашни любимци, Маги стигна с колата си до фериботния терминал на Фрайдей Харбър. Макар да можеше да вземе половинчасовия полет директно до Билингъм, тя предпочиташе ферибота пред самолета. Обичаше да гледа крайбрежните домове, островните брегове, делфините и мързеливите морски лъвове, чиито лъскави гърбове проблясваха от време на време. Често можеха да се видят стада от хранещи се корморани по време на прилив, черни като смлян черен пипер, разсипан от мелничка.

Тъй като една от сестрите й щеше да дойде да я посрещне на терминала в Анакортес, а колата нямаше да й трябва докато е със семейството си, Маги слезе от ферибота по моста за пешеходци.

Стоманеният електрически ферибот бе в състояние да побере почти хиляда пътници и най-малко осемдесет и пет коли, и да развива скорост до трийсет възела.

Понесла платнения си сак за през нощта, Маги отиде до затворената част на главната палуба за пасажери. Тя мина покрай една от редиците с широки пейки, разположени до големите стъклени прозорци. Сутрешният петъчен ферибот беше пълен с пасажери до Сиатъл за уговорени срещи или да се забавляват през уикенда. Тя намери две места едно срещу друго. Едното беше заето от мъж, облечен в панталони каки и трикотажна блуза. Той беше потънал в един вестник, до него стояха няколко смачкани листа.

— Извинете, дали… — започна Маги и гласът й замря, когато той я погледна.

Преди да види друго, тя видя синьо-зелените му очи. Усети гореща тръпка, сякаш сърцето й беше прикачено към въже за скачане.

Беше Марк Нолан… гладко избръснат, добре облечен, секси в откровената си мъжественост. Фокусирайки се върху нея, той остави вестника настрана и се изправи, старомоден жест, който я обърка още повече.

— Маги. В Сиатъл ли отивате?

— В Билингъм. — Тя се прокле, че прозвуча задъхано. — На гости на семейството ми.

Той посочи пейката срещу себе си.

— Заповядайте, седнете.

— О, аз… — Маги поклати глава и хвърли бърз поглед наоколо. — Не искам да прекъсвам уединението ви.

— Всичко е наред.

— Благодаря, но… не искам да повтарям самолетните истории.

Тъмните му вежди се вдигнаха.

— Самолетните истории?

— Да, когато седна до непознат в самолет, накрая става така, че му разказвам неща, които не съм споделяла дори с най-близките си приятели. Но не съжалявам, защото никога повече няма да видя този човек.

— Това не е самолет.

— Но е транспортно средство.

Марк Нолан продължаваше да стои и да я гледа с обезоръжаващ блясък в очите.

— Пътуването с ферибота не е толкова дълго. Колко бихте могли да разкриете за себе си?

— Историята на целия си живот.

Той потисна една усмивка.

— Да рискуваме. Седнете до мен, Маги.

По-скоро команда, отколкото покана. Но тя се улови, че се подчинява. Докато оставяше сака си на пода, тя забеляза как погледа му минава бързо по нея. Беше облечена в тесни дънки, бяла тениска и късо черно сако.

— Различно изглеждате — отбеляза той.

— Заради косата е. — Маги стеснително прокара пръсти през дългите прави кичури. — Изправям я, когато ходя на гости при семейството си, иначе братята ми ми се подиграват, дърпат я… Аз съм единствената в семейството с къдрава коса. Само се моля да не завали дъжд. Ако се намокри… — Тя направи жест, който трябваше да означава експлозия.

— Харесва ми и по двата начина. — Комплиментът беше поднесен със сериозна откровеност, която се стори на Маги хиляди пъти по-очарователна от флиртуване.

— Благодаря. Как е Холи?

— Продължава да говори. През цялото време. — Той направи пауза. — Нямах възможност да ви благодаря на следващия ден. Онова, което направихте за нея…

— О, нищо не е. Искам да кажа, че не съм направила нещо специално…

— Това означава много за нас. — Погледът му се закова в нейния. — Какво ще правите със семейството си този уикенд?

— Просто ще се мотаем. Ще готвим, ще ядем, ще пийнем… Родителите ми имат голяма стара къща в Еджмор и милион внуци. Имам седем братя и сестри.

— Вие сте най-малката? — предположи той.

— Втората най-малка. — Тя се засмя смутено. — Как познахте?

— Дружелюбна сте. Смеете се много.

— А вие? Най-големият? Или средният?

— Най-големият.

Маги го изследва неприкрито.

— Което означава, че обичате да задавате правилата, надежден сте… но понякога може да се държите като всезнайко.

— Такъв съм през повечето време — призна той честно.

От устните й се откъсна смях.

— Защо отворихте магазин за играчки на острова? — поинтересува се той.

— Това беше нещо като естествен плавен преход. Преди рисувах детски мебели. Така се запознах със съпруга си. Той имаше незавършена фабрика за мебели, откъдето купувах някои от моите неща… малки масички, комплекти столове… рамки за легла… но след като се оженихме, спрях да рисувам за известно време заради неговата болест… заради рака. А когато започнах да работя отново, исках да опитам нещо различно. Нещо забавно.

Когато тя забеляза, че той се кани да попита нещо, вероятно за Еди, побърза да го изпревари, като попита бързо:

— А вие с какво се занимавате?

— Имам бизнес за печене на кафе.

— Базиран у дома бизнес, или…

— Имам двама партньори и съоръжения във Фрайдей Харбър. Разполагаме с голяма индустриална пещ, която е в състояние да произвежда към петдесет килограма на час. Имаме половин дузина профили за печене, които продаваме с нашата марка, но имаме идея за няколко различни линии за пласмент на островите, както и в Сиатъл, Линууц… и един ресторант в Билингъм, всъщност.

— Наистина ли? Как се казва?

— Вегетариански ресторант е, казва се „Градинско разнообразие“

— Харесвам го! Но никога не съм опитвала кафето.

— Защо?

— Отказах се преди няколко години, когато прочетох една статия за това, че не било полезно.

— Кафето практически е здравословен тоник — каза Марк възмутено. — Пълно е с антиоксиданта и стимулира центровете на кръвообращението и дишането. Намалява рисковете от появата на някои видове рак. Знаете ли, че думата кафе произхожда от една арабска фраза, която в превод означава „вино на зърна“?

— Не знаех — каза Маги и се усмихна. — Приемате кафето си сериозно, а?

— Всяка сутрин тичам до кафемашината като войник, който се връща към изгубена последна любовна афера след войната.

Маги се засмя, помисли си какъв чудесен глас има той, нисък, но пронизващ.

— Кога започнахте да го пиете?

— В гимназията. Учех за изпит. Опитах за пръв път, защото си мислех, че ще ми помогне да остана буден.

— Какво ви харесва най-много в него? Вкусът? Кофеинът?

— Харесва ми да започвам деня с новини и чаша „Джамайка Маунтин Блу“. Обичам да изпивам по една чаша следобед, докато се оплаквам от корабите или хеликоптерите. Харесва ми да знам, че във всяка чаша кафе усещаш вкусовете от места, които повечето от нас няма никога да видят. Танзанийските предпланини на Килиманджаро… индонезийските острови… Колумбия, Етиопия, Бразилия, Камерун… Харесва ми това, че един шофьор на камион може да изпие една чашка хубаво кафе точно както и един милионер. Но най-много ми харесва ритуалът. Кафето събира приятелите заедно и е идеалният завършек на вечерята… и понякога може да изкуши една красива жена да дойде в апартамента ти.

— Това няма нищо общо с кафето. Можеш да изкушиш една жена с чаша вода от чешмата. — Миг по-късно очите й се разшириха и Маги притисна устата си с ръка. — Не знам защо го казах — избъбри тя през пръстите си ужасена и учудена в същото време.

Очите им се срещнаха в един наелектризиран миг. След това по устните му се разля усмивка и Маги усети как сърцето й направи един допълнителен удар.

Марк поклати глава, за да покаже, че няма проблем.

— Бях предупреден. — Той посочи обкръжението им. — Пътуването те кара да свалиш задръжките.

— Да. — Хипнотизирана от топлите му синьо-зелени очи, Маги се опита да подхване нишката на разговора. — За какво говорехме? А, да… за кафето. Никога не съм пила кафе, което на вкус да е толкова хубаво, колкото миризмата на изпечените зърна.

— Някой ден ще ви направя най-хубавото кафе, което сте пили. Трябва да се следи в началото да преминава колкото е възможно повече гореща вода през смлените зърна.

Когато се засмя, Маги почувства, че нещо се заражда във въздуха около тях. Привличане, осъзна тя с почуда. Смяташе, че е изгубила способността си за това, да осъзнава трепетната чувственост на друг човек.

Фериботът се движеше. Тя дори не чу изсвирването на сирената му. Мощният двигател изпрати вибрации по костите на водния съд, после едно по-меко потупване, което премина през подовете и седалките, ритмично като сърдечен пулс.

Маги си помисли, че би трябвало да прояви интерес към гледката, докато пресичаха пролива, но той бе изгубил обичайната си сила да я привлича. Тя погледна обратно към мъжа срещу нея, към релаксираната му сила, към разтворените колене и дългата ръка, подпряна на гърба на пейката.

— Вие как прекарвате уикендите? — попита тя.

— Гостувам на приятелка.

— Жената, която беше в магазина с вас?

Изражението му стана предпазливо.

— Да. Шелби.

— Изглежда мила.

— Такава е.

Маги знаеше, че трябва да спре дотук. Но любопитството й към него се беше увеличило отвъд нормалните граници. Когато се опита да извика в съзнанието си образ на сдържаната, привлекателна блондинка — Шелби, — си спомни, че си е помислила, че двамата си подхождат. Като двойките в реклами за бижута.

— Нещата между вас сериозни ли са?

Той се замисли.

— Не знам.

— Откога излизате?

— От няколко месеца. — Измина една пауза в съзерцание, преди да добави: — От януари.

— Тогава би трябвало вече да знаете дали нещата са сериозни.

Марк изглеждаше разкъсан между раздразнението и смеха.

— На някои от нас им отнема повече време да разберат, отколкото на други.

— Какво остава да разберете?

— Дали мога да преодолея страха си от вечността.

— Трябва да ви кажа мотото си. То е цитат от Емили Дикинсън.

— Аз нямам мото — произнесе той замислено.

— Всеки трябва да има мото. Може да вземете моето назаем, ако искате.

— И какво е то?

— „Завинаги е съставено от много на брой сега-та“. — Тя млъкна и усмивката й се изпълни с копнеж. — Не бива да се страхувате от „завинаги“… времето тече по-бързо, отколкото очаквате.

— Да. — Понякога в тихия му глас се прокрадваше безрадостна нотка. — Разбрах го, когато изгубих сестра си.

Тя му хвърли състрадателен поглед.

— Бяхте ли близки?

Настъпи необяснимо дълга пауза.

— Ноланови никога не са били семейство, което може да бъде наречено сплотено. Както ястията, които се готвят в тенджера. Вземаш съставки, които са хубави сами по себе си, но сложиш ли ги заедно, се получава нещо наистина ужасно.

— Не всички ястия от тенджера са лоши — каза Маги.

— Кажете ми едно хубаво.

— Макарони и сирене.

— Това не е готвено.

— Какво се готви в тенджера, тогава?

— Зеленчуци.

Маги избухна в смях.

— Добър опит. Но и пастата се готви в тенджера.

— Щом казвате. Но е единственото нещо от тенджера, което обичам. Всички други имат вкус на нещо, което смесваш, за да опразниш килера си.

— Имам една рецепта от баба за макарони със сирене. Четири вида сирене. И запечени хлебни трохи отгоре.

— Трябва да ми направите някой път.

Разбира се, никога нямаше да стане. Но при идеята за това горещината плъзна по врата й, издигайки се до линията на косата.

— На Шелби няма да й хареса.

— Не. Тя не яде въглехидрати.

— Имам предвид… да готвя за вас.

Марк не каза нищо, само погледна през прозореца с разсеяно изражение. За Шелби ли мислеше? Предвкусваше скорошната среща?

— Какво бихте поднесли с тези макарони? — попита той след малко.

Маги се разсмя.

— Бих ги поднесла като основно с печени аспержи отстрани… и може би един домат и салата от рукола. — Сякаш бе изминала цяла вечност от времето, когато бе правила нещо повече от най-простото ядене за себе си, тъй като готвенето за когото и да било рядко си заслужаваше усилието. — Обичам да готвя.

— Значи имаме нещо общо.

— И ти ли обичаш? — Тя внезапно премина на „ти“, но това сякаш не го изненада.

— Не, аз обичам да ям.

— Кой готви у вас?

— С брат ми Сам се редуваме. И двамата сме ужасни.

— Исках да попитам… как, по дяволите, решихте да отглеждате Холи заедно?

— Знаех, че не мога да се справя самичък. Но нямаше друг, а не исках да давам Холи в приемно семейство. Така че убедих Сам да ми помага.

— Не съжаляваш ли?

Марк поклати глава отрицателно.

— Загубата на сестра ми беше най-лошото нещо, което ми се е случвало, но да имам Холи е най-хубавото. Сам би казал същото.

— Това ли се оказа, което очаквахте?

— Аз не знаех какво да очаквам. Всъщност, караме ден за ден. Има страхотни моменти… първия път, когато Холи хвана риба на езерото Ег… или една сутрин, когато със Сам решиха да построят кула от гофрети с банани и маршмелоу за закуска… Трябваше да видиш кухнята. Но има и други моменти, когато сме излезли някъде навън и се разминем с някое семейство… — Той се поколеба. — Виждам по лицето на Холи как се пита какво ли е да имаш такова.

— Вие сте семейство — каза Маги.

— Двама вуйчовци и едно дете?

— Да, това е семейство.

Докато продължаваха да говорят, разговорът се превърна в плавния, аморфен, но уютен разговор между стари приятели, който поемаше ту в една, ту в друга посока.

Тя му разказа какво е да живееш в голямо семейство — безконечно състезание за гореща вода, за внимание, за уединение. Но дори с кавгите и съперничеството те се обичаха и се грижеха един за друг, и бяха щастливи. По времето, когато Маги беше в четвърти клас, тя вече знаеше как да готви вечеря за десет души. Ходеше облечена само в дрехи, вече омалели на другите, но нямаше нищо против. Дразнеше се само, че вещите й непрекъснато се губеха или ги намираше счупени.

— Стигаш до момент, когато това вече няма значение — каза тя. — Така че може да се каже, че от съвсем малка развих у себе си будизъм — като например да не се привързвам към играчките си. Бива ме в това да пускам нещата.

Макар да не можеше да се каже, че Марк е многословен, когато ставаше дума за семейството му, все пак се отронваше по някое икономично откровение. Маги разбра, че родителите Нолан са били погълнати от своята лична брачна война и децата им са търпели косвени щети от това. Ваканции, рождени дни, семейни събирания… всичко минавало под знака на постоянни конфликти и конфронтации.

— Спряхме да празнуваме Коледа, когато бях четиринайсетгодишен — каза й Марк.

Очите на Маги се разшириха.

— Защо?

— Цялата работа тръгна от една гривна, която мама видяла, докато били навън с Виктория — гривната била на витрината на един магазин, двете влезли вътре и тя я изпробвала и казала на Вики, че трябва да я има. Прибраха се вкъщи въодушевени и оттогава единственото, за което говореше мама, беше колко много я иска за Коледа. Разказа и на татко за нея и все го питаше дали е направил нещо по въпроса, кога щял да отиде да я вземе, такива неща. Дойде Коледа сутрин, но гривна нямаше.

— Какво й подари баща ти вместо това? — попита Маги очарована и ужасена.

— Не си спомням. Блендер или нещо подобно. Както и да е, толкова се ядоса, че каза, че няма повече да празнуваме Коледа.

— Никога?

— Никога. Мисля, че си търсеше извинение. А ние всички бяхме облекчени. Оттогава всеки излизаше да празнува някъде отделно, в къщите на приятели, на кино. — Виждайки изражението й, той почувства необходимост да добави: — Беше наистина хубаво. Коледа никога не е била за нас това, което се предполага, че трябва да бъде. Но ето я и най-странната част от историята — Виктория се почувства толкова зле от цялата тази работа, че накара мен, Сам и Алекс да отидем и да купим гривната за рождения ден на мама. Всички работехме и спестявахме за това, а Виктория я опакова и я привърза с голяма панделка. И когато мама я отвори, очаквахме невероятна реакция, сълзи от радост, нещо такова. Но вместо това… тя сякаш беше забравила напълно гривната. Произнесе само: „Колко мило, благодаря“ и това беше всичко. И после така и не видях някога да си я сложи.

— Защото въпросът не е бил в гривната.

— Да. — Той я погледна поразен. — Как разбра?

— Повечето време, когато двойките се карат, не е всъщност заради нещата, за които възниква спорът, а защото има по-дълбока причина.

— Когато аз се карам с някого, винаги е за това, за което се карам. В това отношение съм много елементарен.

— Вие с Шелби за какво се карате?

— Не се караме.

— Никога не се карате за нищо?

— Това лошо ли е?

— Не, не, съвсем не.

— Ти обаче мислиш, че е лошо.

— Ами… предполагам, че зависи от причината. Няма конфликти, защото имате съгласие по всички въпроси? Или защото никой от вас не инвестира достатъчно във връзката?

Марк се замисли над това.

— Веднага ще й вдигна скандал, щом пристигна в Сиатъл, и ще разбера.

— Моля те, недей — каза Маги и се засмя.

Сякаш бяха говорили само десет-петнайсет минути, но накрая Маги осъзна, че хората започнаха да си събират вещите, подготвяйки се за слизането в Анакортес. Фериботът прекосяваше пролива Росарио. Скръбното изсвирване я раздразни, карайки я да осъзнае, че час и половина е изминал с невероятна скорост. Тя се почувства така, сякаш излизаше от транс. И си помисли тайничко, че пътуването с ферибот се беше оказало по-интересно от всяко друго от месеци насам. А може би и от години.

Изправяйки се, Марк погледна надолу към нея с полуусмивка.

— Хей… — Мекият му глас изпрати приятни тръпки по гърба й. — В неделя следобед ли ще хванеш ферибота за обратно?

Тя също се изправи, чувстваше присъствието му непоносимо силно, сетивата й искаха да удължат подробностите… топлината на кожата му под памучната риза, мястото, където тъмните къдрици на косата му, лъскави като панделки, се извиват леко срещу загорялата кожа на врата му.

— Може би — каза тя в отговор на неговия въпрос.

— За този в два и четирийсет и пет, или в четири и трийсет?

— Още не знам.

Марк кимна, не настоя.

Тръгна си, а в нея остана чувство на неясно удоволствие, граничещо с копнеж. Напомни си, че Марк Нолан е забранена територия. Тя не само не вярваше на интензивността на собственото си привличане към него, но и не беше готова за риска, който той представляваше.

Никога нямаше да е готова за това.

Някои рискове човек може да си позволи да приеме само веднъж.