Дан Симънс
Петата купа (62)

11.

Кой би могъл да знае, че Световното Колумбово изложение през 1893 е имало собствена лечебница? Всъщност това си беше добре оборудвана болница с цял ескадрон медицински сестри и петима лекари, един от които жена.

Шерлок Холмс беше седмият пациент, докаран в лъскавата нова лечебница — четири жени и двама мъже бяха припаднали при блъсканицата и жегата по време на Церемонията по откриването — и двамата лекари, които го бяха прегледали (сред тях не беше жената), решиха да повикат по-умел хирург от болницата „Чикаго Дженеръл“, който да се справи с торакалните рани. Той дойде — в полицейски фургон с виеща сирена и пощурели коне — и обяви, че раните не са опасни и лесно ще се справи с тях. Няма пробити или разрязани важни органи.

Холмс се сдоби с няколко шева ниско долу на корема, в горната му част, над десните ребра, на дясната китка — на която имаше странна, но плитка рана от куршум — както и на скалпа, и по гърба. Беше получил сътресение на мозъка, имаше сериозни контузии по главата и раменете, и се оказа, че е счупил два пръста на дясната си ръка и дясната си китка при „сбиването“, както го наричаха лекарите, които не знаеха подробности от инцидента в Деня на откриването.

Само няколко души разбраха за този „инцидент“. Нито Даниъл Бърнам, директорът Дейвис, кметът Харисън, нито пък президентът Кливланд искаха да се разчува за присъствието на убиеца или за насилствената му смърт в Деня на откриването. Почти никой от тълпата не беше забелязал случващото се, а и повечето от онези, които го бяха видели, си мислеха, че е някаква луда каскада, част от Церемонията по откриването. На пресата не беше съобщено нищо.

Гостите на Хенри Кабът Лодж нямаха нищо против да останат още два дни на Панаира, докато господин Холмс бъде изписан; оказа че, се точно сътресението бе причината да се задържи по-дълго на легло. На третия ден си тръгна с бинтовано тяло и ръка, окачена на ненужна според него превръзка през врата, но движението без нея причиняваше доста силна болка в китката му, затова той реши да я задържи за известно време.

Андрю Л. Дръмънд и Хенри Джеймс посетиха Холмс в лечебницата, и писателят беше там, когато Дръмънд каза на детектива, че Ирен Адлер лежи в стаята над неговата. Намираше се под двайсет и четири часова охрана от двама Колумбови гвардейци.

— Как е тя? — попита Джеймс. Не беше сигурен дали не я е оставил мъртва на площадката на променадата.

— Куршумът е минал през рамото й, без да счупи ключицата или да засегне някоя главна артерия — каза Дръмънд. — Дамата е извадила късмет. Засегната е една кост, но тя бързо ще зарасне.

— Ще бъде ли обвинена? — попита Холмс от болничното си легло.

— Естествено — каза Дръмънд.

— И за какво точно? — попита Холмс.

— За… за… тя беше… за… О, по дяволите! — изръмжа Дръмънд.

— Ами, пазете я добре — рече Холмс. — Тя е опасна жена.

* * *

Хенри Джеймс реши да отплава с „Юнайтед Стейтс“ от Ню Йорк за Европа, може би до Англия, но по-вероятно чак до Генуа, откъдето щеше да замине за Флоренция и после на север, за да се присъедини към семейството на брат си Уилям в Люцерн. Въпреки шумните и искрени възражения на Джеймс, семействата Лодж и Камерън решиха, че ще се приберат у дома през Ню Йорк, като оставят Хари там — може би дори щяха да го изпратят от кея — и вероятно даже щяха да останат за седмица-две, за да може жените и Хелън да се отдадат на сериозно пазаруване, докато мъжете проведат няколко сериозни разговори с техните приятели и брокери от Уолстрийт.

В Бъфало, Ню Йорк, имаха тричасов престой — докато монтират нов двигател на частния им влак — по времето на който си позволиха да обядват в приличен ресторант и да се поразтъпчат малко.

Джеймс се върна по-рано сам във вагона си и единият от камериерите, който му помагаше, каза:

— Един господин ви чака в купето ви, господин Джеймс.

— Какво, по дяволите, търси той в моето купе? — сопна му се Джеймс.

— Изрично поиска да ви изчака там, сър — отвърна камериерът с пламнало от срам лице. — Каза, че ви познава, сър. Каза, че е жизненоважно да разговаря с вас веднага щом се върнете, сър. Извинявам се, ако съм постъпил неправилно, като съм го пуснал в купето ви, сър.

Джеймс махна с ръка, но не беше доволен. Въобще.

Той влезе в малкото си, но луксозно обзаведено купе и затвори вратата зад гърба си, преди да осъзнае, че в помещението беше тъмно почти като в нощ. Някой беше спуснал и леките, и по-плътните щори на прозорците. След секунда Джеймс видя, че някакъв мъж седи в креслото в ъгъла, близо до стенната лампа — същото кресло, което той използваше за четене — а след още една секунда осъзна кой е този човек.

Професор Джеймс Мориарти. Мъждивата светлина разкриваше зловещите, смъртоносно сбърчени вежди, тънките бледи устни, хлътналите като на мъртвец бузи и белите кичури коса, които стърчаха над вълчите му уши. Езикът продължаваше да се стрелка по змийски над сухите устни. Ноктите на дългите бледи пръсти бяха дълги няколко инча, извити и пожълтели от възрастта и злостта.

— Най-после се сссрещаме, господин Хенри Джеймссс — изсъска Мориарти и се изправи.

Тъй като не носеше със себе си дори бастуна си, с който да се бие, Джеймс бързо отвори вратата на купето си, когато един познат глас изрече зад гърба му:

— Нали няма да си тръгнете толкова бързо, Джеймс?

Писателят рязко се обърна.

Мориарти вдигна щорите и купето се изпълни със светлина. След това той внимателно издърпа дългите си пожълтели нокти, един по един. После свали зъбите си, променяйки изцяло формата на лицето си. След това високият мъж заби нокти в собственото си лице и започна да го дере, сваляйки цели парчета от челото, скулите, носа и брадичката, които пускаше върху разстланата за тази цел кърпа. Останала част от челото и плешивото теме се откъсна наведнъж, но с неприятен звук от раздиране.

Хенри Джеймс стоеше и мълчаливо наблюдаваше как Холмс използва някакъв крем и пинсети, за да свали остатъка от лицето, ушите, брадичката и шията на „професор Мориарти“. Всичките парчета трупаше върху кърпата, разстлана върху шкафчето на Джеймс.

— Няма ли да кажете нещо за най-великото ми представление? — попита Холмс. Той използва огледалото на Джеймс, за да си оправи косата, след което мушна отново ръката си в черната превръзка.

— Защо? — попита Джеймс.

Холмс се усмихна и потри ръце, пренебрегвайки превръзката.

— Двамата с брат ми Майкрофт изграждаме образа на злия гений професор Мориарти вече пет години, Джеймс. Първо се появи слухът за него в разказчетата на доктор Уотсън. След това самият той започна да се появява.

— Ами „Силата, движеща един астероид“? — попита Джеймс. — Тя е истинска. Виждал съм тази книга.

— Абсолютно истинска — рече Холмс. — И математически точна… или поне така ми казаха. Брат ми Майкрофт и старият му учител от „Крайст Чърч“, майсторът Чарлс Латуидж Доджсън, направиха всички изчисления за математическия шедьовър на „професор Мориарти“.

— А присъствието му на астрофизичните конференции, като онази в Лайпциг? — попита Джеймс.

— Недооценени представления на моя милост — засмя се Холмс. — Но преди години открих нещо много интересно — ако някой положи повечко усилия да изглежда отвратително, да мирише отвратително и да се държи отвратително, останалите хора избягват да му обръщат внимание.

— Защо? — попита Джеймс с глас, който прозвуча още по-отегчено отпреди. — За какво е необходима тази сложна актьорска игра?

— Както вече казах, това са пет години, прекарани в сложна актьорска игра — отвърна тихо Холмс, сядайки на облегалката на креслото. Джеймс прекоси купето и седна на леглото. Лицето му беше напълно безизразно. Някъде отвън се чуха гласовете на останалите, които се връщаха от обяда и разходките из Бъфало.

— Мориарти обедини обикновените престъпници в истинска престъпна мрежа — каза Холмс. — Като Мориарти ги ръководех в извършването на шедьоври на престъпните начинания — половин милион паунда в чували от Секънд Резърв Банк в Лондон, над милион паунда в кюлчета чисто злато от златния резерв в Берн, стотици хиляди долари от Фармърс Тръст Банк в Канзас Сити, петстотин милиона лири от Римската централна…

— Добре, добре — прекъсна го Джеймс. — Значи седя тук и разговарям с престъпник. Някой, който е създал успешни криминални мрежи и в продължение на пет години е извършил обири в Америка, Англия и Континента. Защо сте все още на свобода?

— Всички триумфални постижения на Мориарти бяха организирани от Майкрофт и Уайтхол, местните полицейски управления и банки, хранилища и така нататък — отвърна Холмс. — Откраднатите пари в чували се оказаха най-качествените фалшификати, които можеше да изфабрикува правителството на Нейно величество, и проследявайки ги, ние успяхме да съставим диаграма на повече от дузина престъпни банди в Лондон, Ливърпул, Бирмингам, дори Кеймбридж…

— А златото? — попита Джеймс.

— Престъпниците отнесоха златото на експерти за проверка — рече Холмс. — Но Майкрофт и приятелите му не поемаха никакви рискове. Ние осигурихме експертите.

— Ами анархистите? — попита Джеймс. — Не забравяйте, че присъствах на вашата вашингтонска среща с бандитите и социалистите.

Холмс поклати глава сякаш с възхищение.

— Винаги ще се възхищавам на куража и инициативността ви в случая — рече детективът. — Просто не можех да споделя с вас плановете ни, след като ми разкрихте тази… жизненоважна информация.

— Планове?

— На първи май в двайсет и три града в девет държави полицията и властите заловиха престъпници и анархисти, които се бяха заклели да унищожат обществата им.

— И в какво ще бъдат обвинени те? — попита Джеймс, привнасяйки само една малка частица от презрението, което го изпълваше, в саркастичния си тон. — В събиране на големи групи? Поява в неприличен външен вид на обществено място?

— Деветдесет и пет процента от престъпниците в нашите списъци, които се събраха за Големите бунтове и Големите обири на първи май, вече имаха издадени заповеди за арест — каза Шерлок Холмс. — Мнозина в повече от една страна. Що се отнася до анархистите, онези, които се появиха на обозначените места с бомби и оръжия, веднага получиха обвинения, останалите бяха оставени в списъка за наблюдение.

— Значи вие… и вашият гениален брат Майкрофт… изобретихте професор Джеймс Мориарти, навлякохте си големи главоболия, за да му създадете правдоподобно математическо минало, превърнахте го в Наполеон на престъпния свят и след това накарахте този измислен злодей да ви убие край водопада Райхенбах в Швейцария, за да може, предполагам, по този начин да ви позволи да прекарате следващите три години в обикаляне из света, дегизиран като Мориарти, за да вербувате крадци и анархисти.

— Да — отвърна Холмс. — В общи линии е така. Обаче след смъртта ми помолих за шест месеца лично време, за да посетя Тибет и да задам някои въпроси на Далай Лама. Но престоят ми се удължи заради умелото боравене на младия Лукан с пушката.

— Три куршума в тялото ви — рече тихо Хенри Джеймс. — Видях размера на тези патрони… куршуми… сачми… както там ги наричате, когато дръпнах затвора на онзи маузер и един изскочи навън. Беше огромен. Как така не умряхте?

— Може и да съм — отвърна Холмс.

— Да вървят по дяволите всичките онези метафизични щуротии, с които ми пълните главата още откакто се срещнахме — сопна му се Джеймс и внезапно се изправи. — Можете да прекарате остатъка от живота си… ако това изобщо може да се нарече живот… разпитвайки себе си и всички останали, с които се срещате, дали сте истински. Рано или късно някой пияница в някоя кръчма, смърдяща на урина и пот, ще ви даде правилния отговор.

— Вече получих добър отговор — рече тихо Холмс. — Само преди няколко дни.

Джеймс не каза нищо.

— Чували ли сте за това как някой се изпява към съществуване? — попита Холмс. — Или как други хора изпяват някого — може би вас — към съществуване, като разказват истории за него? Като си предават легенди един на друг? Това ли правите със своето писане, Хенри Джеймс… изпявате се към едно по-висше съществуване всеки ден, когато се занимавате със занаята си?

Джеймс пренебрегна бръщолевенията му.

— Добре тогава — рече рязко той, — вие и вашите бандити ли бяхте онази сутрин на централната гара в Чикаго, когато се опитвах да замина за Ню Йорк?

— Търсех ви, Джеймс. А „бандитите“ бяха неколцина от хората на полковник Райс, които той остави на мое разположение… трябваше да проверя твърде много файтони за краткото време, което ми оставаше преди отпътуването на влака.

— Защо вие, като професор Мориарти, ме търсехте, когато се опитвах да се измъкна от това… да напусна тази трескава фантазия… и да се прибера у дома, в Англия?

Холмс се изправи.

— Онази сутрин исках да ви разкрия дегизировката си като Мориарти и да ви помоля все още да не си тръгвате. Да изчакате разгадаването на загадката, която мъчеше и двама ни.

— Която мъчела и двама ни — повтори Джеймс, изливайки презрението си във всяка дума. — Вие дори не успяхте да разрешите загадката, която ви възложи горкият мъртъв Нед Купър — за картичките с надпис „Тя беше убита“, които бяха изпращани всеки шести декември, забравихте ли?

— Играта още не е приключила — рече Холмс. Бинтованата му счупена дясна китка очевидно го заболя и той размърда ръката си в черната превръзка.

— Искате ли да знаете какво мисля аз за вашата скъпоценна игра? — попита Хенри Джеймс.

— О, да, искрено ме интересува — отвърна Холмс.

Хенри Джеймс не беше правил това никога пред живота си — нито като момче, докато се бореше с Уилям или Уилки, нито дори когато биваше обзет от най-силен гняв; но сега сви дясната си длан в юмрук и с всички сили удари най-великия детектив-консултант Шерлок Холмс в заострената брадичка.

Напълно неподготвеният Холмс се стовари по гръб върху леглото. Когато успя да се надигне, той потърка челюстта си със здравата си лява ръка.

— Предполагам, че си го заслужих — рече тихо той. — Съжалявам, Джеймс. Особено след като свикнах да си мисля за вас като за приятел, а аз всъщност нямам приятели.

Джеймс се обърна, излезе от купето и тръгна през вагоните, докато не стигна до салона на дамите, където седна и известно време послуша разговорите им, преструвайки се на укротен котарак, какъвто толкова често му се искаше да бъде.

* * *

Холмс изчака спирането в Олбъни, където Джон Хей и повечето от останалите пътници слязоха, за да се поразтъпчат; тогава отиде при Клара Хей, която бе останала във влака, повалена от поредното главоболие.

— Мога ли да поговоря с вас насаме, госпожо Хей?

Тя слабо се усмихна и притисна пръсти към слепоочията си.

— Точно сега умирам от главоболие, господин Холмс. Може би по-късно?

— Сега е най-удобно, госпожо Хей — рече Холмс, влезе в купето й и се настани на един стол.

— Добре, ще поръчам чай — каза Клара Хей. Когато прислужничката влезе бързо, носейки поднос с кана горещ чай и чинийка с бисквити и сладки, Холмс се обърна към нея:

— Можете да си вървите, Сали, и затворете вратата зад себе си.

Ужасена, че мъжът в купето на госпожа Хей й дава нареждания, Сали погледна към Клара Хей за разпореждания. Госпожа Хей също изглеждаше шокирана, или поне объркана, но кимна на Сали да си върви. След това седна в отрупаното си с възглавнички кресло, колкото се може по-далеч от Холмс, доколкото позволяваше купето. Дори луксозното купе.

— Какво има, господин Холмс? — попита тя с тъничко гласче. — Не трябва ли и Джон да участва в този разговор?

— Не — отвърна Холмс. Той вдигна чинийката с чашката, добави малко сметана и изпи димящата течност. Клара Хей остана напълно неподвижна и го гледаше така, сякаш се беше озовала в стая с гърмяща змия.

— Знам, че вие сте напечатали и изпратили всички картички с надпис „Тя беше убита“, Клара — каза Холмс. — Мисля, че вече трябва да се спрете.

— Това е най-обидното и абсурдно нещо, което някога съм… — започна Клара Хей, притискайки двете си ръце към бузите.

— Двамата с господин Хей сте отседнали за три дни в Хартфордския дом на господин Клемънс година след смъртта на Клоувър Адамс — рече Холмс. — Често сте оставала сама и Клемънс дори си спомня, че сте го попитали как работи новата му печатаща джунджурия.

— Абсурд… — единствено успя да произнесе Клара Хей.

— Открих двама от прислужниците на господин Клемънс, спомнящи си за звука от печатане, който се е чувал от стаята за билярд, докато Клемънс и Хей били излезли да се разходят, а вие сте били сама в къщата онзи следобед, Клара — каза Холмс. — Но накрая се оказа, че парите, госпожо Хей, ми подсказаха вашето участие.

— Парите?

— През пролетта на хиляда осемстотин деветдесет и първа, малко преди да поема към шарадата край водопада Райхенбах, братът на Клоувър, Нед, ме покани да дойда в Америка, за да разследвам „загадъчните картички“, които се появявали всяка година на годишнината от смъртта на Клоувър. Не излъгах, когато казах, че съм взел един долар от него, за да имаме сключен договор и да се заема със загадката при първия удобен случай… твърде късно за горкия Нед, за съжаление… но той ми предложи три хиляди долара, за да дойда веднага в Америка и да разгадая смущаващия случай с картичките, преди да се заема с нещо друго.

— Нед никога през живота си не е разполагал с три хиляди долара — прошепна Клара Хей.

— Точно това ми казаха и съпругът ви, и Хенри Адамс, когато споменах сумата — рече Холмс. — Те настояха, че Нед си е измислил тази сума пари, госпожо Хей. Но Нед ми показа трите хиляди долара в стаята ми на улица Бейкър Стрийт 221Б. Умоляваше ме да ги взема и да тръгна веднага с него за Америка, където, каза той, ще има повече пари, ако си свърша работата както трябва. Още тогава усетих, че Нед Хупър никога не бе разполагал със средства дори да пътува до Европа. Това бяха чужди пари. Някой друг имаше нужда от детектив.

Клара Хей го погледна в очите с предизвикателство, нещо, което той не предполагаше, че ще види у нея.

— Да не би сега да искате тези три хиляди долара, господин Холмс? След като вече сте… как се изразяваше доктор Уотсън в своите разкази?… След като сте „разнищили“ този неразрешим случай? Или искате повече пари, за да гарантирате мълчанието си? Чековата ми книжка е тук. — Тя дори я извади, заедно с една писалка, от чекмеджето на близкото бюро.

— Искам просто да знам защо, госпожо Хей? Защо цели седем години сте се стараели всичките четирима оцелели от „Петте купи“ да получават тези картички на всеки шести декември?

— Защото знаех, че нещо не е наред — изръмжа нервно Клара. — Аз дори не харесвах Клоувър Адамс чак толкова, господин Холмс. Намирах я за арогантна и надменна, повече отколкото позволяваше положението й в обществото. Ние бяхме Пет купи, господин Холмс, но всеки ден в пет следобед, по време на разговорите пред камината у семейство Адамс, Клоувър винаги беше Първата купа… след самоубийството й Хенри Адамс и дори моят Джон започнаха да я наричат така… а аз не бях дори Пета купа. Мъжете обичаха да се шегуват с Кларънс Кинг, че трябва да се ожени за някоя от своите смугли дами от Южните морета, за да си имаме и Шеста купа, но вече бях Шестата купа. Никога не измислях навреме остроумни отговори. Винаги ми липсваше духовитост. Винаги ми липсваха познания по време на техните дискусии… — Беше избъбрила всичко това на един дъх, като навита докрай механична играчка на ключе. — През цялото време сочеше с писалката към Холмс, сякаш държеше в ръката си стилет или пистолет, но сега я прибра обратно в чекмеджето, заедно с чековата книжка. — Знаех, че когато онази Ребека Лорн тръгна да се сприятелява с горката самотна, нещастна Клоувър Адамс, някой — най-вероятно Ребека или онзи ужасен неин братовчед Клифтън — е намислил нещо. Нещо вредоносно. Нещо, което Клоувър нямаше да понесе. И все още продължавам да вярвам, че това е причината за самоубийството на Клоувър, ако наистина е било самоубийство.

Няколко минути двамата седяха в пълно мълчание.

Най-накрая Холмс каза тихо:

— Но това не е истинската причина да изпратите Нед Хупър чак в Лондон, за да ме наеме с онази купчина пари да разследвам разни неща за „Петте купи“.

Тя подскочи и седна с изпънат гръб. Едва успя да процеди следващите си думи през стегнатото си гърло.

— Какво би… трябвало… да означава… това… господин Холмс?

Детективът бръкна в джоба на сакото си и извади четири писма, всяко едно прибрано в бледоморав плик, адресиран с волевия, мъжки почерк на Джон Хей.

— Виждал съм ви на вечери, госпожо Хей — рече тихо той. — Аз непрекъснато наблюдавам хората. Докато се представяте за идеалната домакиня, вие следите за всяка дума, която мъжът ви казва на жените около масата, начина, по който говори с тях, следите за всеки негов поглед и движение. Особено що се отнася до Нани Лодж, която крие тези писма от господин Хей в спалнята си.

Клара ахна звучно.

— Как можете… да крадете личната кореспонденция на някого… да разбиете и да нахлуете…

— Нищо подобно — отвърна с усмивка Холмс. — Просто разполагах с един дребен и жилав сътрудник с щръкнала зелена коса и инструкции на кои места омъжените жени крият любовните писма от женени мъже, които не са им съпрузи. Тези писма — както и други, но всъщност тези са важните, както подозирам, че знаете — бяха залепени от долната страна на чекмеджето, в което Нани Лодж държи бельото си.

„На същото място, където в будоара си Лизи Камерън беше скрила любовните писма от Хенри Адамс — помисли си Холмс. — Жените са коварни същества, но начинът ми на мислене е твърде подобен на техния, за да им позволя да ме надхитрят. — Той се усмихна. — С изключение на Ирен Адлер.“

— Ето — каза Холмс и й подаде четирите писма. Тя ги пое така, както сигурно Клеопатра беше поела змията, която е щяла да я отведе към смъртта.

— Ако ги прочета… — рече колебливо тя.

— Няма да забравите никога някои от думите или метафорите — каза Холмс. — Но трябва да знаете, че това са думи и метафори, които мъжете, навлезли в средната възраст и осъзнали собствената си тленност, използват в глупавите си любовни писма. Това е пълна лудост. Чисто мъжка лудост.

Клара Хей заговори така, сякаш Холмс дори не присъстваше в стаята.

— Джон обичаше да ми изпраща любовни писма. И чудесна поезия, която не бях чувала. И цветя. Но после… аз напълнях след децата… Една неделя се прибрах у дома след църква и чух Джон да се смее заедно с онзи простак Самюъл Клемънс на това, че аз… как се изрази скъпият ми съпруг… „По време на посещението ни в Чикаго Клара не излизаше твърде от хотела, но се нахвърляше ентусиазирано върху всяка храна, която предлагаха в трапезарията“.

Тя погледна към Холмс, сякаш едва сега забеляза присъствието му.

— Обичам Джон повече от живота… Посветих се на него и децата… но в онази минута ми се прииска да застрелям и него, и онзи идиот Клемънс.

Холмс кимна и не каза нищо.

Клара продължи да гледа писмата, които държеше далеч от себе си, сякаш можеха да хапят като змии.

— Няма ли Нани Лодж да забележи липсата им? — прошепна тя.

— О, да — отвърна Шерлок Холмс и си позволи една от редките си усмивки. — Ще забележи. Гарантирам ви го. И тогава… притеснението й, че точно тези писма са изчезнали, ще бъде огромно. Мисля, че ще забележите промяна както в поведението на Нани Лодж, така и на съпруга ви. Може би завинаги.

— Тогава може би не се налага да ги отварям — прошепна тя.

— Не — рече Холмс и протегна ръцете си, събрани в шепа, с дланите нагоре, сякаш се готвеше да приеме причастие.

В очите на Клара Хей проблесна разбиране и тя накъса пликовете един по един над шепата му, след което накара Холмс да изгори всяко парченце с модерната си запалка над големия кристален пепелник. Скоро ръцете на Шерлок Холмс се напълниха с мънички конфети — въпреки превръзката на дясната си ръка той не позволи на нито едно парченце да избяга от пламъците — и сега той използва здравата си лява ръка, за да прибере конфетите в джоба на сакото си.

— Сега ще си вървя, госпожо Хей — рече той, изправяйки се. — А вие идете в мъжката тоалетна на тази гара и пуснете малко нежелана и безполезна хартия в канала.

Тя го погледна с грейнали очи, след което отново докосна бузите си.

— Парите…?

— Не съм дошъл в Америка заради парите — отвърна Холмс. — Направих го заради Нед. И, мисля, заради вас. Приятен ден, госпожо Хей. Предполагам, че до слизането ми в Ню Йорк повече няма да имаме възможност да поговорим.

* * *

Веселбарите организираха шумно прощално парти за Хенри Джеймс първо в един хубав ресторант на Трийсет и втора улица, а после на пристана, където големият лайнер „Юнайтед Стейтс“ извършваше последните си приготовления, преди да отплава. Буксирните въжета беше бяха разположени на позиция.

— Странно, че Холмс не дойде на вечерята; дори не мина да се сбогува — каза Хенри Джеймс, когато гласовете утихнаха за миг.

— Може да е забравил часа — обади се Хенри Кабът Лодж. — Винаги ми се е струвал изключително разсеян.

— Може раните да го безпокоят — рече младата Хелън.

— Или по-вероятно се е заел с разследването на някой случай — обади се Джон Хей.

— Какво пък — каза сенатор Дон Камерън, прегърнал през раменете съпругата си Лизи, която се усмихваше на Адамс, — мисля, че компанията на този човек ни стига за тази година. Но ти, Хари, ти определено трябва да ни посетиш отново.

Джеймс поклати глава.

— Вие трябва да дойдете в Лондон, Париж или Италия, за да ме видите.

Камерън и Лодж си размениха странни погледи.

— Както си мислим, че банките и Уолстрийт ще бъдат връхлетени като цунами от борсовата паника — рече Хенри Кабът Лодж, — подозирам, че на повечето от богатите семейства в Ню Йорк, Бостън и Вашингтон ще им излезе по-евтино да се преместят през юли или август в Европа и да оставят прислугата тук да се грижи за големите им домове, докато отмине тази буря. А след година, две или три може да се върнат у дома. Онези, които оцелеят след бурята, имам предвид.

— Престани, скъпи! — извика Лизи Камерън и се престори, че удря съпруга си по рамото. — Никакви такива мрачни разговори, докато пожелаваме на Хари бон воаяж!

— Никак не са мрачни, ако това означава, че скоро ще дойдете да ме видите в Лондон — каза Джеймс и повдигна шапката си, преди да тръгне по подвижното мостче към кораба, след като се чу сигналът за последно повикване на пътниците на борда. — Adieu! — извика той през свистенето на парата.