Дан Симънс
Петата купа (18)

Глава 18

Събраха се в кабинета на Хей точно в десет сутринта и заеха същите места като предишната вечер: Джон Хей зад широкото си бюро; Кларънс Кинг и Хенри Джеймс в кожените кресла, разположени от двете страни на бюрото, които все още бяха обърнати към стената с книги, където бе опънат екранът. Кинг си мърмореше нещо под носа. Хей изглеждаше раздразнен, че това се случва в дома му. Световноизвестният литератор Хенри Джеймс държеше устата си затворена.

В десет и десет Кинг каза:

— Какво става тук, по дяволите? Онзи безочлив норвежец ни нареди… ни нареди… да сме тук в десет часа, а самият той не се появява? Шамаросвал съм мъже и за по-дребни прегрешения.

— Бенсън ми каза, че Сигерсон е излязъл от къщата много рано тази сутрин. Много рано — каза Хей. — Освен това добави, че е носел куфара си.

— Провери ли сребърните прибори? — попита Кинг.

Джеймс предпочете да замълчи. Той беше минал през стаята на Сигерсон в осем часа сутринта, и тя беше празна. Първият му импулс бе също да си събере багажа и да избяга, но след това осъзна, че отсъствието на самозванеца може да му осигури възможност да оправи нещата с Джон и Клара — може би дори с Кинг, ако норвежкият психопат не се появи.

В десет и петнайсет тримата мъже се изправиха едновременно.

— Не виждам необходимост… — започна Хей.

— Ако си мисли… — каза Кинг.

Джеймс изпъна жилетката си и се опита да подреди мислите си.

В стаята влезе някакъв непознат и затвори вратата зад гърба си.

Дори на Хенри Джеймс, който беше видял мъжа в този му вид само няколко години по-рано, му беше необходимо време, за да разпознае Шерлок Холмс. Очевидно не си беше давал сметка колко добра бе дегизировката му като Сигерсон. Сега Холмс носеше истински британски костюм. Косата му сега бе не кестенява, не черна, и далеч пооредяла от гъстата четина на Сигерсон. Без мустаците и грима по носа тази версия на Сигерсон/Холмс изглеждаше още по-слаба, на лицето му изпъкваха острите скули, дълбоките сенки под очите, ястребовият нос, волевата брадичка и онези негови пронизващи очи.

— Моля, седнете, господа — каза Холмс. Изисканият му британски акцент отново се беше появил. — И ви благодаря, че дойдохте.

— Кой… — започна Джон Хей.

— За кого… — рече Кларънс Кинг.

Холмс затвори вратата зад гърба си и им даде знак да седнат.

— Всички присъстващи, с изключение на господин Джеймс — който е наясно донякъде с истината — ме познавате през последните няколко дни като Ян Сигерсон. Истинското ми име е Шерлок Холмс. Аз съм детектив-консултант. Допреди две години живеех в Лондон. Отидох в Непал през 1891 година и сега пристигнах във Вашингтон в служба на правителството на Нейно величество и в жизненоважен интерес на правителството на Съединените американски щати.

В стаята се смесиха гласове и гняв. Кларънс Кинг започна да вика, докато на вратата не почука някой от слугите и не попита дали всичко е наред. Хей го отпрати. Само Джеймс остана да седи на мястото си. В продължение на няколко мига се чувстваше като упоен, абсолютно обездвижен, и през тези мигове беше убеден, че или е умрял в Париж, във водите на Сена през онази съботна вечер, или дълбоката меланхолия, която го бе подтикнала към Франция и Сена две седмици по-рано, го беше подлудила. Лудостта бе единственото логично обяснение за онова, което преживяваше в момента.

Моята лудост или на Сигерсон/Холмс?

Холмс изчака врявата да утихне и поне Джон Хей да седне обратно в креслото си. Кларънс Кинг продължаваше да крачи из стаята, стиснал ръцете си в юмруци, а обичайно любезното му лице бе смръщено заплашително.

— През пролетта на деветдесет и първа Едуард Хупър — когото вие познавате като „Нед“ — ме нае да проуча обстоятелствата около смъртта на сестра му през осемдесет и пета и факта, че на всяка годишнина от смъртта й той — и всеки един от вас — получава по една от тези. — Холмс извади от туиденото си сако не една, а четири картички с надписа „Тя беше убита“ и подаде снопчето на Джон Хей, чието изненадано изражение веднага бе заменено от ужас.

— Нед е мъртъв — отсече Кларънс Кинг. — Самоуби се също както сестра си седем години по-рано.

— Знам, че Нед Хупър е мъртъв — рече Холмс. — Онова, което все още не знам — което никой от нас тук не знае — е дали неговата смърт, или смъртта на сестра му Клоувър са обикновени самоубийства.

— Всички… всички… се съгласиха, че смъртта на Клоувър беше самоубийство — отсече Кинг, пристъпвайки агресивно към Холмс, който гледаше по-ниския, но по-здрав мъж с абсолютно спокойствие. Детективът извади черната си глинена лула и с едно „Може ли?“ към Хей, който разсеяно кимна, се зае със запалването й. Този път поне, съдейки по миризмата, която се разнесе, тютюнът не беше от най-евтиния, който Холмс бе използвал няколко пъти на кораба и във влака.

— Клоувър погълна цианкалий, докато беше съвсем сама вкъщи — продължи Кинг, отблъсквайки снопчето картички, което Хей се опита да му подаде. — Нед Хупър се опита два пъти да се самоубие — веднъж като се хвърли пред един тролей — и накрая скочи от най-високия прозорец в санаториума… някои го наричат убежище… в който беше настанен.

— Но никой, когото познаваме, не е видял как госпожа Адамс е погълнала цианкалия или как брат й Нед се хвърля от прозореца — каза Холмс между две дръпвания от лулата, което като че ли още повече настрои Кинг срещу него.

— Вие не виждате как снегът вали, за да знаете, че е валял, когато сте заспали на сухата трева в планината, а сте се събудили под прясна снежна покривка — изръмжа Кинг.

— Много добре — каза Холмс. — Аплодирам използването на индуктивна логика. Обаче в този случай имаме брат и сестра, за които се предполага, че са загинали от собствената си ръка, но в никой от двата случая не е задължително да става дума за самоубийство. Госпожа Клоувър Адамс се е сприятелила с госпожица Ребека Лорн в годината преди смъртта си. Така ли е?

— Какво? — сопна му се Кинг.

— Така е — отвърна Джон Хей. — Срещал съм се с госпожица Лорн няколко пъти. Приятна дама.

— И това е същата дама, която е чакала пред стария дом на господин Адамс, когато той се прибрал и намерил съпругата си мъртва на горния етаж, нали? — попита Холмс и запали отново лулата си.

— И какво от това? — Този път и в гласа на Хей се долавяше гняв. — Госпожица Лорн посещаваше Клоувър почти всеки ден през онези последни месеци. Тя е чакала отвън онази сутрин, когато Адамс е трябвало да отиде на някаква среща. Или може би когато се е връщал, за да вземе нещо. Забравих кое от двете. Във всеки случай, не госпожица Лорн е намерила тялото, а клетият Хенри.

— И госпожица Лорн е напуснала Вашингтон около месец след смъртта на Клоувър Адамс? — Гласът на Холмс звучеше тихо, но настоятелно.

— Да… отиде в Балтимор — отвърна Хей. — Където се омъжи за господин Бел няколко месеца по-късно… през лятото на осемдесет и шеста, мисля. Хенри продължи да си пише с нея в годините след смъртта на Клоувър. Може би все още от време на време си разменят писма.

— Силно се съмнявам — каза Холмс. — Смятам, че жената, която познавате под името Ребека Лорн, е била убита малко след като е напуснала Вашингтон. Може би дори още преди това.

— Вие сте луд — обяви Кларънс Кинг.

— Чакайте малко — рече Хей. — Да обсъдим това… изпълнение от последните дни и снощи, в което вие твърдяхте, че сте изследовател на име Ян Сигерсон. Какво беше това, за бога?

— Необходима заблуда — отвърна Холмс. В стаята имаше едно празно кожено кресло, обърнато към бюрото на Хей, и той се настани в него. — Онези, които ме преследват, знаят, че ще дойда, за да изпълня молбата на Нед Хупър.

— Онези, които ви преследват… — каза Хей.

— Толкова приказки, за да се стигне дотук — отсече Кинг. — Казвате, че Хупър — нямате правото да го наричате „Нед“, който и да сте — ви е помолил да му помогнете с тези картички през пролетта на деветдесет и първа, а се появявате тук през пролетта на деветдесет и трета, месеци след като самият Нед се е самоубил. Добре че не сте пожарникар или полицай.

— Може да се каже, че съм полицай — отвърна тихо Холмс. Беше се разположил в креслото, прехвърлил небрежно единия си крак върху другия.

Хенри Джеймс най-после намери гласа си. Той се обърна умишлено към Хей и Кинг, а не към човека, който седеше срещу него.

— Снощи господин Волебек и семейството му ни дадоха убедително доказателство, че този мъж, дегизиран или не, е норвежкият изследовател Ян Сигерсон. Чухме двамата да разговарят на норвежки. Чухме Негово превъзходителство господин Волебек да говори за общите им норвежки приятели. След това гледахме фотографии от експедицията на Сигерсон в Тибет, включително снимка от Бомбай, на която Сигерсон е с младия изследовател Свен Андерс Хедин — познат и на тримата Волебек. На мен ми се струва, че единственият здравомислещ извод, който можем да направим, е, че този мъж отдавна се преструва на английския детектив Шерлок Холмс. Може би височината на Хималаите е увредила мозъка му…

Холмс извади лулата от устата си и се изхили.

— Скъпи ми Джеймс, приемате ли ловкостта на театралните фокусници с такова лековерие, както приехте уверението ми, че съм Ян Сигерсон?

Джеймс усети, че се изчервява от гняв и раздразнение, но положи усилия гласът му да прозвучи спокойно, разумно и цивилизовано.

— Няма причина господин Волебек, съпругата и дъщеря му да лъжесвидетелстват…

— Има една абсолютно добра причина, скъпи ми Джеймс — каза Холмс, като се изправи и разсече въздуха с лулата си. — Още щом разбрах, че ще вечерям със семейство Волебек в неделя, телеграфирах на крал Оскар II с молбата да подготви своя емисар за подкрепа на прикритието ми. Разбирате ли, изследователят Сигерсон все още ми е необходим, и в момента господин Волебек дава интервюта на журналисти от „Вашингтон Пост“ и на един писател от „Вашингтон Критик“, в които разказва за прекрасната вечер, която е прекарал със сънародника си Сигерсон в дома на господин Джон Хей…

— Значи сте телеграфирали на Краля на Скандинавия, за да изпълни исканията ви? — каза Кларънс Кинг, който реши да седне на стола, току-що освободен от Холмс. — И сте накарали един от най-уважаваните дипломати във Вашингтон, съпругата и дъщеря му да излъжат двама толкова уважавани мъже като Джон Хей и Хенри Джеймс? И очаквате от нас да ви повярваме?

— Ако желаете — отвърна безгрижно Холмс. Той беше отишъл до прозореца, бе разтворил летвите на спуснатите дървени щори и сега гледаше към улицата.

— Диалогът на норвежки… — каза Хенри Джеймс.

— Изобщо не го говоря свободно — отвърна Холмс, извръщайки се от прозореца така, че характерният му силует се очерта в светлината. — Най-големият ми страх беше, че дъщерята, младата Ода — макар да бе предупредена от бащата да се държи така, сякаш съм норвежец — може да избъбри някоя критика на жалкия ми норвежки, голяма част от който съм научил при общуването ми с Негово величество крал Оскар II по време на двумесечния му престой в Лондон през осемдесет и осма, и отново за девет седмици през есенно-зимния сезон на деветдесет и първа, малко преди „смъртта“ ми във водопада Райхенбах.

— Сигурно сте разрешили някой изключително деликатен проблем — рече саркастично Кинг, — за да се чувства едно европейско величие толкова задължено към вас.

— Всъщност наистина разреших — отвърна Холмс. — Но това не е причината Негово величество кралят на Скандинавия да нареди на своя емисар да излъже на светско събиране. По-скоро крал Оскар II е добре осведомен за причините, довели до мисията ми в Тибет и тук, във Вашингтон. Той познава враговете, срещу които сме изправени… а те са и негови врагове, господа. Ако тези хора постигнат своето, Негово величество е в дългия списък с изтъкнати личности, които ще бъдат убити в следващите няколко месеца или години.

Кларънс Кинг въздъхна и разкърши пръстите си.

— „Тези хора“… Сега вече започват конспирациите и параноята. Има ли някакви прояви на умопомрачение, които сте пропуснали в опитите си да ни объркате, господин… Който и да сте?

Холмс отвърна с почти момчешки смях на коментара на Кинг. Без да отговори, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам нещо, което приличаше на четири фотографии. Две от тях върна в джоба си, а останалите две подаде на Кинг.

— Бихте ли ги предали след това на господин Хей и господин Джеймс? Благодаря.

Джеймс зачака. Когато фотографиите най-после стигнаха до него, той видя, че със сигурност бяха увеличени, защото субектът се виждаше в полуизвърнат профил на зърнистия и размазан фон на оживена улица. Фотографията беше на тъмнокож мъж с черна коса, сресана назад, грижливо поддържани мустаци, които изглеждаха доста по военному, и застрашително сбърчени вежди. Мъжът имаше вид на около петдесетгодишен, но единственото, което подсказваше възрастта му, бяха зачатъците на двойна гуша.

— Това е полковник Себастиан Моран, ветеран от Индийската армия и Първи сапьорски полк в Бангалор. Името му беше споменавано в депеши от Афганските войни, получил е медал за убийството на девет афганистанци в ръкопашен бой в Кабул и е считан от мнозина за най-добрия ловец и най-точен стрелец в Азия… може би дори в света. Пълното му име е Джон Себастиан „Тайгър Джек“ Моран, макар малцина да знаят това.

— Полковник Себастиан Моран… — промърмори Кларънс Кинг, когато Джеймс му върна фотографията. — Бога ми, чел съм книгите му! „На лов в Западните Хималаи“ и „Три месеца в джунглата“. Ловни мемоари… и адски добри истории!

Холмс, който сега стоеше с гръб към прозореца, кимна.

— Той издаде и двете книги в началото на осемдесетте. Каза на издателя си, че е роден през хиляда осемстотин и четирийсета, но всъщност е трийсет и четвърта. Полковник Моран ще стане на шейсет следващия февруари.

— Със сигурност не изглежда толкова стар на тази фотография — каза Джон Хей. — Кога е правена тя?

— Преди година и половина. В Калкута — отвърна Холмс. — Разбирате ли, полковник Моран ме последва в Индия от Швейцария, за да ме убие. За това е получил доста голяма сума пари… убийствата са основният източник на приходи за полковника, много по-доходен от отвеждането на дебели, богати джентълмени-ловци до местата, където могат да убиват опасни животни, да не говорим за далеч по-лекото му занимание да лишава дебелите, богати джентълмени от парите им на масата за игра на карти.

— Нает да ви убие… — въздъхна Кинг. — Ето я и параноята.

— О, да — каза Холмс. — Полковник Моран се опита два пъти… веднъж в Калкута и втори път в Даржелинг… но и двата пъти се провали. Тогава, тъй като бе похарчил почти всичките пари, получени за нескопосно свършената работа, и не искаше да ме чака да се върна от Тибет, добрият полковник се върна в Лондон. Моран е изненадващо нетърпелив за един от най-добрите ловци в света.

— Не мога да разбера какво общо има това със… — започна Джон Хей.

— Представете си тогава изненадата ми, когато, след като се върнах от Тибет в Сиким през високите проходи, бях прострелян три пъти с високоскоростна пушка от разстояние почти миля от местонахождението ми.

Стаята веднага утихна. Джеймс можеше да чуе стъпките на прислужника, който се изкачваше по стълбището, и преминаващата по улицата карета.

— Прострелян три пъти с високоскоростна пушка — повтори най-после Кларънс Кинг. — Тогава вие сте… трябва да сте… мъртъв. Значи досега сме имали работа не само с лъжец и измамник, а и с призрак. — Кинг погледна часовника си. — А моето време тук почти изтече. Трябва… — Той вдигна глава, видя какво прави Холмс и млъкна втрещен.

Холмс беше съблякъл сакото и жилетката си, беше свалил якичката и шалчето си, и сега тъкмо разкопчаваше ризата си.

Джон Хей се изправи.

— Уважаеми господине…

— Ще отнеме само няколко секунди — каза Холмс. Той не носеше долна риза. Преметна внимателно ризата си през облегалката на най-близкия стол, обърна се странично към прозореца и отвори жалузите.

За втори път — и то много по-ясно — Хенри Джеймс видя двата ужасни белега от куршуми в горната част на гърба на Холмс, близо до раменната лопатка — като че ли ги наричаха „входни рани“, когато бяха причинени от куршум — и сиво-синкавата паяжина от белези, които се разпространяваха във всички посоки. Точно над десния хълбок на мъжа имаше още една шарка от бели белези.

Холмс се извърна, за да може светлината да пада върху гърдите, корема и дясната половина на тялото му.

В горната дясна половина на гърдите му имаше друг хлътнал кръгъл белег — Джеймс беше чувал да го наричат „изходна рана“ — а под него, на няколко инча вляво, имаше друг, доста по-заплетен и страховит белег, от който се разпространяваха още белези. Точно над десния му хълбок се виждаха изходните белези на трета рана.

Дългите, бледи пръсти на Холмс докосваха всяка една от раните, като започнаха от онази под ключицата.

— Както вече казах, убиецът стреля от почти една миля разстояние и ме улучи три пъти, използвайки механизма на мощната си пушка, за да изстреля три куршума за по-малко от две секунди. Тази трета рана… — Той докосна паяжината от белези над хълбока си. — Улучи ме, докато падах. — Холмс премести ръката си, стабилна като на хирург, обратно върху ужасяващата бяла плетеница от белези около втората рана. — Вторият куршум не успя да премине през тялото ми и на моя спасител — и хирург в случая — му се наложи да го извади. Тя започна от гърба, но после осъзна, че куршумът се намира по-близо до повърхността отпред, под гръдните ми мускули. Процесът беше продължителен и тя не разполагаше с обезболяващи.

— Тя? — произнесе Кларънс Кинг със странно приглушен глас.

— Моят спасител и хирург? — каза Холмс, докато спокойно обличаше ризата си. — Тя е английска мисионерка на име Ани Ройл Тейлър, която тъкмо бе направила опит да стигне до Лхаса — нейният Спасител й проговорил в съня й и казал, че съдбата й е да отнесе Христовото слово в Лхаса, на Далай Лама и на всички в Забраненото кралство. Така че госпожица Ани Тейлър си обръснала главата и се облякла в мъжки тибетски дрехи, но я разкрили далеч от Лхаса и била ескортирана обратно до границата от тибетската стража. Моите собствени тибетски помощници, зачислени ми от Негова святост Далай Лама, за да ме придружат през отворените наскоро проходи, тъкмо се бяха сбогували с мен на южната страна на последния проход и бяха повели мулетата си към дома, когато чули трите изстрела и решили да се върнат на мястото, където за последно ме бяха видели. Бил съм в безсъзнание и съм кървял лошо. Тибетските ми приятели ме отнесли до най-близкия граничен търговски пост в Ятунг. Там нямало лекар, но тибетците и сикимците с неохота позволили на госпожица Тейлър да се засели наблизо, където тя търпеливо чакала следващия си таен опит да проникне в Тибет. Може би местните й бяха позволили да остане там заради първото й име, „Ани“, което по звучене се приближава много до тибетската дума за „монахиня“ — и така тази мисионерка, която бе изучавала медицина и понякога я бе практикувала в лондонските предградия, а после и в Китай, спря кръвотечението, извади втория куршум от тялото ми и ми уреди кръвопреливане, което ми спаси живота.

— Невероятно — прошепна Джон Хей.

— Да, така е — съгласи се Холмс.

— Как да сме сигурни, че тези белези не са просто поредната доза грим? — настоя Кларънс Кинг.

Холмс беше закопчал жилетката си и тъкмо се канеше да си облече сакото, но се спря.

— Искате ли да бръкнете в раните с пръсти? — попита тихо той. — Можете да го направите, особено в хирургическите разрези. Показалецът ви може да влезе чак до ставата. Ето, ще си съблека ризата…

— Не! — извика Кинг, възпирайки Холмс с жест.

— Значи твърдите, че полковник Себастиан Моран е изчакал цялата зима и се е опитал да ви убие, докато сте слизали от Тибет през пролетта на деветдесет и втора — каза Хей.

— Съвсем не — отвърна Холмс, докато си слагаше ръкавелите. — Това е човекът, който ме простреля три пъти от голямо разстояние. Той вероятно е единственият точен стрелец, който би могъл да направи подобен изстрел, и отдавна е изместил полковник Себастиан Моран като най-смъртоносния убиец на света. — Той прибра първата фотография в джоба на сакото си, но им подаде втората.

Когато тя стигна до Джеймс, писателят с изненада видя размазаната снимка на мъж, много по-млад от Моран — с много къса коса, остри скули, прилепнали към главата уши, очи, които на снимката изглеждаха изцяло черни.

— Виждате единствената известна фотография — направена на оживена индийска улица в Ню Делхи от агент на Британските тайни служби, който беше убит в деня, след като я изпрати на началниците си в Уайтхол — на сина на полковник Себастиан Моран. Изображението не е много качествено, но е единственото, с което разполагат полицията и разузнавателните служби. Младият мъж е незаконен син, разбира се — полковник Моран е пръснал копелета из цяла Индия, Африка, Европа и Англия — но това дете е било направено на една млада авантюристка във Варшава. Изненадващо, Моран взима детето от майка му още на съвсем ранна възраст и го отглежда сам, водейки го със себе си из целия свят, като го използва като носач на оръжия и главен помощник в азиатските си и други продължителни ловни експедиции, и… сигурен съм… в някои по-тайни мисии, свързани с платени убийства. Момчето схващало бързо. Първото му име е Лукан. През последните години, както вече казах, той замени баща си като най-добрия убиец, който съвременният свят е имал нещастието да познава, но, за разлика от баща си, той никога не убива за пари. Лукан убива заради фанатичните си политически убеждения. В случая негов бог и цел е… анархията.

По това, че не убива враговете си за пари, той се различава силно от баща си. Но се оказа, че и двамата служат на един и същ господар в Сиким, край границата с Тибет… на международна група анархисти, които първо платили на полковник Моран да ме последва до Индия през деветдесет и първа година, а след това изпратили Лукан в началото на следващата година, след като баща му се провалил.

— Анархисти — промърмори Кларънс Кинг. — Започва се конспирацията.

— Която, боя се, е съвсем истинска — отвърна Холмс. — Аз също се отнасях със скептицизъм към международната анархистка заплаха, когато през септември хиляда осемстотин осемдесет и първа година пристигнах в Америка, за да разследвам убийството на вашия президент Гарфийлд — и наистина не открих никаква конспирация. Но по-късно се убедих, че убиецът е бил полковник Моран, на когото са платили анархистите-терористи от бунтовете на площад „Хеймаркет“ в Чикаго през осемдесет и шеста. Успях да докажа, без всякакво съмнение, на полицията и американските власти, че пушечните изстрели, които са убили трима от четиримата мъртви граждани и четирима от седемте мъртви полицаи, са били изстреляни от покрива на къща, намираща се през няколко улици от площада. Полковник Моран и един наемник, не Лукан, използвали същите модерни винтовки „Лебел“, които полковникът изостави след опита си да убие Нейно величество в Лондон на следващата година.

— Никъде не съм чел за това — каза Хей.

— Няма и да прочетете — отвърна Холмс. — Поне докато не се справим с анархистката заплаха срещу Англия, Европа и Съединените щати.

— Която ми се струва доста безпорядъчна и произволна, господин Холмс — каза Хей.

„Дали Джон вече вярва, че пред нас е истинският Шерлок Холмс?“ — помисли си Джеймс.

— Според техните планове изобщо не е безпорядъчна или произволна — рече Холмс. — Те имат списък с президенти и кралски особи, които планират да убият. През хиляда осемстотин осемдесет и седма, както вече казах, те наеха Моран да убие Нейно Величество кралица Виктория, на собствения й Златен юбилей. Моран почти успя. Наистина, изостави в Лондон новите си пушки „Лебел“ — едната използваше бездимни муниции — и използвайки определени техники, които усъвършенствах през годините, аз успях да потвърдя, че това е едната от пушките, използвани на площад „Хеймаркет“.

Списъкът на анархистите не се е променил. Засега планират да извършат покушение срещу вашия президент Кливланд на първи май, деня на откриването на Колумбовото изложение в Чикаго. Трябва да остана тук, в Америка, достатъчно дълго, за да им попреча.

— Моран… старши или младши? — попита Кинг.

— Какво? — озадачи се Холмс.

— Казахте, че преди шест години Моран се е опитал да убие кралица Виктория — каза Кинг. — Полковник Моран старши или младият Лукан Моран?

— О, единственият Моран, с когото си имаме работа, е полковник Моран… бащата — отвърна Холмс. — Той така и не даде фамилното си име на Лукан.

— Мога ли да видя още веднъж втората фотография? — попита Джон Хей.

Холмс, който я взе от ръката на Кинг, след като беше обиколила и тримата мъже, отиде и я постави на бюрото пред Хей.

— Познавам този човек — прошепна Хей. — Това е Клифтън Ричардс, младият братовчед на… Ребека Лорн… добрата приятелка на Клоувър Адамс, Ребека Лорн. Който също е фотограф. Клоувър обичаше да обсъжда с него изкуството им.

— Той й е отнесъл новите проявяващи химикали, които е използвала — каза Холмс без въпросителна интонация. — Включително разтвора на цианкалий.

— Да… да… Мисля, че сте прав — отвърна Хей с писклив глас.

— Прав съм — каза Холмс. Той извади трета снимка от джоба си и я постави на бюрото пред Хей. Джеймс и Кинг се изправиха едновременно и застанаха зад Хей, за да могат да погледнат фотографията.

Тя очевидно беше заснета професионално, като онези, правени на знаменитости, и жената бе красиво облечена и привлекателна, както на всяка снимка на знаменитост, която беше виждал Джеймс — тъмната й коса беше вдигната в изкусна прическа, в големите й тъмни очи танцуваха потайни светлинки, пълните й устни се намираха на нивото на красивите й ръце, които стискаха дръжката на слънчобран.

— Я виж ти, това е Ребека Лорн, най-добрата приятелка на Клоувър през последната година от живота й — каза Хей. — Тук е по-млада, отколкото когато се запознахме няколко месеца преди смъртта на Клоувър, но съм сигурен, че е същата жена. Много привлекателна.

— Да — потвърди Кинг. — Аз също се запознах с нея… с тази Ребека. Помня, че Клоувър я видяла за пръв път през прозореца на първата къща на Адамс, където почина съпругата му. Малката бяла къща на улица 1607Н, недалеч оттук. Няколко седмици подред Клоувър я виждала всеки ден да върви сама по площад „Лафайет“, докато накрая не слязла, за да се представи. После станаха най-добри приятелки, дори през продължителния меланхоличен период на Клоувър.

— И, колко странно — каза Шерлок Холмс, — меланхолията на госпожа Адамс само се е влошила, въпреки усилията на новата й приятелка госпожица Лорн — и младия й братовчед Клифтън — да я развеселят.

Хенри Джеймс никога не беше виждал тази жена, но пък знаеше от писмата им за възхитителната Ребека Лорн.

— Помня как Адамс казваше, че Клоувър правила няколко пъти фотографии на приятелката си Ребека — каза Хей, докосвайки ръбовете на снимката на красивата жена.

— Нед Хупър ми каза същото преди две години — рече съвсем тихо Холмс.

— Правила е фотографии и на Клиф… на братовчеда на Ребека — обади се Кларънс Кинг. — Видях работните копия, когато тримата бяха отишли на пикник в Рок Крийк Парк. Клоувър каза, че снимките му би трябвало да се получат много добре, но сигурно е пускала затвора твърде бързо, защото главата му винаги излизала размазана, в движение, въпреки предупрежденията й да стои неподвижно.

— Почти сигурно е мръдвал нарочно, за да размаже чертите на лицето си — промърмори Холмс.

— Но аз мисля, че една или две фотографии на братовчеда се получиха — каза Кинг. — Просто не отговаряха на високите стандарти на Клоувър.

— Адамс пази ли все още тези фотографии? — попита Холмс. — На братовчеда, както и на госпожица Лорн?

— Сигурен съм, че ги пази — отвърна Джон Хей. — Сега всичките са етикетирани и прибрани в архиви.

— Но той никога няма да ви позволи да ги видите — каза Кларънс Кинг. — Адамс не може да говори за Клоувър, камо ли за смъртта й, и никога не би показал фотографиите й на когото и да било. Дори онези на баща й, Хенри или техния архитект Ричардсън, които е показвала публично.

— Затова трябва да проникна в дома на Адамс — когато не присъства прислугата — преди той да се прибере следващата седмица — каза Холмс. — Ако Клоувър Адамс е успяла да направи ясни фотографии на приятния млад братовчед на Ребека Лорн, това ще е едва втората снимка на убиеца-анархист, с която ще разполагат тайните служби и полицията. Незаконният син на полковник Моран и негово гениално протеже, Лукан.

— Ако Клифтън е този… Лукан — каза Хей, оградил с пръстите на идеално поддържаните си ръце лежащата на бюрото снимка, — тогава коя е Ребека Лорн?

— Майката на Лукан, която той уби скоро след като реших, че работят заедно върху убийството на Клоувър Адамс — каза Холмс.

Той взе фотографията от Хей и внимателно я прибра в джоба си.

— Това е ранна снимка — имам я от години, господа — на майката на Лукан, покойната американска оперна дива, актриса и изкусна изнудвачка на име Ирен Адлер.