Дан Симънс
Петата купа (47)

Шест

Сряда, 12 април, 15:20 часа

— Да ви донеса ли нещо, което ще ви помогне да се почувствате по-добре? — попита Джеймс.

— Един четирийсеткалибров револвер, с който да си пръсна мозъка — отвърна Сам Клемънс. — Или по-скоро, тъй като съм набожен страхливец, малко безболезнена отрова, която да има вкус на лимонада.

— Нещо друго? — попита Джеймс. Той седеше в едно кресло до прозореца, на няколко фута от леглото, в което лежеше Клемънс. На нощното шкафче се виждаха лекарства и полупразни чаши, върху единствения друг стол се виждаше купчина вестници.

— Единият лекар казва, че е просто гаден грип и всеки ден през последните единайсет ми заявява, че още на следващия ден вече ще съм на крака — каза Клемънс между кашлянията. — Другият, който ме прегледа, обяви, че имам пневмония и при моята напреднала възраст… петдесет и осем… трябва да си оправя завещанието и да си взема мерки за ковчег. Изпитвам неудържим порив да ги вкарам и двамата в някоя дълбока яма и да видя кой ще успее да се измъкне жив.

Думите му накараха Джеймс да се усмихне.

— Какво изобщо доведе вас и господин Шерлок Холмс в хотел „Грейт Нортърн“? — попита Клемънс и остави смърдящата си пура настрани, за да отпие от високата чаша с цветна течност, намръщи се на вкуса й и отново лапна пурата.

— Холмс го избра — отвърна Джеймс. Клемънс беше наел една от ъгловите стаи, които имаха три високи прозореца на извития еркер, и Джеймс ги беше отворил и трите, за да влиза сравнително чистия въздух от центъра на Чикаго. Хотелът се намираше на ъгъла на Джаксън и Диърборн и това бе единственото, което Джеймс знаеше за географията на Чикаго.

— Чул някакъв чиновник да казва на пиколото да отнесе кана с вода и лимони в стаята ви — додаде Джеймс. — Така разбрах, че сте тук. Изненадах се. Когато ми казаха, че сте болен, реших да намина, за да ви видя.

— Много добросъседско от ваша страна — каза Клемънс и млъкна, за да се изкашля. Кашлицата му беше гръдна и хъхреща и Джеймс се наведе малко повече към отворения прозорец. — Утре смятам да замина за Ню Йорк, господин Джеймс, дори ако се наложи да го направя в ковчег и с парче старо сирене лимбургер на гърдите за по-голяма правдоподобност. Може да се наложи да ви помоля да станете един от носачите на ковчега.

Клемънс се закашля и отпи отново от чашата. След това си наля още от цветната течност от едно двеста и петдесетмилилитрово шишенце.

— Това някакъв сироп за кашлица ли е? — попита Джеймс.

— Някакъв — рече Клемънс и отпи голяма глътка. — Това е лауданум. Течен опиум. Дар от боговете. Вторият ми лекар не се свени да го предписва с литри. Засега е единственото нещо, което облекчава кашлицата ми.

„Чудесно — помисли си Джеймс. — Холмс си бие всеки ден онзи нов наркотик, хероина, а Клемънс — Марк Твен! — се е захванал с пристрастяването към лауданума.“

— Приключихте ли с всичко, което трябваше да свършите в Чикаго? — попита Джеймс. — В Хартфорд ни казахте, че трябва да се срещнете с някои хора.

Клемънс изсумтя.

— Показах наборната машина на Пейдж на неколцина инвеститори, но те са толкова ограничени, Джеймс. Ограничени. Настояват да видят работещ екземпляр на печатарската машина. Съмняват се, че ще си получат обратно парите, и то с лихва.

— А Пейдж няма ли работещ модел?

— Почти всяка седмица ми се обажда, че има перфектен работещ модел — каза Клемънс. — Но когато тръгна към него, за да го видя, и стигна на петдесетина мили от него, машината или спира да работи, или Пейдж решава да я разглоби, за да й направи някакви механични подобрения. Сега е в Чикаго, за да открие втора фабрика, макар първата все още да не е пуснала модел, който да работи повече от две минути.

— Видяхте ли се с господин Пейдж тук?

Клемънс отпи голяма глътка от чашата с лауданум и я допълни от бутилката.

— Той е изключително внимателен, посети болничната ми стая поне шест пъти, като всеки път се застояваше по няколко часа.

— И? — попита Джеймс, след като Клемънс се умълча, загледан в нищото.

— И помните ли — рече Клемънс, поглеждайки кръвнишки Джеймс изпод гъстите си бели вежди, — като ви казах, че Пейдж е способен да убеди дори риба да излезе от водата, за да се поразходи с него?

— Да.

— Ами, този път успя да убеди тази риба, която лежи пред вас, да излезе, да се поразходи с него, да се изкатери по едно дърво и да издава звуци като папагал.

Джеймс не знаеше какво да отговори, затова си замълча, опитвайки се да вдишва чистия въздух, който влизаше през прозореца, вместо противната миризма от евтината пура на Клемънс.

— Настоях — не помолих, нито поисках учтиво, а настоях — продължи Клемънс, — да ми бъдат върнати веднага последните трийсет хиляди долара, които бях вложил в проекта. Трябват ми. Бях ги заделил от малкото си издателско предприятие, за да ги инвестирам в печатната машина, но сега обстоятелствата изискват да взема от инвестициите в печатната машина, за да закрепя издателството си. Така че настоях в прав текст да получа трийсет хиляди долара от сто и деветдесетте хиляди, които налях в бездънната яма на Пейдж.

— И той плати ли? — попита Хенри Джеймс.

— Накрая му написах чек за още петдесет хиляди долара — изръмжа Клемънс. — За да може да направи онези „няколко последни подобрения“ преди автоматичната печатна машина да накара издателския свят да настръхне, а аз да стана милионер. — Клемънс се закашля жестоко и, след като си пое дъх и отпи от лауданума, каза: — Този път наистина здраво затънах. Ливи ще ме убие.

— Надявам се всичко да се оправи — каза Джеймс, който никога не беше инвестирал нищо, освен собствения си талант.

— Кажете как е вашият приятел Шерлок Холмс тези дни? — попита Клемънс.

— Днес отиде да се срещне с някакви хора в Белия град — каза Джеймс.

— Видяхте ли вече Изложението, Джеймс?

— Не още.

— Белият град е поредното нещо в този живот, което никога няма да видя — въздъхна Клемънс. След което попита направо: — Холмс все още ли смята, че може да е не истинска личност, а литературен герой?

Изненадан, Джеймс се поколеба, преди да отговори:

— Мисля, че да.

— Може и да е прав — рече Клемънс.

— Защо смятате така, сър?

— Прочетох разказите в „Странд“ и новелите, и този Шерлок Холмс ми се стори изключително нереалистичен персонаж. Приключенията му ми изглеждаха като изсмукани от пръстите.

— Може би си спомняте, че в Ню Йорк Холмс каза, че не му допада начинът, по който доктор Уотсън е представил него и дедуктивните му методи — каза Джеймс. — Разказите може и да са истина, но са написани от посредствен ум.

— През последните седмици доста мислих — рече Клемънс. — Съмнявам се, че „доктор Уотсън“ изобщо съществува. Просто онзи приятел Конан Дойл е създал измислен разказвач, който да представи измислените случки с измислен детектив.

— Холмс твърди, че Конан Дойл е агент и редактор на приятеля му Уотсън — каза Джеймс. — Казва, че доктор Джон Уотсън не обича да е център на вниманието и позволява на Дойл да го представлява.

— Ами, ако Холмс наистина е литературен герой и цялата тази история с покушението е част от някаква мелодраматична история? Някаква измислица? — каза Клемънс, закашля се отново и отпи от разтвора на лауданум. — Тогава къде сме ние с вас, господин Хенри Джеймс?

— Какво имате предвид? — попита Джеймс, макар да знаеше много добре накъде клони Клемънс.

— Това няма ли да означава, че ние също сме литературни герои? — рече Клемънс, поглеждайки го застрашително изпод рунтавите си вежди. — Вие сте избран като негов Санчо Панса… или може би неговия Бозуел… а аз съм появяващ се от време на време комичен персонаж.

— Никога няма да съм неговият Бозуел — отвърна Джеймс с равен тон.

— Някога замисляли ли сте се, Джеймс, за връзката между вас и героите, които създавате?

— Не съм сигурен какво имате предвид — каза Джеймс, въпреки че разбираше отлично какво иска да каже хумористът.

— Имам предвид, че за тях вие сте Бог — заяви Клемънс, — точно както аз съм Бог в моите малки светове с измислени хора. Вие ги създавате. Заселвате ги в техните измислени места. Решавате какви чувства ще изпитват и кога е време да умрат. В тези светове ние сме Бог за нашите герои.

Джеймс поклати глава.

— Моите герои имат свой собствен живот — рече тихо той.

— О — изрече Клемънс и се задави в спазъм от гъргореща кашлица. — Това означава ли, че точно в този момент Изабел Арчър пие чай в Англия или Европа?

— Не — отвърна Джеймс, — но означава, че в нейния… на Изабела… характер има дълбини, които все още не съм изследвал.

— Това са писателски бръщолевеници — рече Клемънс и отпи от чашата си. — Ние обожаваме да се преструваме, че героите ни имат свой собствен живот… но те нямат, Джеймс. Вие го знаете и аз го знам. Ние ги размятаме наоколо като куклите в шоуто на Пънч и Джуди. Чели ли сте някои от книгите ми, сър?

— Все още не съм имал това удоволствие — отвърна Джеймс, изненадан от въпроса. Писателите не търсят у други писатели мнение за творбите си. Това просто не е прието.

Клемънс се засмя.

— Е, аз се опитах да чета вашите — рече белокосият писател. — Обявявам на висок глас, Джеймс, че четенето на вашата проза е като превод от средновековен германски. Вие имате четирийсет и два вагона, натоварени с подчинителни изречения, които са тласкани от мъничка група двигатели-глаголи с недостатъчна мощност, натикани в края на изречението. Четенето на книгите ви е като да слушаш някой уличен оратор как спори със себе си, прекъсвайки се на всеки няколко секунди.

Джеймс леко се усмихна.

— Брат ми Уилям би се съгласил с вас.

— И все пак… при Изабел Арчър и някои от другите ви герои… — гласът му заглъхна. Клемънс се обърна и отново впери свиреп поглед в Джеймс. — Знаете ли защо Изабел Арчър взе онова проклето самоунищожително решение в края на книгата? От самото начало ли решихте, че ще бъде така, или героинята ви придоби някаква самостоятелност и сама реши така да си съсипе живота?

Джеймс вдигна ръце с дланите напред. Той нямаше никакво намерение да обсъжда Изабел Арчър или която и да е от книгите или героите му с този опиянен от лауданума американец.

— Писателят или чува гласовете на героите в главата си, или не ги чува — каза Клемънс, говорейки на себе си. — Случайно да си спомняте, че преди пет години издадох една книга, озаглавена „Приключенията на Хъкълбери Фин“?

— Спомням си — отвърна Джеймс.

Клемънс отново го погледна.

— Месеци наред — години всъщност, след като бях изоставил книгата за известно време — аз чувах гласа на Хък в главата си толкова ясно, както чувах любимата си Ливи да ме вика за вечеря. Хък беше с мен дори когато заспивах нощем и ме чакаше да се събудя. А после… към онзи етап в историята, който би трябвало да е краят й, когато са слезли от сала за последен път и приятелят на Хък, робът Джим, е заловен… Хък просто ме напусна. Замина за териториите без мен. Вече не чувах гласа му, не можех да гледам през очите му. Аз бях просто един човек, който записва думи на хартия.

— И какво направихте? — попита Джеймс, прикривайки интереса си към темата и отговора.

Клемънс облиза устните си.

— Докарах Том Сойер от неговата книга, превърнах Хък в постния второстепенен герой, какъвто беше в книгата за Том Сойер, и накрая позволих на най-важната книга, която някога съм писал, да се превърне в поредната детска книга — рече той. — Само игри и случайни съвпадения на обстоятелствата, без никой да пострада накрая, като позволих на Том, герой, за който знаех, че дори не трябва да е в тази книга, да взима всички решения.

— Неприятна ситуация — каза тихо Джеймс. — И съм сигурен, че подобно нещо се е случвало с всички нас, докато сме писали един или друг роман.

Клемънс поклати глава.

— Чели ли сте романа „Робърт Елсмиър“?

— Чувал съм заглавието, но не съм имал удоволствието да прочета книгата — отвърна Джеймс.

— Тя се превърна в голяма сензация преди около пет години и вдигна доста шум около себе си — каза Клемънс. — Беше написана от господин Хъмфри Уорд. Проповядваше християнство, основано върху социалната загриженост и помощта за ближния, вместо върху Светото писание и теологията. Създаде си доста врагове сред вярващите.

Джеймс чакаше.

— Както и да е — продължи Клемънс след известно кашляне и изхрачване, — преписах едно изречение от тази дълга, понякога мрачна книга, защото то има връзка с онова, което обсъждаме. Господин Уорд е написал — и аз си го спомням ясно — „Не мога да си представя Бог като архизаговорник срещу собственото Си творение“.

— Това не ми звучи особено радикално — отбеляза Джеймс.

Клемънс отново се обърна към него.

— Но ние сме Бог за света и героите, които създаваме, Джеймс. И кроим заговори срещу тях през цялото време. Убиваме ги, нараняваме ги и ги жигосваме, караме ги да губят надежди и любими. Ние ежедневно заговорничим срещу героите си. Но в книгата за Хък Фин аз се уплаших, Джеймс. Изгубих гласа на Хък и се уплаших. Или може би — вероятно — стана точно обратното. Толкова обичах Хъкълбери Фин, че не намерих сили да заговорнича срещу него и творението си, както би трябвало. Ако гласът на Хък беше останал с мен — ако бях намерил смелост да се вслушам в него — щях да оставя онзи негър Джим да бъде заловен и продаден в робство пред очите на Хък въпреки всичките му усилия — или поне щях да проявя милосърдие и да убия Джим и Хък, вместо да вкарам Том Сойер в разказа и да завърша историята като обикновена детска книга.

Клемънс изплю последните две думи.

— Какво общо има това с въпроса дали Шерлок Холмс е литературен герой? — попита безцеремонно Джеймс. Той ненавиждаше самосъжалението у писателите и мразеше да бъде свидетел на подобни окайвания.

Клемънс започна да се смее, докато не се разкашля отново.

— Не разбирате ли, Джеймс? — каза най-накрая той. — Вие и аз сме само второстепенни герои в тази история за Великия детектив. Незначителните ни животи и кончини не означават нищо за Бога-писател, който и да е този кучи син.

— Имате ли някаква представа кой може да е този Бог-писател? — попита Джеймс. — Мислил съм си за това. Конан Дойл никога не би използвал свои живи съвременници в историите си… и със сигурност не би използвал истинските им имена. Холмс каза, че Уотсън е трябвало да представи Уелския принц като Краля на Бохемия в един от разказите си.

— Не е задължително да бъде Конан Дойл — рече Клемънс и наля последните остатъци от лауданума в чашата си, почти опрял брадичка в гърдите си. — Със сигурност е някакъв второстепенен ум, с по-нищожен талант от вас, може би дори от мен, определено по-нищожен от Артър Конан Дойл, което говори много. И може да е написано след трийсет години, или петдесет, или дори сто.

— Добре — каза Джеймс, опитвайки се да говори спокойно, макар да чувстваше тежест в сърцето си, — това поне би означавало, че продължават да ни четат дори след трийсет или сто години.

Настъпи продължителна тишина, нарушавана единствено от звуците на улицата, която се намираше на четиринайсет етажа под тях, и дрезгавите, хъхрещи опити на Самюъл Клемънс да диша.

— Ако ние сме само литературни герои, вкарани в историята, за да правят компания на литературния образ на Шерлок Холмс, то какво следва да направим? — попита най-накрая Джеймс.

Клемънс се засмя.

— Аз заминавам за Ню Йорк утре сутринта, като по пътя може да спра в Елмира, ако ми се прииска. Вероятно ще съм твърде болен, за да изгледам процесията на ветроходите, която е планирана за този уикенд в пристанището на Ню Йорк, но съм готов да се лиша от два пръста на краката си, само и само да я видя. Не, сър, ако Богът-писател на тази история — колкото и да е кръвожаден — поиска да убие Сам Клемънс, ще трябва да го направи зад кулисите, така, както Шекспир е убил Фалстаф.

„Аз също трябва да си тръгна — помисли си Джеймс. — Да си възвърна свободата. Да си върна себе си.“

— Какво ще правите утре? — попита Клемънс.

— Холмс каза, че иска да ме заведе на обиколка с лодка до Белия град.

— Ами, насладете се на онова, което аз никога няма да видя — каза Клемънс.

— Ще се отбия утре, след разходката — каза Джеймс. — Да проверя дали не се нуждаете от нещо.

— Можете да кажете на пиколото — дребничкото момче със заешката устна — да съобщи на лекаря, че ми трябва ново шише лауданум — обяви Клемънс. — И сламка.

Джеймс кимна.

— Що се отнася до посещението ви утре — продължи Сам Клемънс, — то няма да е необходимо. По един или друг начин дотогава ще съм се отписал от тази история.