Дан Симънс
Петата купа (45)

Четири

Понеделник, 10 април, 16:10 часа

Според Хенри Джеймс с построяването на новата Северна железопътна гара Бостън беше отпразнувал настъпването на новата епоха. Архитектурата й беше внушителна и в проектирането й бе вложен много здрав разум: вместо да чакат отвън на студа и влагата под гигантски заслон, както беше в големите и малките лондонски гари, тук пътниците се спускаха по рампа във вътрешността на широката сграда и влакът пристигаше да ги вземе от долното топло и добре проветрено ниво.

Когато пристигнаха, Джеймс беше казал: „Трябва да си прибера багажа, за да го кача на влака“, но Холмс бе грабнал багажните квитанции от ръцете му с думите „Ще намеря някой експерт по въпроса, който да го направи вместо нас“, след което изчезна за миг в тълпата.

— Сигурен ли сте… — започна Джеймс. Най-големият му кошмар беше как пътническият му сандък или нещо друго от багажа му, включително чантата, която беше пълна с чернови на разказите му и дългите, три пъти пренаписвани ръкописи на настоящи и бъдещи пиеси, изчезват по време на някое от американските му железопътни приключения. Колко по-щастлив щеше да бъде, осъзна той, ако заедно с багажа си вече се намираше на борда на хубавия кораб „Веселие“ далеч от брега.

Холмс го поведе през тълпата по грациозните рампи към мястото, където табелите обявяваха, че влакът за Чикаго ще потегли след петнайсет минути.

— Ей ви де сте, гусин ’Олмс, гусин Джеймс, сър — пропя нечий глас с непогрешим кокни акцент.

Джеймс се сепна при вида на ниския, слаб като фиданка младеж, чиято общителна усмивка разкриваше местата, където зъбите му бяха пораснали само за да бъдат избити. Момчето очевидно принадлежеше на онази групичка, известна в Лондон като „деца на улицата“ още от времето на Чарлс Дикенс. И въпреки това то беше облечено добре в пролетен английски костюм от туид, с ушити по поръчка сако и жилетка, удобни къси панталони и качествени вълнени чорапи до коленете, и лъснати хубави лондонски обувки. Дори шапката, която той свали, докато показваше на Холмс и Джеймс количката, напълнена с багажа им, беше нова и очевидно ушита в Шотландия.

— Дай билетите на служителя, който се намира през два вагона по-нататък, и той ще уреди да ни натоварят багажа — упъти го Холмс. — Донеси в нашето купе куфара на господин Джеймс — на него са изписани инициалите му — заедно с моето куфарче и малката жълто-кафява чанта.

— Както кажеш, шефе — отвърна момчето и се гмурна в гъстата тълпа, теглейки количката след себе си.

— Вярвате ли на това странно дете? — попита Джеймс.

Холмс го погледна със загадъчна крива усмивка.

— Повече, отколкото можете да си представите, Джеймс — отвърна тихо той. — Повече, отколкото можете да си представите.

Детективът отиде до една близка сергия, за да си купи вестници и списания, така че когато момчето се върна, те още не се бяха качили на влака. То подаде куфара на Джеймс и двете износени пътни чанти на Холмс, заедно с две багажни квитанции. После се вторачи в писателя с поглед, който не можеше да се определи точно като нагъл, но му липсваше съответната почтителност.

— Радвам се да ви видя отново, господин Джеймс — каза момчето. Джеймс чу „гусин Джеймс“ и беше почти сигурен, че може да изреди имената на улиците около църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“, където този млад кокни си беше изкарвал хляба.

Писателят се замисли за всички носачи и куриери, с които си бяха имали работа по време на това пътуване, но нито един от тях не приличаше на това странно облечено момче — и той беше сигурен, че преди това пътуване никога не го бе виждал — затова рече студено:

— Мисля, че никога не сме се срещали, млади човече.

Отново онази широка, общителна, беззъба усмивка.

— Но вие ме видяхте и аз ви видях, че ме виждате, сър.

Джеймс се усмихна и поклати глава.

— Не мисля.

Перонът постепенно се изпразваше, тъй като повечето пътници в първа класа вече се бяха качили в купетата си. Джеймс и момчето стояха на разстояние десетина или дванайсет фута един от друг; внезапно младежът се устреми към писателя — толкова бързо и с увереност, граничеща с агресия, че Джеймс инстинктивно сграбчи бастуна си с две ръце — но момчето се спря на крачка пред него, вдигна ръцете си във въздуха, сякаш възхваляваше нещо, и със зашеметяваща бързина направи две премятания назад, преди да подскочи и да направи салто във въздуха, изпъвайки тялото си почти успоредно на перона за части от секундата, преди Холмс да сграбчи изпънатите му крака — които се увиха около кръста му — и да задържи момчето в хоризонтално положение със силните си ръце.

След това Холмс нададе вик, какъвто издаваха жонгльорите, момчето допря длани и изпъна ръцете си напред, сякаш се канеше да се гмурне във вода, а не в бетонната платформа или железопътните релси, и с почти нечовешка сила Холмс сграбчи хълбоците на вцепененото момче и го издигна на височина на раменете си; нададе нов вик — Джеймс осъзна, че така акробатите общуват помежду си — и подхвърли момчето над платформата, завъртайки го във въздуха, улови го за глезените и го задържа изправено, като допрените му длани почти докосваха тавана. После Холмс приклекна на едно коляно и момчето използва коляното му като трамплин, за да се оттласне във въздуха, да се превърти и да се приземи леко пред Джеймс, без да сваля вдигнатите над главата си ръце.

Това движение събуди спомените на Джеймс.

— Мили боже… вие двамата… скоковете от комина на покрива на Камерънови… — ахна той.

Усмивка пробяга по устните на Холмс.

— Вие имахте оранжева коса, която напомняше на прическата на индианец мохоук — посочи го обвиняващо Джеймс. — А ти имаше щръкнала зелена коса — рече той на момчето.

— Хубаво е да те забелязват, шефе — ухили се момчето.

Джеймс продължаваше да примигва като заслепен от слънцето гущер. Той отново се обърна към Холмс.

— Защо „Летящите Вернети“?

— Баба ми по майчина линия беше Вернет — отвърна Холмс, произнасяйки името с правилното френско произношение. — Родът Вернет бяха художници. Стори ми се, че Летящите Вернети звучи достатъчно акробатично.

— И за какво точно беше необходимо това? — извика Джеймс. — Хей и останалите ми казаха, че двамата коминочистачи-акробати са обикаляли цяла седмица къщите, като са започнали с дома на Кабът Лодж, минали са през къщата на Дон Камерън, където видях представлението ви, дори дома на Хей, където бяхте отседнали…

— Трябваха ми някои документи — отвърна спокойно Холмс. — Стари писма, ако трябва да бъда по-точен, макар че включваха дневника на една дама. След като коминочистачите покриха целия будоар на дамата с вестници, за да не изцапат със сажди, те заключиха вратата на стаята и забраниха на прислугата да влиза.

— Камините в спалните са доста тесни… — започна Джеймс.

— Господин Хенри Джеймс — заяви Холмс, пристъпвайки напред. — За мен е голямо удоволствие да ви представя Уигинс Втори.

Джеймс си спомни телеграмата от брата на Холмс, Майкрофт, която тайно беше прочел — „Уигинс Втори пристигна успешно в Ню Йорк днес“.

— А какво се случи с Уигинс Първи? — чу се той да пита.

— О, той вече порасна дотолкова, че не ми е от полза — отвърна Холмс.

— Освен това — рече през смях Уигинс Втори, — брат ми е в пандиза.

— За какво престъпление? — попита Джеймс.

— Ами… Светата троица, сър — отвърна Уигинс Втори. — Разбиване, нахълтване и съпротива при арест. Ши излезе след няколко години, сър.

— Уигинс Втори отговоря и на името Мот — рече Холмс. — Понякога се произнася като старата английска форма „Моут“^[1].

— Като някаква обикновена прашинка съм, но силна прашинка, гусин Джеймс — каза момчето.

Към тях се приближи един кондуктор и каза през облак пара:

— Време е да се качвате, господа.

* * *

Оказа се, че Уигинс Втори Мот има собствено спално купе, което се намираше точно до това на Холмс и Джеймс, но момчето остана с тях, докато влакът не остави зад себе си бостънските предградия и не продължи покрай малки бели ферми, каменни огради и зелени пасища.

— Така, аз отивам да видя онова, което янките наричат вагон-клуб, и да си взема една халба — рече Уигинс Втори, плъзвайки настрани вратата на купето.

— Те няма да продадат алкохол на момче — рече Джеймс.

— О, няма, сър — съгласи се Мот, подрънквайки с монетите в джоба си. — Но те ще разберат, че просто купувам две чаши за настойниците си, които са много любезни джентълмени.

След като двамата останаха сами, Холмс се наведе към седналия на мястото срещу него Джеймс.

— Искахте да ми кажете нещо важно насаме, Джеймс.

Изненаданият Джеймс се нуждаеше от минута, за да подреди в мислите си събитията от изминалия уикенд, но накрая думите потекоха от устата му.

— Вие сте видели професор Мориарти на улицата и сте го последвали? — прекъсна го Холмс с развеселен глас.

— Да, нали точно това ви казвам!

— Как разбрахте, че е Мориарти?

— Защото видях негова фотография в едно списание за математика и физика в Библиотеката на Конгреса — избъбри Джеймс. — Снимката е направена в Лайпциг миналата година, хиляда осемстотин деветдесет и втора, така че съм наясно, че сте излъгали два пъти — веднъж света, чрез разказа на доктор Уотсън, за вашата смърт и тази на професора във водопада Райхенбах, а след това излъгахте и мен, че сте измислили Мориарти — че той е просто част от въображението ви, както сам ми казахте. Защо ме излъгахте, Холмс?

Хладните сиви очи на детектива срещнаха гневния поглед на писателя.

— Всичко, казано от мен, което изкривява истината по някакъв минимален начин, е с цел да ви защитя, Джеймс — каза Холмс.

— „Изкривява истината по някакъв минимален начин“ — повтори Джеймс, изсумтявайки изразително. — Според мен отричането на съществуването на професор Джеймс Мориарти и неговите планове за покушения и анархистки бунтове е нещо повече от „някакъв минимален начин“!

Холмс кимна бавно, сякаш все още не беше напълно съгласен с това колко сериозно беше нарушил принципите на честността, доверието, приятелството… което още повече ядоса Джеймс.

— Професор Мориарти е демон в човешка форма, Холмс! Аз го_ видях_! Чух го! Той планираше и координираше смъртта на стотици хора — неподозиращата нищо полиция в десетина града, президента и вицепрезидента на Съединените щати, бог знае още колко невинни зрители — с такова хладнокръвие, с каквото един бизнесмен би обявил пред персонала си новата кампания по продажбите.

— Доста добре казано, Джеймс — рече Холмс и устните му отново потрепнаха в одобрителна усмивка. — Наистина добре казано.

Джеймс само изсумтя. Не беше в настроение да приема хвалби от господин Шерлок Холмс.

— Продължете с историята за срещата ви в събота следобед — рече Холмс.

По-късно Джеймс с изненада установи, поглеждайки към часовника на детектива, че разказването на цялата история му бе отнело половин час. Той леко се беше изчервил, тъй като частта за криенето му на гредата, докато бандитите се редуваха да стрелят по „плъха“, прозвуча много по-цветисто от всичките му литературни творби.

Джеймс се подготви да бъде разпитван продължително от мръщещия се детектив, но Холмс каза единствено:

— Как се почувствахте?

— Как съм се почувствал? — Джеймс осъзна, че почти е изкрещял думите, погледна неспокойно към затворената врата на купето и снижи глас. — Дадох ви толкова много информация — за времето на покушението, за плановете за бунтовете на бандите и анархистките убийства из целите Съединени щати, в Лондон и Европа, а вие искате да знаете как съм се почувствал?

— Да — рече Холмс. — Например, когато си помислихте, че стрелят по вас и залпът е разтърсил гредата, върху която сте се намирали. Как се почувствахте, Джеймс?

Писателят замълча за миг. Той знаеше, че въпросът всъщност не заслужава отговор — имаше твърде много по-важни въпроси, на които можеше и трябваше да отговори, свързани със събранието на бандитите и плановете на професор Мориарти — но освен това осъзна, че неволно си беше задавал същия този въпрос през последните два дни. Как се беше почувствал по време на това абсолютно нетипично за начина му на живот и абсурдно нереално събитие. Уплашен? Да, но това не беше основното усещане.

— Жив — каза най-накрая той. — Почувствах се абсолютно… жив.

Холмс се ухили до уши, потупа Джеймс по коляното така, сякаш писателят беше ретривър, който е донесъл фазана цял и непокътнат, и каза:

— В такъв случай мисля, че следващите две седмици много ще ви допаднат.