Дан Симънс
Петата купа (14)

Глава 14

Джеймс чете до късно през нощта. Авторските и сюжетните глупости се увеличаваха. Но на места Джеймс наистина откриваше в героя Шерлок Холмс елементи, които му напомняха за мъжа, когото беше срещнал тринайсет дни по-рано и с когото беше вечерял същия ден. И той започна смътно да усеща привлекателността на тези „приключения“ за образованите си приятели като Едмънд Гос. Душата на „Приключенията на Шерлок Холмс“ се съдържаше не в тромавите „приключения“ — които изобщо не му се струваха чак толкова опасни — колкото в приятелството между Холмс и Уотсън, в закуските им заедно, в мъгливите дни, прекарвани заедно пред камината, докато госпожа Хъдсън носи подносите си с храна и съобщенията от външния свят. Холмс и Уотсън живееха в една вселена на момчешки приключения, също като Питър Пан, и въпреки доста обърканите коментари на Уотсън, че е женен, никой от тях така и не порасна.

В „Благородният ерген“ — който, както повечето от другите „приключения“ на Холмс, изобщо не беше приключенски по дух, а просто обикновена домашна неразбория под тромавата маска на мистерия — някой си лорд Робърт Сейнт Саймън, издънка на един от най-видните лондонски родове, посещава Бейкър Стрийт 221Б, за да потърси помощ, и Холмс веднага започва да се отнася грубо с него. Когато се обръща към него с „Добре дошли, лорд Сейнт Саймън“, вместо с правилното „Лорд Робърт“ или „Лорд Робърт Сейнт Саймън“, Холмс обижда своя гост и клиент.

Хенри Джеймс едва се сдържа да не подчертае с писалка или молив следващия пасаж в книгата на Клара. Лорд Робърт, който е изоставен пред олтара от американската си булка, казва:

— Крайно неприятен ден, господин Холмс, както сте разбрали. Научих, че сте се занимавали с подобни деликатни разследвания, макар и не в средите на класата, към която принадлежа.

— Грешите.

— Какво искате да кажете?

— Последният ми клиент беше крал.

— О, нима? Не знаех. Какъв крал?

— Кралят на Скандинавия.

— И неговата жена ли беше изчезнала?

— Както разбирате, останалите ми клиенти могат да разчитат на същата дискретност, която обещавам и на вас.

Каква абсолютна високопарност, помисли си Джеймс. В подобен случай всеки джентълмен с капчица дискретност може и да спомене някакви подробности, но никога не би си позволил да спомене името на друг клиент — особено ако той е кралска особа.

Всичко, което Джеймс беше чул от Холмс — или поне от мъжа, който може би се преструваше на Шерлок Холмс в ореола на лудостта, подтикваща го да се преструва, че е Холмс, който се преструва на изследователя Ян Сигерсон — беше просто израз на ненавистта му към висшата класа и прибавен към многото други улики, открити както в тези „приключения“, така и във времето, прекарано от Джеймс с детектива, водеше до едно-единствено заключение: Шерлок Холмс не беше джентълмен. Той бе просто човек с умения в добрата дегизировка, който в продължение на години се беше преструвал на джентълмен — усъвършенствайки ежедневния си тоалет, надменното отегчение и изискания акцент на истински джентълмен от висшата класа, но без да притежава душата на такъв.

* * *

Последният разказ в „Приключенията на Шерлок Холмс“ — прочетен на отворен прозорец, заради топлината в стаята, и с блъскащи се в лампата нощни пеперуди — накара обикновено сериозния Хенри Джеймс да потиска смеха си с ръка на устата. Нямаше да е добре прислугата на семейство Хей — или другият им гост, чиято стая се намираше малко по-нататък по коридора — да чуят как тормозеният от подаграта Хенри Джеймс се смее гръмогласно посред нощ.

Последната история носеше заглавието „Тайната на заключената стая“ и представляваше достоен финал на сборника, тъй като включваше в себе си цялата авторова небрежност, логически пропуски и Холмсови гафове, които правеха останалите разкази почти нечетими. Тук беше събрана есенцията на отвратителната леност на един търсещ сензацията писател.

Историята започваше с привлекателна, но твърде фамилиарна млада дама — макар и непозната на Холмс и Уотсън, тя се държи така, сякаш вече е близка с детектива — някоя си Вайълет Хънтър, която се появява една сутрин и иска съвета на Великия детектив по един жизненоважен въпрос: дали да приеме добре платената работа като гувернантка на сина на един изключително дебел мъж на име Джефро Рукасъл. Беседата с него й се струва „странна“, защото той описва себе си и жена си като „капризни“ и казва, че работата й ще включва носенето на определена дреха. „Или да седнете тук, да седнете там. Не бихте имали нищо против, нали?“.

Госпожица Хънтър заявява, че е стресната от идеята да носи определено облекло — макар че това се изисква от всички домашни прислужници и много гувернантки в онази епоха — а от страна на Рукасъл би било глупаво да я предупреждава, че ще трябва да сяда тук или там, ако е имал някакви лоши намерения; господарят и господарката на дома често дават такива нареждания на прислугата и гувернантките си.

След това господин Рукасъл уведомява Вайълет Хънтър, че тя трябва да отреже красивата си буйна коса. Това възмутително предложение принуждава госпожица Хънтър да откаже предложението за работа, но тя продължава да си мисли за високата заплата и след няколко дни почти е склонила да промени мнението си. Тогава получава писмо от Рукасъл, в което той продължава да настоява за отрязването на косата и носенето на определени дрехи, но е увеличил заплащането на трийсет паунда на тримесечие: истинско състояние за една гувернантка, особено с несъмнено ограничените образование и опит на госпожица Вайълет Хънтър.

„Това е писмото, което току-що получих, господин Холмс, и аз съм склонна да приема службата.“

— Защо тогава, за бога, сте тръгнали да губите времето на детектива, щом вече сте решили? — изсъска тихо Хенри Джеймс.

В съответствие с механизмите за заплитане и объркване на сюжета, противно на всякаква логика и внимателна самоанализа, „само след две седмици, късно една нощ“ те получават телеграма:

„Моля, бъдете утре по обяд в хотел «Черният лебед» в Уинчестър. Елате непременно. Изгубила съм ума си. Хънтър.“

Това не беше телеграма, а царствена призовка. И естествено, Холмс и Уотсън хукват към Уинчестър с утринния влак. След това, в интересната част, която братът на Джеймс, Уилям, би нарекъл „психологическа перспектива“, идваше един доста удивителен изблик на Холмс, който гледа спокойната английска провинция и коментира селските вили и къщи:

— Аз също ги гледам и единствената мисъл, която ми идва, е, че са самотни и че някой безнаказано може да извърши престъпление в тях.

— За бога! — извиках аз. — Кой би помислил за престъпление в тия тихи и скромни домове?

— Тая мисъл винаги ме изпълва с известен ужас. Моето мнение, Уотсън, основано на опита ми, е, че и в най-долните и потайни пътища на Лондон престъплението не е взимало такива страшни размери, както в тая тиха околност.

— Ти ме ужасяваш.

— Но разсъжденията ми са твърде ясни. Силата на общественото мнение в града често може да допълни закона. Дори и в най-скритата уличка писъкът на едно измъчвано дете или шумът от произвола на пияницата ще възбудят съчувствие и негодувание у съседите, и при това пазителите на закона са винаги така близко, щото само една дума ще предизвика тяхната намеса. Но погледни тези самотни къщи, всяка разположена сред своите земи, по-голямата част от обитателите им са хора прости, които знаят твърде малко за закона. Помисли за проявите на жестокости и скрита нечестивост, която с години може да вирее в такива места…

Хенри Джеймс беше живял в Англия достатъчно дълго, за да знае, че това са пълни глупости. Определено във всяко живописно селце или имение имаше отделни случаи на престъпления и на домашно насилие, но в предградията и бедняшките квартали на Лондон не всяко жестоко престъпление, небрежност и липса на законност щеше да бъде веднага докладвано, с неизбежно налагане на наказания, както беше заявил Холмс — това бе абсурд! Наистина, жестокостта на любимия град на Хенри Джеймс беше известна на всичките му жители.

Две неща в глупавия изблик на литературния Шерлок Холмс поразиха Хенри Джеймс:

Първо, в начина на мислене на англичаните не влизаше противопоставянето между града и селото. Всъщност това определено се считаше за нещо „неанглийско“. Френско, може би, руско, определено, но никога английско.

Второ, прочетеното събуди в съзнанието му силния глас на брат му Уилям, който каза: „Това е нещо като признание за миналото на този мъж, Хари. Психологическа молба за помощ и разбиране. Някога в миналото нещо много мрачно и болезнено се е случило на този мъж из селските райони — на място, с което не е свикнал като бивш обитател на градските предградия може би — и сега подсъзнателно мрази и се страхува от самата идея за пасторално спокойствие и от мирната тъмнина между селските домове и имения. Ще ми бъде изключително интересно да изследвам основанията за този дълбок страх“.

* * *

Понякога Хенри Джеймс изнасяше лекции за великите писатели, но ако някога участваше в симпозиум за Абсурдно писане, за своето изложение той щеше да използва остатъка от „Тайната на заключената стая“:

Госпожица Хънтър — чиято коса вече е късо подстригана по начин, който болезнено напомни на Джеймс за вече покойната му малка братовчедка Мини Темпъл, позираща им като Хамлет след сериозно боледуване, заради което косата й бе ниско остригана — се среща с Холмс и Уотсън в хотел „Черният лебед“ (очевидно за нея, като гувернантка, не е проблем да изоставя младия си подопечен, единствено дете на семейство Рукасъл — сина им Едуард, чието описание включва единствено, че има „голяма и несъразмерна глава“ и че е с „извънредно лош характер“ — по всяко време, денем или нощем).

Всъщност с изключение на нейните уверения, че странно изглеждащото момче е лошо, в разказа не се споменава изобщо за задълженията й като гувернантка или за заниманията й с момчето. Семейство Рукасъл са съобщили на Вайълет Хънтър, че дъщеря им — която прилича много на гувернантката — е починала от „мозъчна треска“ (което е причина за отрязването на косата на дъщерята) и сега Хънтър разказва на загрижените Холмс и Уотсън, че е карана да седи пред еркерния прозорец (с гръб към него, разбира се), облечена в роклята на мъртвата дъщеря, и да се смее на глас на безкрайната поредица от забавни шеги, разказвани от господин Рукасъл. Когато Вайълет скрива малко огледалце в кърпичката си, за да погледне през прозореца зад гърба си, тя вижда млад мъж да стои край оградата на къщата и да се взира напрегнато в гърба й. Но сериозната госпожа Рукасъл забелязва огледалото, възкликва, че на пътя стои някакъв нахалник, и настоява Вайълет да се обърне и да му даде знак да се маха, преди бързо да свали транспаранта на прозореца. После госпожица Хънтър с лекота отключва едно „заключено чекмедже“ в стария шкаф в стаята й и открива вътре коса със съвсем същия цвят и дебелина като нейната, преди да я отреже.

Типично за готическите истории като „Джейн Еър“, и тук присъства неизменната заключена стая — цяло заключено крило всъщност — която на госпожица Вайълет Хънтър й е наредено да избягва. Разбира се, тя скоро намира забравен в ключалката ключ (колко удобно, естествено) и проучва празното прашно крило… в което е заета само една стая, също заключена и залостена с железен прът от легло. Няма време да влиза вътре.

Господин Рукасъл почти веднага открива прегрешението й и я заплашва, че ще нахрани с нея огромния си мастиф на име Карло, който единственият му прислужник Толър пуска през нощта, за да охранява имението. Толър, очевидно, същия следобед се е напил до забрава. Холмс веднага обявява, че вечерта тя трябва да заключи госпожа Толър в зимника, а той и доктор Уотсън, въоръжен с верния си револвер, ще бъдат в Копър Бийч в седем вечерта.

Холмс обявява, че очевидно господин Рукасъл е затворил все още живата си дъщеря — Джуди — в заключената стая заради някакви негови престъпни мотиви, вероятно заради наследството, което иска да контролира, и тримата авантюристи скоро разбиват ключалката, махат желязото и влизат в стаята…

… но тя бе празна. Нямаше никакви мебели, освен едно твърдо легло, малка маса и кошница с бельо. На тавана имаше прозорец, който бе отворен.

— Някакво престъпление е извършено тук — каза Холмс. — Тоя приятел е предугадил намеренията на госпожица Хънтър и е отвлякъл жертвата си.

— Но как?

— През прозореца. Сега ще видим как е постъпил. — С моя помощ той се изкачи на покрива. — Ето края на една дълга стълба, опряна о стряхата.

— Но това е невъзможно — каза госпожица Хънтър. — Стълбата си беше там, когато Рукасълови излязоха.

— Той се е върнал и го е извършил. Хитър и опасен човек е той…

Тук Хенри Джеймс не устоя и се заля в тих смях. „Хитър и опасен човек“, който по незнайни причини смята за нужно да опре висока стълба до собствената си къща, да се промъкне през покрива и да скочи вътре през капандурата, за да измъкне млада жена от стаята, за която има ключ и може лесно да отключи, да влезе вътре и да изведе дъщеря си навън по обикновения начин, ако пожелае — и когато пожелае. Това е типично за Холмсовите „дедукции“ и — помисли си Джеймс, — също толкова глупаво.

Краят на историята беше почти сконфузено формален: Рукасъл се появява.

„Ти, негоднико! — крещи Холмс. — Къде е дъщеря ти?“.

Тогава Рукасъл изтичва да пусне Карло, грамадния мастиф, за който знаем, че не е хранен от два дни, заради пиянството на господин Толър. Тримата чуват „джафкане на куче“ — друга авторова глупост, отбеляза уморено Джеймс. Макар да предпочиташе малки, галени кучета, подходящи за приеми, като дакелите, той беше срещал достатъчно различни породи в селските вили на други хора, за да знае, че мастифите — които обикновено се държат доста внимателно с хората — не могат да джафкат. Да лаят, може би. Да ръмжат гърлено, когато заплашват, сигурно. Но да джафкат, никога. Способността да джафкат принадлежи на „хрътковата група кучета“ — а мастифът не е хрътка.

Накрая Карло прегризва гърлото на господин Рукасъл, доктор Уотсън му „пръсва мозъка“ с верния си револвер (но твърде късно, уви!) и госпожа Толър, която внезапно се показва като изключително услужлива, им обяснява целия замисъл — необходимостта Рукасъл да фалшифицира смъртта на дъщеря си (заради наследството!) и да я скрие в заключеното крило на къщата, и цялата пантомима, изиграна от Вайълет Хънтър, е имала за цел тя да се представи за Джуди, така че упоритият й годеник (някой си „господин Фаулър“, когото Вайълет Хънтър зърва в огледалото си) да се откаже, да приеме смъртта на Джуди и да си тръгне.

В последния абзац всичко е разгадано и разяснено — така и не се срещаме с Джуди и господин Фаулър, но разказвачът ни обяснява, че те са се оженили и щастливият младоженец сега е „назначен за губернатор на остров Мавриций“, а госпожица Вайълет Хънтър е станала (може би с помощта на Шерлок Холмс?) „директорка на частно училище в Уолсът“. (Доста добър пост за млада жена без кой знае какви препоръки, която признава в разказа, че единствените й умения са „малко френски, малко немски, музика и рисуване“.)

След като остави книгата на нощната си масичка, Хенри Джеймс отново трябваше да притисне кокалчетата на пръстите си към устата, за да не се разсмее звучно.

Писателят — доктор Джон Х. „Джеймс“ Уотсън? Артър Конан Дойл? Странна смесица от двама драскачи? — беше забравил изобщо за сина Едуард. Момчето с „голяма глава“ и „извънредно лош характер“. Явно всички герои, включително бившата му гувернантка, госпожица Хънтър, бяха забравили, че Едуард би трябвало да съществува. След щастливия край, в който гърлото на господин Рукасъл е разкъсано от гладен и невъобразимо джавкащ мастиф, Едуард като че ли просто изчезва. Пуф!

Докато лежеше в топлата тъмнина, Джеймс си мислеше за историята на една гувернантка, върху която от време на време размишляваше: неговата история, ако изобщо някога я напишеше, щеше да се води от гледната точка на психически изтощената гувернантка и щеше да разказва за осезаемо — макар и въображаемо — зло, което заплашваше детето или децата в отдалечена провинциална къща. Джеймс я разглеждаше като история с призраци без истински призраци, и знаеше, че трябва да използва най-леките и най-недоловими похвати, за да накара все по-нервния читател да започне да се чуди дали гувернантката е луда… или зла… или дали всъщност децата не са злите. А може би наистина има призрак (или призраци, Джеймс още не беше решил), въпреки психологическите предположения за обратното.

Брат му Уилям със сигурност щеше да хареса подобна „психологическа“ история.

Единственото, което Джеймс знаеше със сигурност, бе, че щеше да се наложи в написването й да вложи всичките си умения и най-деликатните авторови щрихи, за да помогне на читателя постепенно да осъзнае многоплановостта на честността, лъжата, вината и невинността — без дори да се споменава оцеляването — дори когато поддържа историята достатъчно недвусмислена, за да накара читателя да настръхне от страх. Но навсякъде и винаги трябваше да го кара да се замисли дълбоко за това какво „наистина“ се е случило и кое от събитията съществува единствено в нестабилния ум на гувернантката^[1].

Усмихвайки се леко при спомена за жалките нелепости в „Тайната на заключената стая“ и мислейки за призраците и за човешкото съзнание, изпаднало в мрачен конфликт със себе си, Хенри Джеймс заспа в топлата вашингтонска нощ.