Дан Симънс
Петата купа (15)

Глава 15

Неделята протичаше спокойно в големия дом на семейство Хей — поне докато Хенри Джеймс не притисна Шерлок Холмс в ъгъла.

Клара Хей беше отишла на църква, като преди това уведоми всички, че след църковната служба ще остане, за да се занимае с малко благотворителни дела. Джон Хей закуси с двамата си гости, но после се затвори в прекрасния си кабинет, за да посвети часове на собствените си литературни и исторически страсти. Огромният дом беше съвсем тих, с изключение на успокояващите звуци на конски копита и колела по улицата и случайното прошумоляване на дрехите на прислужниците, които сновяха напред-назад из светлата, ухаеща на махагон къща.

Някъде към обяд Хенри Джеймс почука на вратата на стаята на „Ян Сигерсон“. Холмс, който пушеше натъпканата си с евтин тютюн черна глинена лула, пусна вътре писателя и придърпа още един стол към прозореца, където се беше облакътил, за да чете. Джеймс също си носеше книга, но предпазливо прикриваше корицата й, докато двамата мъже не се настаниха на столовете си.

— Кларънс Кинг ще пристигне след няколко часа — каза Джеймс.

— Да — отвърна Холмс. — С нетърпение очаквам да се срещна с него.

— Не мисля, че трябва да го правите. — Тихият глас на Хенри Джеймс можеше да звучи изключително твърдо, стига той да го пожелаеше. Точно това се случи сега.

— Моля? — Холмс изтръска пепелта от старата лула в кристалния пепелник, лежащ върху малка маса.

— Мисля, че не бива да подлагате домакините ни на този фарс рече Джеймс. — Джон Хей сигурно ще бъде зает в кабинета си чак до късно следобед. Предлагам да си съберете багажа и да напуснете, докато още можете.

— И защо да го правя? — попита тихо Холмс. — Хенри Адамс ще се върне по някое време следващата седмица. А аз дори не съм започнал разследването на смъртта на съпругата му.

— Всичко това са глупости — сопна му се Джеймс. — Клоувър Адамс страдаше от меланхолично разстройство. Тя изпадна в дупка след смъртта на баща си и така и не се възстанови. Пълна глупост е да обръщате всичко това в някаква мистерия.

Холмс изглеждаше искрено заинтригуван от думите на писателя.

— Тогава какво ще кажете за ежегодните послания „Тя беше убита“, изпращани до…

— Също глупости — отсече Джеймс. — Няма да ви позволя да разчовърквате стари рани по този начин. Нямам представа защо се съгласявах толкова дълго да подкрепям безумията ви. Но няма значение. На това трябва да се сложи край. Днес. Съберете си багажа и си тръгвайте, а аз ще измисля какво да кажа на семейство Хей, Кларънс Кинг и останалите. Самият аз ще си тръгна утре сутринта.

— Значи вече не смятате, че съм способен да разгадая тази мистерия? — попита Холмс, натъпка лулата си и отново я запали.

— Вече не вярвам, че сте Шерлок Холмс. — „Това е — помисли си Джеймс. — Казах го“.

Другият мъж го погледна с очевидна изненада и още по-голям интерес.

— Джеймс, нали точно вие ме разпознахте по спомени край Пон Ньоф — въпреки дегизировката ми като Сигерсон.

— Сбъркал съм. Или може би наистина сме се запознали на градинското парти на госпожа О’Конър преди четири години, но тогава също сте били с дегизировка.

— Дегизиран като кого?

— Като Шерлок Холмс. Литературния герой.

— Охо! — извика мъжът, когото Джеймс бе познавал като Холмс. — Значи сте съгласен с мен, че Шерлок Холмс не съществува наистина! Какво ви накара да промените мнението си, Джеймс?

— Това. — Писателят му показа „Приключенията на Шерлок Холмс“.

— Може ли? — попита мъжът с лулата. Той внимателно хвана книгата с дългите си, силни пръсти и започна да я прелиства. — Чух, че американското издание, включващо историите на Уотсън за „Странд“, излиза тази година, но нямах представа, че е било издадено толкова рано.

— Миналия месец — каза Джеймс и веднага му се прииска да не си беше отварял устата.

— Илюстрациите на Сидни Паджет са доста добри, нали? — попита другият мъж. Гласът му прозвуча развеселено.

— Ако имат претенциите да отразяват вас — рече Джеймс, — значи са доста ласкателни.

— О, абсолютно! — извика Холмс. Той извади лулата от устата си и се засмя. — Но, разбирате ли, аз никога не съм се срещал с господин Сидни Паджет. Нито пък съм позволявал да ме снимат. Паджет е използвал брат си като модел за своя „Шерлок Холмс“ — или поне така са ми казвали. Брат му е още по-прочут илюстратор и Уотсън ми съобщи, че хората от „Странд“ са смятали да наемат него, вместо брат му Сидни, но писмото попаднало в погрешния Паджет.

Джеймс се взря безизразно в Холмс — в мъжа, за когото все още мислеше като за Холмс — докато накрая вече не издържаше мълчанието. Тютюневият дим го накара да се закашля, преди да успее да изрече мисълта си.

— Сега смятам, господине, че вие сте някакъв… умопобъркан… преструващ се на литературния герой Шерлок Холмс, който, от своя страна, се преструва на несъществуващия изследовател Ян Сигерсон.

— О, сериозно! — възкликна Холмс, извади отново лулата от устата си и се усмихна широко. — Много добре, Джеймс. Наистина много добре. Тази хипотеза е много по-смислена от моята… която е, че аз просто не съществувам извън тези малки — той протегна ръката си, в която държеше книгата, — истории.

— Значи признавате — каза Хенри Джеймс. Той почувства някакъв странен и не особено приятен, но постоянен натиск върху гърдите си.

— Дали признавам, че съм умопобъркан? Едва ли ще успея да се защитя срещу това обвинение. Дали признавам, че е възможно — дори вероятно — да съм някой друг, а не литературният герой Шерлок Холмс? Това, уви, не мога да призная, сър. Аз съм или истинският Шерлок Холмс, или негово въображаемо подобие. Това са двата мрачни избора, които стоят пред мен в момента.

Джеймс усети как го обзема паника. Човекът беше умопобъркан. И вероятно беше опасен — дори в момента представляваше физическа заплаха за Джеймс.

— О, мисля, че не съм опасен — каза Холмс, изпуфтявайки отново с лулата. — Поне не за вас, господин Джеймс.

Сякаш беше проникнал в главата на писателя и бе прочел мислите му.

— Какво мислите за Уотсъновите… истории? — попита Холмс, докато затваряше книгата и я оставяше на масичката.

— Абсурдни са.

Холмс отново се засмя.

— Да, такива са, нали? Горкият Уотсън работи толкова усилено, за да приведе грубите си записки в ред според литературните стандарти на Конан Дойл, но се съмнявам, че който и да е от двамата е наясно как може да се предаде реалността на случаите ми в каквото и да е произведение на изкуството. Разбирате ли, Джеймс, по-добрите случаи вече са произведение на изкуството — без мелодрамата и литературната украса.

— Значи признавате, че тези разкази са долнокачествени литературни опити? — успя да произнесе Джеймс. — Обикновени претрупани… романси?

Холмс потрепна при последната дума, но гласът му прозвуча любезно, когато отговори:

— Абсолютно, драги ми друже. — Той отново отвори книгата. — Виждам, че Уотсън е включил историята, която е озаглавил „Тайната на заключената стая“. Да приемем ли това като пример за литературен провал?

— Вече го приех като такъв — отвърна Джеймс.

— Така и трябва — рече Холмс, посочвайки писателя с дръжката на лулата си. — Питам ви… намирате ли някакъв здрав смисъл в това… Той прелисти страниците, за да надникне в разказа. — Че тази Вайълет Хънтър идва в нашия апартамент и отнема от времето ни, на Уотсън и моето, за да поиска съвет дали да приеме някаква скучна работа като гувернантка в провинцията? Независимо от това колко странни са изискванията на работодателя й. И смятате ли, че бих си загубил времето, за да изслушам тази молба за съвет… който не е необходим, тъй като сигурно сте забелязали, че безделницата вече е решила да приеме работата.

— Пълни безсмислици — каза Джеймс. Изпита някакво странно усещане, граничещо със замайване, че се съгласява с Холмс. Или обратното.

— Тази Вайълет Хънтър — това, разбира се, не е истинското име на жената — не ми беше клиент.

— Нима? — Ако имаше как, Джеймс би предпочел да преглътне възклицанието си.

— Не. Нашият клиент — човекът, нуждаещ се от помощ, който се появи в апартамента ни в онзи студен мартенски ден през 1886 година — беше „господин Фаулър“, когото Уотсън споменава, но който изобщо не е представен на читателя.

— Господин Фаулър? — повтори несъзнателно Джеймс. — Годеникът на затворената Алис Рукасъл? Мъжът в огледалото? Същият, за когото доктор Уотсън ни информира, че се жени за освободената госпожица Рукасъл и двамата се преместват на Мавриций?

Без да вади лулата от устата си, Холмс се ухили по почти зловещ начин.

— Точно така — отвърна той. — Макар че, както се оказа, „господин Фаулър“ — ще го наричам Питър, защото това е истинското първо име на господина — не се ожени за освободената и забогатяла госпожица Алис Рукасъл и не беше… как го беше представил Уотсън? — Той прелисти страниците. — А, да… „назначен за губернатор на остров Мавриций“.

— Има ли това каквато и да е връзка с измамническото ви представяне за Шерлок Холмс? — попита Джеймс.

— Само ако желаете да запълните огромната пропаст между живота на този… литературен… Шерлок Холмс и описаните му приключения — отвърна Холмс.

— Не виждам смисъл да обсъждаме и двете — рече Хенри Джеймс.

Холмс кимна утвърдително, но извади лулата от устата си и заговори тихо, с отмерена реч.

— Питър… Фаулър… дойде при двама ни с доктор Уотсън през март хиляда осемстотин осемдесет и осма година. Проблемът му беше семеен, да, но такъв, който навремето реших, че ще задоволи нуждата ми от истинска дедукция. Разбирате ли, Джеймс, накрая „господин Фаулър“ — който беше много приятен лондонски джентълмен, между другото — не се ожени за госпожица Алис Рукасъл и двамата не заживяха щастливо. Истината… онази истина, която Уотсън често се опитва толкова усилено да избегне… беше, че бившата му годеница Алис Рукасъл разкъса гърлото на Фаулър със зъби. Тя го уби.

— Мили боже! — ахна Джеймс.

— Господин Фаулър дойде при мен, защото беше щастливо сгоден с Алис Рукасъл — доста тромав избор на име от страна на Уотсън, разбира се — докато „приятната, макар и често проявяваща се неуравновесеност“, както се изразяваше Фаулър, на годеницата му не се превърна в тежка мозъчна треска… каквото и да означава „мозъчна треска“. Уотсън, както повечето лекари в нашата необразована епоха, се кълне, че „мозъчна треска“ съществува, но никой лекар не може да опише причината за появата или лечението й.

— Но госпожица Рукасъл… каквото и да е истинското й име… наистина се е разболяла от нея? — попита Джеймс. Слабостта му към изслушването на странни истории се равняваше по сила на страстта към писането им.

— Наистина… но всъщност по-малкият й брат Едуард умря от нея — отвърна Холмс.

— Едуард — повтори Джеймс. Спомни си пеперудите, които кръжаха около лампата през нощта, преди да го обори сънят, и края на сборника от разкази. — Малкото момче с лошо поведение и несъразмерна глава. Подопечният на госпожица Вайълет Хънтър.

Холмс отново се засмя.

— Госпожица Вайълет Хънтър не беше наета като гувернантка. Малкият Едуард беше убит по времето, когато господин и госпожа Рукасъл я наеха… и наистина я наеха единствено за да се представя за затворената им дъщеря Алис.

— Чакайте — рече Джеймс, повдигайки ръката си с добре поддържани нокти. — Нима твърдите, че Вайълет Хънтър е знаела от самото начало, че единственото й задължение ще е да се представя за затворената дъщеря на Рукасълови? За годеницата на господин Фаулър?

— Точно това твърдя, Джеймс. — Холмс погледна през прозореца към засенчените от дърветата прозорци на катедралата „Сейнт Джон“. — „Вайълет Хънтър“ беше просто жена от улицата… в компания не би успяла да се представи дори и за гувернантка. Господин „Джефро Рукасъл“ — който, между другото, не е никакъв злодей, както го представя Уотсън, и който също умря скоро от насилствена смърт — още от самото начало заяви на лондонската жена, че ще й плаща трийсет паунда на месец — не на тримесечие, както разказва Уотсън — трийсет паунда на месец само за да подстриже косата си така, както е била подстригана на Алис по време на ужасното й боледуване, да носи синята рокля на Алис, да седи до прозореца, за да може Питър Фаулър от разстояние да я вижда как се смее, очевидно излекувана от лудостта си.

— Лудостта си? — ахна Джеймс.

— О, да. Забравих да спомена за този дребен факт, нали? Затова Уотсън винаги казва, че не трябва аз да записвам приключенията си. Когато бащата на Алис — между другото, това е истинското й име — когато баща й осъзнал, че тя никога няма да се излекува, написал писмо на Питър Фаулър, в жалък опит да имитира почерка на дъщеря си, за да развали годежа им. Но Фаулър не повярвал, че писмото е от Алис.

— Алис Рукасъл е била луда?

— За връзване — потвърди Холмс без капчица съчувствие в гласа.

— Болестта се е развивала потайно в продължение на години, но през зимата, когато се е сгодила с Питър Фаулър — за което родителите й не знаели, а и никога не биха позволили, тъй като лудостта се предава по наследство — положението й се влошило, което довело първо до истерични пристъпи, после до припадъци и накрая до агресивното поведение, което Рукасълови обявили пред Фаулър и света като „мозъчна треска“.

— Но господин Фаулър сигурно би проявил разбиране — каза Джеймс. Той се опита да си представи как сам пише този разказ, но не успя. Беше твърде сензационен. Навлизаше твърде много в територията на съвременника си Уилки Колинс.

— Че в агресивната си лудост Алис Рукасъл е убила и полуизяла двегодишния си брат Едуард? — попита Холмс с безизразно лице. — Силно се съмнявам.

— Мили боже! — ахна Джеймс. — Но вие сте знаели за тази… мерзост?

— От самото начало — отвърна Холмс, без повече да се усмихва. — Далеч от злодея, който дебне наследството, или каквато там глупост е измислил Уотсън, за да извърти историята, тъй нареченият Джефро Рукасъл — с истинско име Джетро Доукинс — беше толкова всеопрощаващ и любящ баща, че не би могъл да понесе мисълта дъщеря му Алис — убийца на единствения му син, наследника на фамилното име и титла — да бъде заключена в лудница. Затова се появили заключеното крило и залостената врата.

— Но щом госпожица Вайълет Хънтър не е открила онези неща… щом вече е знаела за лудостта на Алис, причина за заключените крило и стая…

— Питър Фаулър, не блудницата Вайълет Хънтър, настоя за примамването на Рукасълови в града през онази мартенска нощ на осемдесет и шеста година — обясни мрачно Холмс. — Той ни изпрати телеграма, в която обяви за намеренията си да „спаси“ любимата си Алис. Аз веднага му отговорих с телеграма, в която му наредих да не се приближава до „Ходжкис Хол“ — той не получил телеграмата, защото вече бил напуснал хотела си в Уелс — и двамата с Уотсън веднага потеглихме колкото се може по-бързо към „Ууки Хоул“…

— „Ууки Хоул“? — пропя Джеймс.

— Да, разбира се. Близо до прочутите пещери край Уелс в Съмърсет. „Фаулър“ беше отседнал в хотел „Ууки Хоул“ в Уелс. Измислените от Уотсън „Рукасълови“ всъщност бяха известното семейство Доукинс. Бащата на Алис беше Джетро Доукинс, лорд Ходжкис от „Ходжкис Хол“, първи братовчед на викария на Ууки, наречен „Героя на Трансваал“ в Първата бурска война през 1881 година.

— Дори аз, най-обикновен американец, съм чувал за Вещицата от Ууки Хоул — каза Джеймс. Гласът му прозвуча странно дори в собствените му уши. Не можеше да повярва какво беше казал току-що. Хенри Джеймс младши — също като баща си Хенри Джеймс старши и по-големия си брат Уилям — винаги бе имал слабост към историите с духове.

— Вещицата от Ууки Хоул представлява варовиков сталагмит, който плаши туристите още от хиляда и шестстотната година — рече Холмс с равен глас. — Алис Доукинс беше истинско Чудовище от Ууки Хоул. И то само преди седем години.

Хенри Джеймс погледна Холмс с присвити очи.

— Казвате, че Питър Фаулър е бил убит. Беше написано, че господин Рукасъл — и този Доукинс, лорд Ходжкис — е „умрял от насилствена смърт“. Има още толкова много неизяснени неща тук.

— Пристигнахме твърде късно, Уотсън и аз — продължи едва чуто Холмс. — Фаулър си беше донесъл висока стълба, рискувал да премине по опасния покрив в мрака и се спуснал през малката капандура в заключената стая на Алис. Тя сигурно е седяла мълчаливо на леглото си и му позволила да отключи оковите й, катинарите и да махне веригите, докато й шепнел нежни слова. След това използвала зъбите си и неизрязаните нокти, за да му пререже гърлото. Ядяла сърцето му, когато Доукинс, баща й, влетял в стаята. Наетата блудница „Вайълет Хънтър“ вървяла по петите му, облечена по чиста случайност в синята рокля на Алис.

Джеймс седеше, вперил поглед в него, и чакаше. Въпреки вероятността всичко това да е чиста измислица, той установи, че му е трудно да диша.

— Господин Доукинс, лорд Ходжкис, носел със себе си пистолет — продължи Холмс със същия равен тон. — Седмица преди това ми беше казал, че, естествено, никога не би го използвал срещу дъщеря си, каквито и неописуеми дела да извърши тя. И беше прав. Когато двамата с Уотсън изтичахме по коридора и му извикахме, Доукинс допря пистолета до слепоочието си и си пръсна мозъка.

— А госпожица Вайълет Хънтър? — попита Джеймс. — Неистинската гувернантка?

— Полудя — отвърна Шерлок Холмс. — След като видя какво се беше случило в стаята на Алис Доукинс, тя започна да пищи и продължава да пищи и до днес, и лейди Ходжкис плаща за болничния й престой в лудницата.

Джеймс се усмихна, за да покаже, че не е абсолютен лапнишаран. „Лапнишаран“ — беше научил тази дума като малък от един пътуващ цирк, който бе спрял в покрайнините на Нюпорт. Не се беше сещал от години за тази дума; никога не я бе използвал в писанията си.

— А Карло? — попита той.

— Карло? — повтори Холмс.

— В „Тайната на заключената стая“ Уотсън пише за Карло, грамаден джафкащ мастиф, който обикаля из двора през нощта и накрая разкъсва гърлото на господин Рукасъл.

Холмс се усмихна леко.

— „Джафкащ мастиф“. Уотсън никога не е можел да направи разлика между хрътка и овчарско куче… Той просто не познава кучетата. В „Ходжкис Хол“ наистина имаше мастиф. Името му беше Барни, бе на петнайсет години и ако в някоя нощ се сблъскаше с някой крадец, сигурно щеше да се претърколи по гръб и да му подложи коремчето си, за да го почеше. Според Джетро Доукинс, когато двамата с Уотсън разговаряхме с него три дни преди смъртта му, единствената беля, която Барни е направил през живота си, е да сдъвче по време на игра едно от плюшените животинчета на лейди Ходжкис.

— Но в „Тайната на заключената стая“ Уотсън пише, че е трябвало да извади бойния си револвер и — цитирам — да пръсне мозъка на животното, след като то убило господин Рукасъл — рече напрегнато Джеймс.

— Револверът беше на господин Доукинс и го използвах аз — каза Холмс. — Алис Доукинс беше твърде заета да поглъща баща си, а аз взех падналото оръжие и й пръснах мозъка.

Двамата мъже седяха мълчаливо няколко минути.

Най-накрая Шерлок Холмс — или мъжът, който се преструваше, че е измисленият Шерлок Холмс — каза:

— Мисля, че разбирам защо Уотсън е решил да пише за аферата в Ууки Хоул… тъй наречената „Тайна на заключената стая“. Просто не е можел да я забрави. Смущавала е съня му. В природата му е да се опитва да пренареди нещата в по-семпли истории за доброто и злото. Но на негово място аз щях да оставя цялата история с Ууки Хоул на мира.

Хенри Джеймс погледна другия мъж в очите и каза:

— Сигурно осъзнавате, разбира се, че всичко, което току-що ми разказахте, звучи абсолютно налудничаво.

— Абсолютно — отвърна Холмс. Детективът погледна часовника си. — Джон Хей каза, че в трапезарията в оранжерията ще бъде сервиран лек обяд и че можем спокойно да се разполагаме, дори той да е още зает. Ще ми правите ли компания, господин Джеймс?

— Ще изчакам следобедния чай с Кларънс Кинг и вечерята с норвежкия емисар, господин Холмс — каза Джеймс. Това бяха последните му думи, преди да се върне в стаята си и да легне върху идеално белите чаршафи.