Сюзън Елизабет Филипс
Бляскаво момиче (28)

27

Върнаха се след час, треперещи от студ след разходката край океана, изпълнена с жарки целувки и накъсани признания. Джейк запали огъня и застла пред камината топло одеяло. Двамата се съблякоха и се любиха — бавно и нежно. Той я възседна, сетне тя него. Косата й се стелеше около преплетените им тела.

След това изгориха церемониално ръкописа и докато пламъците поглъщаха страниците една по една, годините изчезваха и Джейк като че ли ставаше по-млад.

— Мисля, че вече мога да го забравя.

Тя отпусна глава на голото му рамо.

— Не го забравяй. Миналото винаги ще бъде част от теб и ти няма от какво да се срамуваш.

Той взе ръжена и побутна няколко страници към пламъците. Не каза нищо, а и тя не настоя. Джейк се нуждаеше от време. Засега й стигаше, че можеше да говори с нея за случилото се.

Фльор се обади в офиса и каза на Дейвид, че има нужда от няколко дни почивка.

— Крайно време беше да си вземеш отпуск — отвърна верният й приятел и помощник.

С Джейк забравиха за останалия свят. Щастието им сякаш се къпеше във всички цветове на дъгата, а нежната им и страстна любов беше истинско чудо, изпълваше и двамата с благоговение и дивна радост.

На третата сутрин Фльор лежеше в леглото, облечена само по тениска, когато Джейк излезе от банята, увит с кърпа. Тя се повдигна и опря глава на тапицираната с кожа табла на леглото.

— Хайде да отидем да пояздим.

— Наблизо няма подходящо място за езда.

— Какво искаш да кажеш? На около пет километра има конюшня. Вчера минахме покрай нея, когато бяхме излезли с колата. Не съм яздила от месеци.

Той взе джинсите и се зае да изучва внимателно гънките, за които тя знаеше, че не дава и пет пари.

— Защо не отидеш сама? Аз трябва да наваксам малко работа. Освен това почти постоянно съм на седлото. Днес ще го раздавам бизнесмен.

— Без теб няма да е толкова забавно.

— Ти си тази, която изтъкна, че трябва да свикнем с разделите. — Джейк се препъна в маратонките й.

Фльор се вгледа по-внимателно в него. Той изглеждаше притеснен и се суетеше и неочаквано я осени подозрение.

— Колко уестърни си заснел?

— Не зная.

— Предположи.

— Пет… шест. Не зная точно. — Изведнъж като че ли Джейк се притесни да хвърли кърпата на пода. Грабна джинсите и отново хлътна в банята.

— Да речем… седем? — подвикна тя весело след него.

— Да, може би. Да, предполагам, че са толкова.

Тя го чу да пуска крана, последваха шумни звуци от четката за зъби. Накрая се появи — с голи гърди, разкопчани джинси и малко паста в ъгъла на устата.

— Седем уестърна, така ли каза? — Фльор изобрази най-вежливата си усмивка.

Той задърпа непохватно ципа.

— Ъхъ.

— Доста време на седлото.

— Проклетият цип заяде.

Фльор кимна замислено.

— Наистина доста време на седлото.

— Мисля, че се счупи.

— Я ми кажи нещо — винаги ли те е било страх от конете, или само напоследък?

Джейк рязко вдигна глава.

— Да бе. Как ли пък не.

Тя не каза нищо. Само продължи да се усмихва.

— Мен? Да ме е страх от коне?

Отново мълчание.

Ново дърпане на ципа.

— Все много знаеш.

Явно нямаше намерение да се предава. На лицето му се появи войнствено изражение и дори изсумтя презрително. Сладката й усмивка се превърна в сиропирана. Джейк най-после сведе глава.

— Не бих казал точно, че се страхувам — промърмори.

— А какво точно би казал? — измърка тя.

— Просто аз и конете не се разбираме, това е всичко.

Фльор прихна и падна по гръб на леглото.

— Ти се страхуваш от коне! Птичаря Калибър се бои от коне! Сега завинаги ще бъдеш мой роб. Мога да те изнудвам до края на живота ти. Масаж на гърба, домашно сготвена храна, извратен секс…

Джейк се нацупи обидено.

— Аз обичам кучета.

— Не думай?

— При това големи.

— Сериозно?

— Ротвайлери. Шотландски овчарки. Мастифи. Колкото по-големи, толкова повече ми харесват.

— Впечатлена съм.

— И би трябвало.

— Много впечатлена. Аз пък започвах да си мисля, че по-скоро ще си падаш по чихуахуа.

— Да не си откачила? Малките проклетии хапят.

Фльор избухна в смях и се хвърли в прегръдките му.

В последния ден от престоя им Фльор лежеше на леглото, отпуснала глава в скута му, и си мислеше как не й се иска да се качва утре сама на самолета, но Джейк трябваше да остане още няколко седмици в Калифорния, за да се погрижи за бизнеса си, който бе занемарил, докато пишеше книгата.

— Мислех си… — подхвана Джейк, уви около пръста си дълъг кичур от косата й и като с четка погали устните й. — Как мислиш… какво мислиш, че ще стане… — Плъзна импровизираната четка по скулата й като художник, нанасящ последния щрих. — Какво ще кажеш… да се оженим?

Заля я вълна на радост. Тя вдигна глава.

— Наистина ли?

— Защо не?

Радостната вълна се отдръпна малко, но достатъчно, за да разкрие предупредителната жълта светлина.

— Мисля… мисля, че е малко прибързано.

— Познаваме се от седем години. Достатъчно отдавна.

— Но през тези седем години не сме били заедно. Нито един от двама ни няма го да понесе, ако се провалим. Прекалено сме уязвими. Трябва да сме абсолютно сигурни.

— Аз няма накъде да съм по-сигурен.

Нито пък тя. Ала в същото време…

— Нека да видим как ще се справим с разделите, с кариерите — с проблемите, които неминуемо ще изникнат.

— Мислех, че жените са романтички. Къде се дянаха спонтанността и страстта?

— Във Вегас, при Уейн Нютън.

— Много ти знае устата. — Той се надвеси над нея и захапа долната й устна. — Крайно време е да направим нещо по въпроса.

Устните му се придвижиха към гърдите й и тя притвори очи и се опита да се убеди, че е постъпила правилно, като не е приела начаса предложението му да се оженят. През този уикенд и двамата научиха много важни тайни един за друг, беше им нужно време, за да приемат и осмислят всичко.

Но имаше и още една причина. Една малка част от нея все още не вярваше напълно на Джейк, а нямаше да може да понесе още едно изоставяне.

Целувките му се спуснаха надолу, сетивата й се възпламениха и светът около тях изчезна.

 

 

Успехът ражда успех и сега, когато вече нямаше толкова огромно значение, всичко, до което Фльор се докосваше, се превръщаше в злато. Промени финансовите условия на договора на Оливия Крайтън за участието й в „Заливът на дракона“, след това подписа с един от най-обещаващите млади актьори в Холивуд. Филмът на Киси пожъна огромен успех в Лондон, а съдейки по класациите на радиостанциите, по всичко си личеше, че албумът на „Раф Харбър“ се превръщаше в голям хит. Не спираха да сипят поръчки за моделите на Мишел. А черешката на тортата беше телеграмата, която намери върху бюрото си един следобед след поредния делови обяд. Основното се свеждаше до:

ЗАМИНАВАМ УТРЕ ПО ОБЯД СТОП ПРИСТАВАМ СТОП ЩЕ СЕ ОБАДЯ СЛЕД МЕДЕНИЯ МЕСЕЦ СТОП ЧАРЛИ ТОКУ-ЩО МИ КАЗА КОЛКО УЖАСНО БОГАТ Е СТОП ЛЮБОВТА Е ВЕЛИКА

Фльор се засмя и се облегна назад в креслото. Наистина, любовта е велика.

Джейк долетя от Ел Ей за един дълъг уикенд, изпълнен със секс, разговори и смях, но трябваше да се върне за някои допълнителни озвучавания. Тя говореше с него два или три пъти на ден, понякога и повече. Той се обаждаше още щом се събудеше, а тя му звънеше всяка вечер, преди да си легне.

— Това е добре — заяви младата жена веднъж. — След като не можем да се докосваме, ще се научим да общуваме на много по-висше, интелектуално ниво.

Отговорът му бе в типичен стил за Коранда.

— Престани да плещиш глупости и ми кажи какъв цвят са ти гащичките.

Една петъчна вечер в края на февруари тя се прибра у дома след купона, който Мишел и Деймън бяха устроили, за да отпразнуват преместването си в новото им общо жилище. Тъкмо влизаше, когато телефонът иззвъня. Фльор се усмихна и го вдигна.

— Казах, че аз ще ти се обадя, любовнико.

— Фльор? О, господи, бебче, трябва да ми помогнеш. Моля те, бебче…

Пръстите й се стегнаха около слушалката.

— Белинда?

— Не му позволявай да го направи. Зная, че ме мразиш, но моля те, не му позволявай да ми го причини.

— Къде си?

— В Париж. Аз… аз мислех, че съм се отървала от него. Трябваше да зная… — Гласът на Белинда заглъхна и тя се разплака.

Фльор стисна клепачи.

— Кажи ми какво се е случило.

— Той изпрати в Ню Йорк двама от главорезите си. Чакаха ме в апартамента, когато вчера се прибрах, и ме принудиха да тръгна с тях. Ще ме заведат в Швейцария. Той ще ме заключи в клиника, бебче. Защото останах далеч от теб в Ню Йорк. Заплашва ме от години, а сега наистина ще…

Внезапно се чу изщракване и линията прекъсна.

Фльор се свлече на ръба на леглото, все още стискайки слушалката в ръка. Не дължеше нищо на майка си. Белинда сама бе решила да остане омъжена за Алексей. Беше прекалено обсебена от ореола на свръхбогатите и могъщите, обкръжаващ Алексей, и каквото и да се случваше в момента с нея, бе единствено по нейна вина.

Ала все пак… Белинда беше нейна майка.

Остави слушалката върху вилката и се застави да проанализира отношенията си с Белинда, което отдавна избягваше. Спомените за времето, прекарано заедно, се заредиха пред очите й като страниците от ръкописа на Джейк. Тя видя с нови очи това, което не бе забелязала преди. Видя съвсем ясно майка си — слаба, лекомислена жена, която искаше да гребе с пълни шепи най-доброто от живота, но или нямаше възможности, или не притежаваше силата да го постигне сама. И тогава видя любовта на майка си — егоистична, себична, оплетена с условности и различни хитрости — но все пак любов. Толкова искрена, че Белинда никога не можа да проумее защо Фльор се съмняваше в нея.

Запази билет за сутрешния полет до Париж. Беше твърде рано, за да се обади на Джейк, затова остави бележка на бюрото на Риата да го уведоми, че се е наложило спешно да замине по работа извън града и да не се тревожи, ако няколко дни не му се обади. Не желаеше нито той, нито Мишел да разберат какво е предприела. Последното, което искаше, бе Джейк да цъфне в Париж, въоръжен с два револвера и камшик. А Мишел бе страдал достатъчно от безразличието на Белинда.

Докато излизаше от къщата, в главата й се превъртаха различни сценарии, кой от кой по-ужасен. Белинда може да смяташе, че всичко е заради нея, но Фльор не се заблуждаваше: Алексей използваше Белинда като примамка, за да доведе дъщеря му обратно при него.

 

 

Къщата на „Рю дьо Биенфезанс“ се издигаше сива и мълчалива в сумрака на зимната парижка вечер. Изглеждаше също толкова недружелюбна, каквато Фльор я помнеше. Докато се взираше през прозореца на лимузината, която бе наела от хотела, младата жена си спомни за първия път, когато бе видяла мрачната резиденция. През онзи ден бе толкова изплашена — ужасена от срещата с бащата, когото не познаваше, изпълнена с болезнен копнеж да види майка си, притеснена за неподходящите си дрехи. Поне този път нямаше защо да се тревожи за дрехите.

Под вечерната кадифена наметка, подплатена със сатен, Фльор бе облечена с последния тоалет, който Мишел бе сътворил за нея — права, виненочервена рокля от кадифе, с тесни, плътно прилепнали ръкави. Корсажът беше с дълбоко деколте, извезан с изящна плетеница от тъмночервени мъниста. Роклята бе с асиметричен подгъв, превърнал се в запазена марка на Мишел — от едната страна стигаше до коляното, а от другата се спускаше до средата на прасеца, с мъниста по края, за да се подчертае диагоналната линия. Косата й бе вдигната в по-сложна прическа от обичайното, а между спуснатите покрай ушите й кичури проблясваха гранатови обеци. На шестнайсет години Фльор бе решила, че е много мъдро да се появи в дома на Алексей в обикновени дрехи, но на двайсет и шест не мислеше така.

Вратата отвори млад мъж в костюм от три части. Дали не беше един от главорезите, за които бе споменала Белинда? Приличаше на погребален агент, завършил „Харвард“ с диплом по икономика.

— Вашият баща ви очаква.

Обзалагам се, че ме очаква. Подаде му вечерната наметка.

— Бих искала да видя майка ми.

— Оттук, ако обичате.

Тя го последва в предния салон. Стаята беше студена и празна. Единственото украшение беше букетът от бели рози върху полицата на камината като в погребална зала. Фльор потръпна.

— Вечерята ще е готова всеки момент — оповести погребалният агент. — Бихте ли желали първо да пийнете нещо? Може би чаша шампанско?

— Бих желала да видя майка ми.

Той се обърна, все едно не я беше чул, и изчезна надолу по коридора. Фльор обви ръце около себе си, опитвайки се да се предпази от гробовния студ в помещението. Свещниците по стените хвърляха зловещи сенки върху гротескните фрески по тавана.

Достатъчно, каза си Фльор. Само защото погребалният агент бе затворил вратата, сякаш да я запечата в гробницата, не означаваше, че бе длъжна да остане тук. Токчетата на вечерните й обувки затракаха върху мрамора, когато излезе в коридора. Вдигнала високо глава, в случай че я следят невидими очи, тя мина покрай безценните гоблени и се отправи към внушителното стълбище. Когато стигна до горе, друг погребален агент с грижливо зализана коса и тъмен костюм й препречи пътя.

— Заблудили сте се, мадмоазел.

Беше констатация, а не въпрос и Фльор осъзна, че е допуснала първата грешка. Мъжът нямаше да я пусне, а тя не можеше да си позволи толкова ранно поражение, когато трябваше да пази силите си за схватката с Алексей. Реши да ограничи загубите.

— Отдавна не съм била тук и съм забравила колко огромна е къщата — изрече с достойнство и се върна в салона, където първият погребален агент я очакваше, за да я съпроводи до трапезарията.

Дългата лъскава махагонова маса бе украсена с още един букет от бели рози и сервирана само за един — скъп китайски порцелан, кристал и сребърни прибори. Алексей бе обявил война на нерви, внимателно режисирайки всичко така, че да я накара да се почувства безпомощна. Тя сведе поглед към диамантения часовник, който Джейк й бе изпратил, и сподави престорена прозявка.

— Надявам се, че тази вечер храната ще е прилична. Доста огладнях по пътя.

Забеляза със задоволство удивлението, пробягнало по лицето му, преди да кимне и да излезе. Кои бяха тези мъже с тъмни костюми и официални маниери? И къде беше Белинда? И в тази връзка, къде беше Алексей?

Появи се слуга в ливрея, за да й сервира. Тя седеше сама в кадифената рокля, начело на огромна маса, гранатите и мънистата блещукаха на светлината на свещите. Съсредоточи се върху вечерята, опитвайки се да изглежда свършено спокойна, докато се наслаждава на вкусната вечеря. Дори помоли да й сипят допълнително от суфлето с кестени. Накрая поиска чаша чай и коняк. Алексей щеше да определя своята част от тази игра, но нямаше да диктува нейната.

Погребалният агент се появи, докато въртеше между пръстите си чашата с коняк.

— Ако мадмоазел желае да ме последва…

Тя отпи още една глътка, сетне бръкна в чантата за огледалцето и червилото. Погребалният агент не скри нетърпението си.

— Вашият баща ви очаква.

— Дойдох тук, за да видя майка ми. — Тя отвори рязко капачката на огледалцето. — Нямам работа с мосю Савагар, докато не се срещна с майка ми. Ако не разрешава, ще си тръгна незабавно.

Погребалният агент явно не бе подготвен за подобен развой. Поколеба се за секунда, после кимна.

— Много добре, ще ви заведа при нея.

— Сама ще намеря пътя. — Тя върна огледалцето и червилото в чантата, мина покрай него, излезе в коридора и се насочи към величественото стълбище. Мъжът, който я бе пресрещнал първия път, отново се появи, но този път не се опита да я спре и Фльор мина покрай него, сякаш бе невидим.

Почти седем години бяха минали, откакто за последен път бе стъпвала в къщата на „Рю дьо Биенфезанс“, но нищо не се бе променило. Персийските килими все още заглушаваха стъпките, а от позлатените си рамки мадоните от петнайсети век продължаваха да извиват очи към небето. В тази къща времето се измерваше с векове, докато десетилетията се изнизваха незабелязано.

Докато вървеше по разкошните притихнали коридори, Фльор се замисли в каква къща би искала да живее с Джейк — голяма, разхвърляна, с постоянно хлопащи врати и дървени подове, които скърцат, с перила, по които се пързалят деца. Къща, в която времето се отмерва с шумни десетилетия. Джейк като баща на децата й… техните деца. За разлика от Алексей, Джейк щеше да им крещи, когато го ядосат. Но щеше да ги прегръща и целува и ако се наложи, ще се сражава с целия свят, за да ги защити.

Защо тогава се колебаеше? Та нали най-много на този свят искаше да бъде негова жена. Ако това означаваше, че ще се наложи да приеме двойствената му природа — е, сега вече познаваше всичките му хитроумни номера и нямаше да му е лесно да се затвори и изолира от нея, когато нещо го тревожи. А и тя не беше кой знае какво цвете за мирисане. Нямаше намерение да се отказва от кариерата си и нищо на света не можеше да я накара да се влюби в домакинската работа. Освен това Джейк не беше единственият, който умееше да се затваря и изолира.

Изведнъж, сред гробовния студ на тази къща, всичките й съмнения отлетяха. На земята нямаше друг мъж, комуто би се доверила да стане баща на децата й. Още тази нощ ще му се обади и ще му го каже.

Беше стигнала до стаята на Белинда, затова пропъди мислите за бъдещето, за да се справи с настоящето. След като почука, измина известно време, преди да чуе някакво движение от другата страна. Вратата се отвори и в пролуката се появи лицето на Белинда.

— Бебче? — Гласът й затрепери, като че ли дълго време не го бе използвала. — Наистина ли си ти? Аз… аз съм в ужасно състояние. Не мислех… — Пръстите й запърхаха като крила на уловена птичка, когато ръката й се стрелна към бузата.

— Не си вярвала, че ще дойда.

Белинда отметна един сплъстен кичур коса, паднал върху очите й.

— Аз… аз дори не смеех да се надявам. Зная, че не биваше да те моля.

— Ще ме пуснеш ли вътре?

— О… Да. Да. — Тя се отдръпна.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Фльор забеляза, че майка й мирише на застоял тютюнев дим, вместо на „Шалимар“. Припомни си ярката райска птица, която долиташе в манастира и носеше със себе си толкова сладко ухание, че мигом разсейваше обичайните миризми на мухъл, стари навици и безполезни молитви.

Гримът на Белинда се бе изтрил, бяха останали само мазни следи от сините сенки върху клепачите, събрали се в бръчиците около очите й. Лицето й бе толкова бледо, че изглеждаше безцветно на фона на смачкания пеньоар от жълта китайска коприна. Фльор забеляза едно петно отпред и провисналия преден джоб, сякаш натежал от прекалено много запалки. Ръката на Белинда отново се стрелна към бузата й.

— Ще отида да се измия. Винаги съм искала да изглеждам хубава за теб. Ти винаги си смятала, че съм красива.

Фльор улови ръката на майка си. Беше малка като на дете.

— Седни и ми кажи какво се е случило.

Белинда се подчини — послушно дете, покоряващо се на силата. Запали цигара и със задъхания си младежки глас разказа на Фльор за заплахите на Алексей да я затвори в клиника.

— Вече не пия, бебче. Той го знае, но използва миналото. То е като меч, постоянно висящ над главата ми, за да ме заплашва, когато го разсърдя. — Издуха струя дим. — Не му хареса какво се случи между нас, когато пристигнах в Ню Йорк. Той е мислил, че ще бъда по-упорита и настойчива в желанието си да съм с теб. Очакваше от мен да те изложа, но моите действия злепоставиха единствено него.

— Имала си връзка с Шон Хауъл.

Белинда изтръска пепелта от цигарата в порцелановия пепелник.

— Той ме изостави заради по-възрастна жена, представяш ли си? Смешно, нали? Алексей закри всичките ми сметки, а другата жена беше богата.

— Шон Хауъл е кретен.

— Той е звезда, бебче. Въпрос на време е, преди отново да се завърне триумфално на небосклона. — Погледна към Фльор укорително, както някога. — Ти трябваше да му помогнеш. Сега, когато си голям агент, би могла да се погрижиш за стар приятел.

Фльор видя недоволството в очите на майка си и зачака отново да я залее старата вълна на вина, но нищо подобно не се случи. Вместо това изпита раздразнението на майка, изправила се пред неразумно и непослушно дете.

— Сигурна съм, че бих могла да му помогна, но не исках. Той не притежава и капка талант, а и не го харесвам.

Белинда остави цигарата в пепелника и нацупи устни.

— Изобщо не те разбирам. — Погледът й пробяга по роклята на Фльор. — На Мишел е, нали? Никога не съм си представяла, че е толкова талантлив. Всички в Ню Йорк говорят за него. — Очите й се присвиха отмъстително и Фльор разбра, че ще бъде наказана, задето бе отказала да помогне на Шон. — Аз отидох да се видя с Мишел. Такова красиво момче. Прилича много на мен. Всички го казват.

Наистина ли Белинда си мислеше, че ще я накара да ревнува? Фльор почувства прилив на жалост към брат си. Мишел не й бе казал за визитата, но тя можеше да си представи колко болезнена е била.

— Двамата си прекарахме чудесно — продължи Белинда предизвикателно. — Той ми обеща, че ще ме представи на всичките си прочути приятели и ще се заеме с гардероба ми. — Фльор сякаш долови отглас от детски глас в думите на майка си. И ние няма да ти позволим да си играеш с нас.

— Мишел е много специален човек.

Белинда не можа да издържи повече и лицето й се сгърчи. Наведе се напред от креслото и прокара нервно ръка през косата си.

— Той ме погледна точно като Алексей. Като че ли съм някакво насекомо. Ти си единствената, която някога ме е разбирала. Защо всички непрекъснато утежняват живота ми?

Фльор реши, че няма смисъл да губи време да изтъква, че Белинда сама усложнява живота си.

— Навярно ще е по-добре, ако стоиш по-далеч от Мишел.

— Той ме ненавижда дори по-силно от Алексей. Защо Алексей иска да ме заключи в лудница?

Фльор угаси димящата цигара на майка си.

— Това, което се случва с Алексей в момента, няма отношение към теб. Той те използва, за да дойда тук. Иска да разчисти стари сметки.

Белинда вдигна рязко глава и цялото й недоволство изчезна.

— Разбира се! Трябваше да се досетя… — Скочи от креслото. — Трябва веднага да заминеш. Той е опасен. Трябваше да разбера… Няма да му позволя да ти навреди. Чакай да помисля.

Белинда закрачи по килима, с едната ръка отметна косата от лицето си, а с другата извади пакета цигари, опитвайки се да измисли как да защити детето си. Фльор беше едновременно и раздразнена, и трогната. За пръв път осъзна колко се размиват ролите между майки и дъщери, когато остареят.

Сега е мой ред да бъда мама. Не, ти ще си бебчето. Не, аз искам да съм мама.

Докато Белинда кръстосваше спалнята, кроейки как да предпази дъщеря си, Фльор разбра, че времето, когато беше бебчето на Белинда, завинаги е отминало. Белинда повече не можеше да влияе на възприятията на Фльор за света или за самата нея.

— Отседнала съм в „Риц“ — каза тя. — Утре сутринта ще дойда и ще уредим всичко. — Искаше да отведе Белинда със себе си, но погребалният агент и колегите му сигурно нямаше да позволят. Трябваше да намери някакъв друг изход.

Белинда я прегърна бързо и отчаяно.

— Не се връщай тук, бебче. Отдавна трябваше да се досетя, че той през цялото време е искал да се докопа до теб. С мен всичко ще бъде наред. Моля те, не идвай тук повече.

Фльор се взря в очите на майка си и видя, че тя е искрена, доколкото й бе възможно.

— Не се тревожи, нищо няма да ми се случи.

Тя пое из лабиринта от коридори към голямото стълбище. Погребалният агент я чакаше в подножието й. Фльор го изгледа спокойно.

— Сега ще се срещна с мосю Савагар.

— Съжалявам, мадмоазел, но ще трябва да почакате. Баща ви още не е готов да ви приеме. — Посочи към креслото в стил рококо, поставено пред високите двойни врати на библиотеката.

Значи войната на нерви продължаваше. Тя изчака, докато погребалният агент се отдалечи, и се отправи към предния салон. Измъкна една бяла роза от букета и я затъкна в дълбокото V-образно деколте на роклята. Розата сякаш засия на тъмночервения кадифен фон. Фльор отнесе със себе си тежкото сладко ухание, когато се върна пред вратите на библиотеката.

Усещаше присъствието на Алексей зад дебелите дървени врати — протяга се към нея, пипалата му се вкопчват, задушават я, също като упойващия аромат на розата. Алексей, зъл и самоуверен, отчитащ минутите на тази игра на нерви. Бавно завъртя дръжката.

В стаята гореше само една лампа и почти цялото помещение тънеше в сумрачни сенки. Но дори на това слабо осветление Фльор можеше да види, че енергичният жизнен мъж, когото помнеше, се е съсухрил като изсъхнал клон. Седеше зад бюрото, дясната му ръка бе отпусната върху полираната повърхност, а лявата бе скрита в скута. Както винаги беше облечен безупречно — тъмен костюм и колосана снежнобяла риза, с платинена игла на вратовръзката — но всичко изглеждаше твърде голямо за него. Тя забеляза пролуката между шията и яката, провисналото сако на раменете, но нито за миг не си позволи да повярва, че това са признаци на слабост. Дори в полумрака на стаята видя, че нищо не убягва от тесните му руски очи. Те я обходиха от глава до пети — погледът му се задържа върху лицето и косата, спусна се по роклята и накрая се спря върху бялата роза между гърдите й.

— Ти трябваше да бъдеш моя — рече той.