Лайза Клейпас
Магия (9)

Девета глава

На сутринта Луси провери гласовата си поща и изслуша едно съобщение от Сам Нолан.

— Апартаментът все още е свободен. Има страхотна гледка към пристанището и е само на две минути път от „При художниците“. Обади ми се, ако искаш да го видиш.

Тя събра смелост да му звънне чак по пладне. Никога досега не се беше колебала за това какво иска. Но след раздялата с Кевин поставяше под съмнение неща, в които обикновено не се съмняваше… особено себе си.

През изминалите две години беше потънала изцяло във връзката с Кевин. Беше оставила приятелства да си отидат, беше се отказала от собственото си мнение и желания. Възможно ли беше да се е опитвала да го прави заради натякванията и контролирането на Кевин? Не беше сигурна как да се вкара в правия път, как да намери себе си отново. Но едно беше ясно: нямаше смисъл да си губи времето със Сам Нолан, който беше задънена улица що се отнася до сериозни отношения.

— Всички връзки ли трябва да бъдат сериозни? — попита Джъстин, когато й разказа за предишната вечер.

— Защо човек да си дава труд, ако няма да доведе до никъде?

— Научих някои страхотни неща от връзките, които не доведоха до никъде. Кое е по-важно: дестинацията или пътуването?

— Знам, че би трябвало да отговоря „пътуването“ — каза Луси мрачно. — Но точно сега съм готова за дестинацията.

Джъстин се засмя.

— Мисли за Сам като за онези крайпътни атракции, които се оказват неочаквано забавни — каза тя.

Луси й хвърли скептичен поглед.

— Като „Най-голямата топка от връв“^[1] ли? Или „Кархендж“^[2]?

Въпреки че въпросът беше саркастичен, Джъстин отвърна с ентусиазъм:

— Именно. Или може би като на онези пътуващи панаири с пъстри въртележки?

— Мразя пътуващите панаири с въртележки — каза Луси. — Имаш чувството, че отиваш някъде, но когато свърши, се оказваш на същото място, откъдето си тръгнал. Да не споменаваме замайването и прилошаването.

* * *

По покана на Луси Сам се отби в стъкларското й ателие следобед. Беше облечен в износени джинси и черна поло фланелка, очите му блестяха стряскащо тюркоазни на загорялото лице. Когато го покани да влезе, тя почувства нервна слабост в стомаха.

— Хубаво място — отбеляза Сам, оглеждайки се наоколо.

— Било е гараж, но собственикът го е преустроил — обясни Луси. Тя му показа тезгяха за запояване и осветителната маса, купищата табли, пълни с нарязано стъкло, готово да бъде вградено в прозорци. Една секция от рафтовете беше заета от кутии с импрегниращи смеси и прах от калциев карбонат, използван за гравиране, заедно със старателно подредени инструменти и четки. Най-голямата част от студиото, обаче, от пода до тавана, заемаха вертикални стойки за стъкло. — Събирам всяко стъкълце, което намеря — каза Луси. — Понякога се случва да спася антично стъкло, което бих могла да използвам в проекти за исторически реставрации.

— Какво е това? — Сам се приближи до една находка от синьо-зелено стъкло, замъглено от сребристо. — Красиво е.

Тя се присъедини към него, пресегна се и прокара пръсти по гладката повърхност.

— О, това беше късметът на годината. Трябвало да бъде използвано в някаква масивна инсталация в Такома, но финансирането се разпаднало, така че това страхотно експериментално стъкло престояло в хамбара на някакъв човек повече от двайсет години. В един момент той поискал да се освободи от него и един общ приятел ми каза за това. Получих го цялото практически без пари.

— Какво ще правиш с него? — усмихна се Сам на ентусиазма й.

— Все още не знам. Нещо специално. Погледни как цветът припламва — всичките тези сини и зелени отблясъци. — И преди да помисли, тя погледна към него и добави: — Като очите ти.

Веждите му се вдигнаха.

— Не флиртувах — побърза да се оправдае Луси.

— Прекалено е късно. Вече го възприех по този начин. — Сам отиде до голямата електрическа пещ в ъгъла. — Каква температура развива?

— Може да се качи до 815 градуса по Целзий. Използвам я за разтопяване или структуриране на стъкло. Понякога хвърлям стъклени парчета в калъп.

— Но без стъклодувство?

Луси поклати глава.

— Това би изисквало по-солидна пещ, която трябва да се държи гореща през цялото време. Макар да съм работила малко стъклодувство преди, това не е силата ми. Обичам да работя по стъклописи повече от всичко.

— Защо?

— То е… създаване на изкуство със светлина. Начин да споделиш как ти гледаш на света. Емоцията става видима.

Сам кимна към слушалките, оставени на работната маса.

— Слушаш музика, докато работиш?

— През повечето време. Ако извършвам някакво сложно рязане, трябва да ми е тихо. Но друг път си пускам нещо, когато съм в настроение.

Сам продължи да изследва, ровейки се сред буркани от цветни стъклени пръчки и пръчици.

— Кога за първи път започна да се интересуваш от стъкло?

— Във втори клас. Баща ми ме заведе в едно студио за стъклодувство. Оттогава съм обсебена. Когато се отдалеча от работата си за прекалено дълго, започвам да копнея за нея. То е своеобразна медитация — държи ме съсредоточена.

Сам се приближи до масата и погледна рисунката, която тя бе направила.

— Стъклото женско ли е, или мъжко?

Луси се засмя изненадано, никога преди не й бяха задавали такъв въпрос. Замисли се. Човек трябваше да остави стъклото да прави това, което трябва, по-скоро да му партнира, отколкото да го контролира, да го третира с нежност и сила.

— Женско е — отвърна тя. — А виното? Какво е? Женско или мъжко?

— Френската дума за виновен — е от мъжки род. Но според мен зависи от виното. Разбира се — Сам й хвърли усмивка, — има възражения да се използва сексистки език в света на виното. Като категоризирането на едно шардоне като женско, ако е леко и деликатно, или на силното каберне като мъжко. Но понякога няма друг начин да го опишеш. — Той резюмира изследването си на рисунката й. — Някога имала ли си проблеми да изоставиш някоя своя работа?

— Имам проблеми да изоставя каквото и да е — каза Луси със самоосъдителен смях. — Но с времето ставам по-добра в това.

Най-накрая двамата напуснаха студиото и тръгнаха към апартамента по улиците на Фрайдей Харбър. Старомодните салони за продажба на сладолед и кафенета бяха сбутани между лъскави арт галерии и модни ресторанти. Случайното изсвирване на ферибот, приближаващ пристанището, не можеше да наруши влажната, ленива атмосфера. Богатите миризми на слънцезащитен крем и пържена риба доминираха над дъха на морска вода и корабен дизел.

Апартаментът беше част от многофункционални постройки по Уест стрийт, с терасирана пешеходна пътека към Фронт стрийт. Терасата на покрива и огромните прозорци допринасяха допълнително за лъскавия, модерен дизайн. Луси дори не се опита да прикрие възхищението си, когато влязоха в жилището. То беше обзаведено с модерни мебели, стаите — декорирани с естествено дърво и небесни и земни цветове.

— Какво мислиш? — попита Сам, докато наблюдаваше как Луси пробва гледката от всеки прозорец на главната стая.

— Харесва ми — каза тя изпълнена с копнеж. — Но няма начин да мога да си го позволя.

— Откъде знаеш? Още не сме говорили за цифри.

— Защото това тук е по-хубаво от всички апартаменти, в които съм живяла досега, а не бих могла да си позволя дори тях.

— Марк наистина няма търпение да пусне наемател. А това място няма да подхожда за всекиго.

— Кой не би го харесал?

— Хора, които не обичат стъпала. Хора, които искат по-голямо усамотение, отколкото тези прозорци биха позволили.

— Аз мисля, че е перфектно.

— Тогава ще измислим нещо.

— Какво означава това? — попита Луси, ставайки мигновено предпазлива.

— Означава, че ще се уверя, че наемът е сума, която можеш да плащаш.

Тя поклати глава.

— Не искам да ти бъда задължена.

— Няма да си ми задължена.

— Разбира се, че ще бъда, ако ти позволя да започнеш да ми правиш услуги. Особено финансови.

Веждите му се спуснаха ниско.

— Мислиш, че бих се опитал да се възползвам от теб? — Той се приближи до нея и Луси инстинктивно отстъпи, докато усети ръба на гранитния плот да се забива в гърба й. — Очакваш да цъфна някой ден, сучейки мустак, и нахлупил черен цилиндър, и да поискам секс вместо пари за наем?

— Разбира се, че не очаквам това. — Луси се размърда, когато той подпря ръце на плота от двете й страни. — Просто… това не е ситуация, в която се чувствам комфортно.

Сам се наведе над нея, без да я докосва. Беше достатъчно близо, за да установи, че се взира в гладката му, загоряла шия.

— Луси — каза той, — държиш се така, сякаш те карам насила да направиш нещо. Не те карам. Ако се окаже, че се интересуваш от нещо повече от приятелство, адски много ще се радвам. Но също така ще оценя, ако не ме поставяш в същата категория като Кевин Пиърсън.

Луси примига изненадано. Дъхът й се накъса и тя попита, заеквайки:

— О-откъде знаеш името му?

— Вчера дойде в лозето и каза, че иска да ме помоли за услуга. Отнасяше се за теб.

— Той… за… ти познаваш Кевин?

— Разбира се, че го познавам. Правих научните му проекти, които ни задаваха за домашно, през цялата година в седми клас, за да не ме пребива на училищния паркинг.

— Аз… какво ти каза? Какво искаше?

— Каза, че се жени за сестра ти. Каза също така, че родителите ти не искат да кихнат пари за сватбата, докато Алис не се сдобри с теб.

— Не съм чувала тази последна част. Алис трябва да е откачила. Родителите ми са й давали пари години наред.

Като се отблъсна от нея, Сам отиде до един висок стол и седна небрежно.

— Явно Кевин и Алис мислят, че решението е да те уредят да тръгнеш с някого. Искат някой мъж да те ухажва, докато се изпълниш дотолкова с ендорфини, че започне да не ти пука дали двамцата ще се женят.

— И предполагам, че ти си този мъж? — попита тя невярващо. — Господин Ендорфини?

— Същият.

Обзе я задушаваща ярост.

— И какво се предполага, че трябва да правя сега?

Сам отвърна с мързеливо вдигане на раменете.

— Прави, каквото искаш да правиш.

— Дори и да исках, вече няма начин да изляза с теб. Те ще се смеят зад гърба ми и ще говорят колко съм наивна.

— А ти ще се смееш на тях — изтъкна Сам.

— Не ме интересува. Предпочитам да избегна цялата тази работа.

— Хубаво — каза той. — Ще им кажа, че не се хващаш на това, и че не съм твой тип. Но да не се учудваш, ако се опитат да те уредят с друг.

Луси не можа да сдържи смеха си.

— Това е най-нелепото нещо, което някога… Защо просто не ме оставят на мира?

— Явно родителите ти ще одобрят сватбата на Алис — и ще започнат да й дават отново пари — едва когато бъде изпълнено условието им.

— И какво е това условие?

— Твоето щастие.

— Боже мили — възкликна Луси раздразнено, — семейството ми е толкова ексцентрично.

— Повярвай ми, те не знаят нищо за Ноланови.

Тя не го чу.

— Сега са се загрижили за щастието ми! Хиляди пъти в миналото можеха да вземат моя страна, но не го направиха, а сега изведнъж искат да съм щастлива? Да вървят по дяволите! И ти върви по дяволите!

— Хей, не убивай вестоносеца!

— О, точно така — изгледа го гневно тя. — Ти не си проблемът, ти си решението. Ти си гишето за ендорфини. Е, хубаво. Готова съм. Дай ми ги.

Сам примига.

— Да ти дам какво?

— Ендорфините. Щом всички искат да съм щастлива, съгласна съм. Така че ми дай от най-хубавите, първо качество, омагьосващи настроението ендорфини.

Той я изгледа със съмнение.

— Може би първо трябва да обядваме.

— Не — каза Луси, фучейки, — да свършваме с това. Къде е спалнята?

Сам изглеждаше разкъсван между забавлението и загрижеността.

— Ако търсиш секс за отмъщение, ще помогна с радост. Но първо ще трябва да ми кажеш на кого си бясна.

— На всички. Включително на себе си.

— Добре, но преспиването с мен няма да разреши ничий проблем. — Сам направи пауза. — Освен може би моя. Но не това е въпросът. — Като се приближи до нея, той я хвана за раменете и леко я разтърси. — Дишай дълбоко. Хайде. Издишай.

Луси се подчини. Пое си въздух, после втори, трети път, докато червената мъгла избледня пред очите й. Раменете й се отпуснаха пораженчески.

— Да отидем на обяд — каза Сам. — Ще отворим една бутилка вино и ще поговорим. Ако и след това продължаваш да искаш ендорфини, ще видя какво мога да направя по въпроса.