Лайза Клейпас
Магия (12)

Дванадесета глава

Съзнанието се върна към Луси като пъзел, който трябваше да бъде събран, преди тя да може да осъзнае нещо. Миризми на гума, лепенки, спирт. Звуци от гласове, потракване на колела на болнична количка или носилка, звън на телефон, спокойното бибипкане на монитора за следене на жизнените показатели. Тя беше объркана от откритието, че говореше като актриса, чиито реплики са зле дублирани във филм, сричките не съвпадаха точно.

Беше в тънка болнична нощница от памук, която не си спомняше да е обличала. В горната част на ръката й беше забита игла на система и залепена с лепенка. Всеки път, когато някой лаборант от спешното или сестра се появяха в малкото, отделено със завеса пространство, ролките на релсата на тавана издаваха съскащ звук като при разбиване на яйца в метална купа.

Десният й крак и глезен бяха обездвижени в шина. В съзнанието й се появиха неясни спомени за изследвания и рентгенови прегледи. Макар да знаеше, че е извадила късмет, че инцидентът е можело да има много по-лоши последици, депресията я покри със задушаващото си одеяло. Когато обърна глава настрани, възглавницата под главата й издаде найлоново хрущене. По бузата й се търкулна сълза, която калъфката бързо попи.

— Вземете. — Сестрата й подаде книжна кърпичка. — Нормално е след катастрофа — каза тя, когато Луси избърса очите си. — Сигурно ще ви се случва от време на време в следващите няколко дни.

— Благодаря ви. — Луси стисна кърпичката в длан. — Бихте ли ми казали какво е положението с крака ми?

— Докторът в момента разчита рентгеновата снимка. Скоро ще дойде да говори с вас. — Жената се усмихна, лицето й стана сърдечно. — А междувременно имахте посетител. — Тя дръпна завесата настрани и спря, когато се сблъска с някого. — О! Трябваше да чакате в онази стая.

— Трябва да я видя веднага — чу се отривистият глас на Джъстин.

Слаба усмивка се разля по лицето на Луси.

Джъстин влетя вътре като свеж бриз, тъмната й опашка се развяваше, присъствието й съживи стерилното болнично обкръжение. Облекчението, че приятелката й е тук, предизвика парене в очите на Луси.

— Луси… миличка… — Джъстин се приближи до нея, оправяйки внимателно системата. — Боже! Страх ме е да те прегърна. Какво е положението? Има ли нещо счупено?

Луси поклати глава.

— Докторът ще дойде скоро. — Тя се пресегна за ръката на Джъстин, думите заваляха объркано. — Карах колелото си и някой ме изтласка встрани. Колата криволичеше, сякаш шофьорът беше пиян. Мисля, че беше жена. Не знам защо не спря. Не знам къде ми е колелото, нито чантата, нито телефонът…

— По-бавно. — Джъстин я хвана за ръката. — Не е бил пиян шофьор, била е възрастна дама. Помислила си е, че е ударила клон, но е спряла малко по-нататък по пътя и се е върнала. Толкова се разстроила, когато осъзнала какво се е случило, че хората, която те намерили, помислили, че ще получи сърдечен удар.

— Горката жена — прошепна Луси.

— Чантата и телефонът ти са тук. Велосипедът ти е смачкан напълно.

— Той е стар модел „Шуин“ — каза скръбно Луси. — От шейсетте. Всичките му части са оригинални.

— Един велосипед може да бъде сменен. Но ти не можеш.

— Беше толкова мило от твоя страна, че дойде тук — каза Луси. — Знам колко си заета.

— Шегуваш ли се? Нищо не е по-важно от теб или Зоуи. Тя също искаше да дойде, но някой трябваше да остане в хотела. — Джъстин направи пауза. — Докато не съм забравила да ти кажа, Дуейн ми поръча да ти предам, че са установили какво й е на колата ти. Имаш проблем с компресията на цилиндрите.

— Какво означава това?

— Много неща: може да са повредени всмукателни клапани, или бутални пръстени, или гарнитура на цилиндровата глава… Нямам представа колко време ще отнеме ремонтът.

Луси поклати глава, изтощена и объркана.

— С този пострадал крак явно няма да съм в състояние да шофирам известно време.

— Имаш легион мотоциклетисти, които ще те откараш, докъдето пожелаеш. — Джъстин направи пауза. — Стига да нямаш против да се возиш на „Харли“.

Луси се усмихна слабо.

Докторът, чернокос мъж с уморени очи и приятна усмивка, влезе.

— Аз съм д-р Нагано — каза той и се приближи до Луси. — Помните ли ме?

— Мисля, че да — каза Луси смутено. — Помолихте ме да си докосна носа. Искахте също така да ви кажа презимето си.

— Част от диагностичен тест. Имате леко мозъчно сътресение, което означава, че ще трябва да си почивате следващите няколко дни. А както сочат рентгеновите снимки, това няма да е проблем.

— Имате предвид крака ми? Счупен ли е?

Д-р Нагано поклати глава.

— О, добре — въздъхна Луси.

— Всъщност, едно чисто счупване би било за предпочитане. Кост се лекува по-лесно, отколкото разтегнато сухожилие.

— Това ли имам? Разтегнато сухожилие?

— Три. Плюс пукната фибула, която е по-малката от двете кости на прасеца. Не е нужно да казвам, че няма изобщо да сте в състояние да ставате през следващите три дни.

— Няма да мога дори да отида от една стая в друга?

— Точно така. Никакъв натиск върху засегнатия крак. Трябва да стои вдигнат и студен. Тези сухожилия ще изискват известно време, за да се оправят както трябва. Ще ви изпратим вкъщи с подробни инструкции. След три дни ще се върнете за шина и патерици.

— За колко време?

— Минимум два месеца в шина.

— Боже. — Луси затвори очи.

— Някакви други наранявания? — чу тя Джъстин да пита.

— Ожулвания и натъртвания, нищо сериозно. Важното е да я наблюдавате за странични ефекти от сътресението… главоболие, гадене, объркване… и ако има нещо такова, веднага да я доведете.

— Разбрах — каза Джъстин.

След като докторът си тръгна, Луси отвори очи и видя Джъстин да разтърква челото си, сякаш беше смачкано парче хартия, което трябваше да изглади.

— О — прошепна Луси разтревожено. — Ти и Зоуи сте заети, нали? — През изминалите няколко дена те трескаво се подготвяха за голямо сватбено тържество и прием, който щеше да се състои този уикенд. — Това е възможно най-лошият момент, в който можех да ви го причиня.

— Не си го направила нарочно — каза Джъстин. — А и всъщност няма подходящо време да те блъсне кола.

— Трябва да помисля какво да правя… къде да отида.

— Не се тревожи — каза Джъстин твърдо. — От този момент нататък цялата ти енергия трябва да отива за оздравяване. Не за стрес. Аз ще измисля нещо.

— Толкова съжалявам. — Луси въздъхна. — Създавам ви само проблеми.

— Замълчи. — Джъстин се пресегна за чиста кърпичка и я допря до носа на Луси, сякаш тя беше дете. — Приятелите са поддържащият сутиен на живота. Ние не позволяваме някоя от нас да се отпусне. Нали така?

Луси кимна.

Джъстин стана и й се усмихна.

— Ще съм в чакалнята, ще проведа няколко телефонни разговора. Не ходи никъде.

* * *

От момента, в който Джъстин се обади на Сам, той бе обхванат от мрачно безпокойство.

— Идвам веднага — каза той и след петнайсет минути вече се намираше пред клиниката.

Влезе в сградата с дълги, бързи крачки и откри Джъстин в чакалнята.

— Сам — каза тя и по лицето й премина намек за усмивка, — благодаря, че дойде. Положението е ужасно.

— Как е Луси? — попита той рязко.

— Мозъчно сътресение средна степен, охлузвания и порязвания, кракът й е пълна скръб. Разтегнати сухожилия и няколко фрактури.

— По дяволите — изруга той. — Как е станало?

Джъстин му обясни, а той слушаше без коментар.

— … така че няма да може да се движи изобщо няколко дни — завърши Джъстин. — И макар да не тежи много, Зоуи и аз не можем да я носим насам-натам.

— Аз ще помогна — каза Сам.

Джъстин изпусна въздишка на облекчение.

— Боже. Благодаря ти. Обожавам те. Знаех, че имаш достатъчно място в къщата, а двете със Зоуи подготвяме сватбен прием в хотела този уикенд. Не разполагаме и с една свободна секунда, и просто няма да можем…

— Почакай — прекъсна я рязко Сам, — не мога да отведа Луси в моята къща.

Джъстин подпря ръце на хълбоците си и го изгледа раздразнено.

— Току-що каза, че ще помогнеш.

— Да, ще помогна. Тя не може да остане у дома.

— Защо не?

Категоричният му отказ го бе оставил за известно време без думи. Той никога не бе позволявал досега жена да остане да нощува при него. А особено не искаше Луси в къщата си. И то когато е наранена и нуждаеща се от него. Усети, че е напрегнат, по кожата му се стичаше пот.

— Защо не го направи някой друг? — попита той. — Например родителите й?

— Те живеят в Пасадена.

— Няма ли други приятели?

— Има, но не на острова. С изключение на Зоуи и мен, тя изгуби приятелите, които си беше създала с Кевин. Те не искат да го дразнят, като застават на нейна страна. — С подчертано търпение Джъстин попита: — Какъв точно е проблемът, Сам?

— Аз почти не я познавам — възрази той.

— Харесваш я. Долетя веднага тук, след като ти звъннах.

— Не познавам Луси достатъчно добре, за да й помагам да си ляга и да става от леглото, да я съпровождам до душа, да сменям превръзките, и изобщо… всичките тези неща.

— Какво, станал си нещо много скромен? Я стига, Сам. Бил си с много жени. Не е нещо, което не си виждал преди.

— Не е така. — Сам закрачи из празната чакалня, прокара пръсти през косата си. Как можеше да обясни истинската опасност от близост с Луси? Че проблемът се състои в това, че прекалено много иска да се грижи за нея? Нямаше си доверие. Току-виж се оказало, че прави секс с нея, възползва се от нея, нарани я…

Той спря да крачи и погледна Джъстин.

— Виж — произнесе той през стиснати зъби. — Не искам да съм близо до нея. Не искам тя да зависи от мен.

Джъстин го изгледа с присвити очи, които трябваше да го заковат на място.

— Ти наистина ли си толкова превъртял, Сам?

— Разбира се, че съм — сопна се той. — Някога да съм се преструвал на нормален?

Джъстин издаде звук на отвращение.

— Знаеш ли какво? Съжалявам, че те попитах. Грешката е моя.

Сам се намръщи, когато тя се обърна.

— Сега какво ще правиш?

— Не се тревожи. Не е твой проблем.

— На кого звъниш? — настоя той.

— На Дуейн. Той и приятелите му ще се погрижат за нея.

Ченето на Сам увисна.

— Ще дадеш на банда мотоциклетисти да се грижат за жена, която е на лекарства?

— Те са добри момчета. Имат своя собствена църква.

Лицето му се наля с кръв.

— Да имаш собствена църква не те прави добро момче! Само те освобождава от данъци.

— Не ми викай.

— Не ти викам.

— Не бих нарекла този глас вътрешния ти глас, Сам. — Джъстин вдигна телефона си и потропа с пръст по малкия екран.

— Не — изръмжа той.

— „Не“ какво?

Сам си пое дълбоко дъх, горящ от желание да забие юмрук в стената.

— Аз ще… — Гласът му секна, той прочисти гърлото си и я изгледа ядосано. — Ще я взема.

— В къщата си — поясни тя.

— Да — изсъска той през стиснати зъби.

— Добре. Благодаря ти. Боже мой, такава драма. — Като клатеше глава, Джъстин отиде до автомата за напитки и натисна няколко бутона.

* * *

Луси примига смаяно, когато Сам Нолан дръпна завесата и влезе.

— Какво правиш тук? — попита тя тихо.

— Джъстин ми се обади.

— Не е трябвало. Съжалявам.

Погледът му мина по нея, без да пропуска подробност. Когато заговори, гласът му беше тих и груб.

— Боли ли те?

— Не много. — Тя посочи системата. — Вливат ми някакви болкоуспокоителни. — След което добави раздразнено: — В ръката ми е забита игла.

— Скоро ще я извадим.

Тя се съсредоточи върху тениската му, тъмносиня, с принтирано изображение на нещо, което напомняше старомодна телефонна кабина.

— Каква е тази телефонна кабина?

— Полицейска будка. От „Д-р Кой“^[1] — Виждайки неразбирането й, той обясни: — Космически кораб за пътуване във времето.

Сянка на усмивка премина по устните й.

— Глупости — каза тя и издуха носа си.

Като се приближи още, Сам сложи ръка на хълбока й, изследвайки очертанията на полиуретановата превръзка, и нагласи болничното одеяло върху обездвижения й крак. Имаше нещо силно собственическо в начина, по който я докосна. Луси го изгледа учудено, опитвайки се да разбере какъв му е проблемът. Той имаше излъчването на човек, който изпълнява неприятно задължение.

— Изглеждаш ядосан — каза тя.

— Не съм.

— Челюстта ти е стегната.

— Така си изглежда.

— Очите ти блестят.

— От болничното осветление е.

— Нещо става — настоя тя.

Сам взе ледената й ръка внимателно, за да не отмести уреда за измерване на пулса, притиснат към показалеца й. Палецът му разтърка леко опакото на пръстите й.

— През следващите няколко дни ще имаш нужда от някой, който да ти помага. Защото не би могла да се справиш сама. — Премерена пауза. — Така че ще те заведа с мен на Рейншедоу роуд.

Очите на Луси се разшириха и тя издърпа ръката си от неговата.

— Не. Аз… не, няма да го направя. Затова ли ти се обади Джъстин? Боже. Не мога да отида никъде с теб.

Сам прозвуча безмилостно:

— Къде се каниш да отидеш, Луси? В хотела? Затворена сама в стая, без да има кой да ти помага? Дори Зоуи и Джъстин да нямаха толкова работа този уикенд, пак щеше да им дойде в повече да те качват и смъкват по онези стъпала.

Луси притисна влажна длан към главата си, която започваше да я боли.

— Аз… Ще се обадя на родителите си.

— Те са на най-малко хиляда и петстотин километра оттук.

Тя беше толкова притеснена и изтощена, че усети как гърлото й се стяга пред нова заплаха от сълзи. Ужасена, че губи контрол, тя притисна с ръка очите си и издаде отчаян звук.

— Толкова си зает. Лозето…

— Екипът ми ще ме замества.

— Ами брат ти и Холи?

— Те няма да имат нищо против. Къщата е голяма. Когато започна да разбира ситуацията, Луси осъзна, че Сам ще й помага да се къпе, да яде да се облича… интимност, която щеше да е смущаваща дори с някой, когото познаваше от дълго време. Той също не изглеждаше да се радва повече от нея.

— Би трябвало да има и друго решение — каза Луси, опитвайки се отчаяно да мисли. Тя вдиша дълбоко, после още веднъж, неспособна да поеме достатъчно въздух в стегнатите си дробове.

— По дяволите, така ще предизвикаш хипервентилация. — Ръката му се допря до гърдите й и започна да се движи в бавни кръгове. Фамилиарността на жеста я накара да зяпне.

— Не съм ти дала правото… — започна тя несигурно.

— През следващите няколко дни — каза Сам, спускайки мигли, за да скрие изражението си, — ще трябва да свикнеш с допира на ръцете ми. — Кръговите движения продължиха и Луси притихна безпомощно. За нейна покруса в гърдите й се надигна кашлица. Тя затвори очи.

— Ще ми позволиш да се грижа за теб — чу го тя да казва. — Не си губи въздуха да спориш. Фактът е, че идваш вкъщи с мен.