Лайза Клейпас
Магия (2)

Втора глава

— Имам проблем с доверието — беше казала веднъж Луси на Кевин малко след като се запознаха.

Той я прегърна и прошепна:

— Не и с мен.

След две години съвместен живот с Кевин Пиърсън Луси още не можеше да повярва на късмета си. Той бе всичко, за което би могла да си мечтае, мъж, който разбираше значението на малките жестове: да засади любимото цвете на Луси в предната градина на къщата или да й звънне по средата на деня без особена причина. Беше общителен мъж, често я извеждаше от студиото й за някое парти или на вечеря с приятели.

Нейната вманиаченост в работата й й бе създавала много проблеми в предишните й връзки. Макар да правеше различни мозайки от малки парченца, светещи фигури и дори дребни мебели, онова, което обичаше най-много, бе да изработва стъклописи. Луси така и не намери мъж, който да я очарова и наполовина колкото работата й, в резултат на което бе много по-добра художничка, отколкото любовница. Кевин бе разчупил матрицата. Той научи Луси на чувственост и доверие, и двамата бяха изживели мигове, каквито не бе изживявала с никого другиго. Но дори и сега между тях имаше малка, но непреодолима дистанция, която им пречеше да се опознаят напълно.

Хладен морски бриз с дъх на сол нахлу през отворения прозорец на превърнатия в студио гараж. Вътре беше пълно с инструментите на Луси. Маса за рязане и чертане с вградено осветление, място за запояване, рафтове за складиране на големи парчета стъкло, пещ. Навън висеше табелка, весела мозайка от цветно стъкло, която изобразяваше силует на жена, седнала на старомодна дървена люлка на фона на небето. Под нея пишеше с красиви завъртени букви „Полюлей се на звезда“.

С порива на вятъра отвън нахлуха звуци от близкото пристанище „Фрайдей“; безгрижните крясъци на чайките, ревът на пристигащия ферибот. Макар остров Сан Хуан да бе част от щата Вашингтон, той изглеждаше като напълно друг свят. Беше природно защитен от валежи от Кескейд маунтинс, така че дори когато Сиатъл бе обвит от сивота и над него се лееше дъжд, островът сияеше, облян в слънце. Крайбрежието бе осеяно с плажове, а вътрешността на острова тънеше в тучната зеленина на еловите и борови гори. Пролет и есен облаците водна пара разкъсваха хоризонта, когато китоловните мрежи преследваха стадата сьомга.

Луси внимателно подреди и пререди парченцата, преди да ги притисне в масата, покрита с най-финия свързващ хоросан. Мозаечната смес беше смесица от крайбрежни стъкълца, начупен китайски порцелан, Мурано и Милфиори, всички те събрани около резбована в стъклото вихрушка. Правеше подарък за рождения ден на Кевин, маса с вихрообразен дизайн, на който той се бе възхитил в една от скиците й.

Потънала в работата, Луси забрави напълно за обяда. По някое време Кевин почука на вратата и влезе вътре.

— Здравей — обърна се към него Луси с усмивка и хвърли един парцал върху мозайката си, за да я скрие. — Какво правиш тук? Дошъл си да ме изведеш да хапнем по един сандвич? Умирам от глад.

Но Кевин не отговори. Лицето му беше сковано и погледът му избягваше да срещне нейния.

— Трябва да поговорим — произнесе накрая той.

— За какво?

— Не се получава. Поне за мен. — Той въздъхна.

Разбирайки по лицето му, че нещо сериозно не е наред, Луси внезапно изстина.

— Какво не се получава за теб?

— Нещата между нас. Отношенията ни.

Объркването и паниката за миг накараха ума й да блокира. Трябваше да минат няколко минути, за да се окопити.

— … Вината не е в теб — продължи Кевин. — Искам да кажа… ти си страхотна. Надявам се, че го вярваш. Но напоследък това не ми беше достатъчно. Не, „достатъчно“ не е точната дума. Може би ми идваш „прекалено много“. Сякаш няма достатъчно пространство в това за мен, сякаш съм притиснат. Разбираш ли смисъла?

Изуменият поглед на Луси падна върху парченцата цветно стъкло на масата. Ако се фокусираше върху нещо друго, каквото и да е, само не върху Кевин, може би той нямаше да продължи.

— … искам да съм напълно честен за това, така че да не изляза накрая лошото момче. Никой не трябва да бъде лошото момче. Това е толкова изтощително, Луси, винаги да трябва да те уверявам, че държа на връзката ни точно толкова, колкото и ти. Ако се поставиш на мое място само за миг, ще осъзнаеш защо се нуждая да си почина за известно време от това. От нас.

— Ти не си почиваш. — Луси потърси опипом елмаза за рязане на стъкло и топна върха му в олио. — Ти скъсваш с мен. — Не можеше да повярва. Дори след като се чу да произнася думите, не можеше да повярва. Като използва един ге-образен линеал, тя отбеляза с черта парче стъкло, не съзнавайки какво прави.

— Виж, точно за това говоря. За този тон в гласа ти. Знам какво си мислиш. Винаги си се притеснявала, че ще скъсам с теб и сега, когато го правя, си мислиш, че си била права през цялото време. Но не е така. — Кевин спря, наблюдавайки я как хваща отбелязаното стъкло с щипци. Едно опитно пристягане и стъклото се сцепи послушно по очертаната линия. — Не казвам, че вината е твоя. Казвам само, че не е моя.

Луси остави бавно стъклото и щипците. Имаше чувството, че пада, макар да стоеше напълно неподвижно. Глупава ли беше, че се изненадваше толкова? Какви знаци бе пропуснала? Защо е била като кон с капаци?

— Каза ми, че ме обичаш — произнесе тя и се сви от патетичното звучене на думите.

— Наистина те обичах. И все още те обичам. Точно затова ми е толкова трудно. И съм наранен също като теб. Надявам се, че го разбираш.

— Има ли някоя друга?

— И да имаше, това нямаше да има нищо общо с факта, че се разделяме.

Тя чу собствения си глас като че ли ръбът на нещо се бе скъсал:

— Казваш „разделяме се“ сякаш излизаш за кафе и геврек. Но това не е временна раздяла. А завинаги.

— Знаех, че ще си ядосана. Знаех, че ще е ситуация, в която няма печеливш ход.

— Как може да е друга?

— Съжалявам. Съжалявам. Колко пъти искаш да го кажа? Не мога да съжалявам повече, отколкото съжалявам в момента. Направих най-доброто, което можех, но то не бе достатъчно добро за теб. Не, знам, че никога не си казвала, че не е достатъчно добро, но съм сигурен. Защото нищо, което правех, не можеше да преодолее твоята несигурност. И накрая трябваше да застана пред факта, че тази връзка не работи за мен. Което не беше никак забавно, повярвай ми. Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, казвам ти, че се чувствам като боклук. — Срещайки неразбиращия поглед на Луси, Кевин изпусна кратка въздишка. — Виж, има нещо, което трябва да чуеш от мен, преди да си го разбрала от някой друг. Когато осъзнах, че отношенията ни са в криза, трябваше да говоря с някого. Обърнах се към… една приятелка. И колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-близки ставахме. Никой от нас вече нямаше контрол над ситуацията. То просто се случи.

— Започнал си да излизаш с друга? Преди да си скъсал с мен?

— Вече бях скъсал с теб емоционално. Само дето още не ти го бях казал. Знам, че трябваше да го направя по различен начин. Но истината е тази. Така е най-добре и за двама ни. Но това, което прави нещата още по-трудни, включително за мен, е, че жената, с която съм сега… е твоя близка.

— Моя близка? Искаш да кажеш, че е някоя моя приятелка?

— Всъщност… това е Алис.

Кожата й се стегна по начина, по който става, когато току-що си се спасил от падане, но още усещаш ужилването на адреналина. Луси не можа да каже и дума.

— И тя, и аз не очаквахме това да се случи — каза Кевин.

Луси примига и преглътна.

— Онова… което се случи. Ти… излизаш със сестра ми? Влюбен си в нея?

— Не съм го планирал.

— Спа ли с нея?

Отговорът беше засраменото му мълчание.

— Излез — произнесе тя.

— Хубаво. Но не искам да я обвиняваш за…

— Излез, излез! — Беше й дошло в повече. Не знаеше какво ще прави след това, но не искаше Кевин да е тук, когато го прави.

Той се приближи към вратата на студиото.

— Ще говорим по-късно, когато имаш възможност да го премислиш, става ли? Защото аз искам да останем приятели. Само че проблемът е, Луси… Алис ще се премести при мен съвсем скоро. Така че ще трябва да си потърсиш друго място.

Луси мълчеше. Остана да стои в напрегнатата тишина дълго, след като той излезе.

Питаше се горчиво защо ли е изненадана. Матрицата така и не се беше променила. Алис продължаваше да получава каквото иска, да взема онова, от което се нуждае, без дори да се замисли за миг за последиците. Всички от семейство Марин поставяха на първо място Алис, включително самата Алис. Би било лесно да я намрази, ако не бяха онези случаи, в които лицето на Алис придобиваше онази смесица от уязвимост и меланхолия, която приличаше на ехо от тихата тъга на майка им. Луси винаги се оказваше в позиция да се грижи за Алис; да плаща вместо нея, когато излизаха на вечеря, да й дава назаем пари, които след това никога няма да й бъдат възстановени, да й заема дрехи и обувки, които не й се връщаха.

Алис беше умна и се изразяваше добре, но за нея винаги се оказваше трудно да завърши онова, което е започнала. Сменяше често работата си, оставяше недовършени проекти, приключваше връзки, преди да са стигнали донякъде. Създаваше поразително първо впечатление — харизматична, секси и забавна, — но минаваше бързо през хората, очевидно неспособна да понесе обикновеното ежедневно общуване, което циментираше една връзка.

През изминалата година и половина Алис беше работила като младши сценарист за сапунена опера. Това беше мястото, на което се бе задържала най-дълго. Живееше в Сиатъл, от време навреме пътуваше до Ню Йорк, за да се среща с главните писатели, за да обсъдят целия сюжет. По най-безразсъден и глупав начин Луси никога не бе допускала, че заемането на нейните неща от страна на Алис ще се разпростре до там, че да открадне гаджето й.

Как ли бяха започнали отношенията между Алис и Кевин? Кой е направил първата крачка? Дотолкова ли беше закъсала сестра й, че да й отмъкне Кевин? Ако вината не беше негова, както той твърдеше, значи тогава беше нейна, нали така? Все някой трябваше да е виновен.

Тя стисна очи, за да спре горещия напор на сълзите.

Как мислиш за нещо, което те наранява толкова много? Какво правиш със спомените, чувствата, нуждите, които вече не ти принадлежат?

Като се олюляваше, Луси се насочи към стария си велосипед с три скорости, подпрян до вратата. Беше тюркоазен на цвят, с кошница на цветя на кормилото. Тя се пресегна и взе закачената на една кука каска и изкара велосипеда навън.

Лека мъглица бе надвиснала в студения пролетен следобед, върховете на еловите дървета пробождаха слоя облаци леко, сякаш беше сапунена пяна. Голите й ръце настръхнаха от студения бриз, който премина безпрепятствено през тениската й. Луси караше без посока и цел, докато мускулите на краката й пламнаха и тя усети, че гърдите я заболяват. Спря отстрани край шосето на едно разклонение, разпознавайки пътя, който водеше към един залив от западната страна на острова. Тръгна по черния път, като буташе велосипеда си и стигна до стръмни, потъмнели от времето скали от червен базалт и жлебове от чист варовик. Гарвани и чайки пикираха над остатъците, донесени с прилива ниско долу.

Местното население на острова, племето Коуст Салиш, някога ловели миди, стриди и сьомга в мрежите си. Вярвали, че изобилието от храна в пролива е дар от жена, която преди много време се омъжила за морето. Излязла да плува един ден, а морето придобило формата на красив млад мъж, който се влюбил в нея. След като баща й, макар и неохотно, им дал позволението си да се оженят, жената изчезнала с любимия си в морето. Оттогава морето с благодарност предлагало богат улов на островитяните.

Луси винаги бе харесвала историята, очарована от тази всеобхватна любов, в която нямаш нищо против да се изгубиш. Давайки всичко за нея. Но това бяха романтични представи, които съществуваха само в изкуството, литературата и музиката. И нямаха нищо общо с реалния живот.

Поне не и с нейния.

След като подпря колелото си, Луси свали каската и тръгна към плажа надолу. Теренът беше каменист и неравен, сивият пясък бе осеян с плавеи. Тя вървеше бавно, като се опитваше да си изясни какво трябва да прави. Кевин искаше от нея да напусне къщата. Беше изгубила дома си, гаджето си и сестра си за един следобед.

Облаците се спуснаха ниско, задушавайки остатъците дневна светлина. В далечината се чу гръмотевица и над океана плисна дъжд, който се движеше като прозрачна пелена зад прозорец. Един гарван се вдигна над водата, разперил черните си крила, и се насочи навътре към сушата. Бурята се приближаваше насам — тя трябваше да си тръгне и да се скрие някъде на завет. Само че не можеше да измисли къде.

През замъгления си от сълзите поглед видя да проблясва нещо зелено сред камъчетата. Наведе се да го вземе. Бутилки, изхвърлени в океана от офшорните кораби, понякога се разбиваха в бреговата линия, лъскани от вълните и пясъка.

Като стисна парчето стъкло в дланта си, тя погледна към водата, която се плискаше и пенеше там, където се срещаше със сушата.

Океанът беше мораво сив, цветът на тъгата, обидата и върховната самота. А най-лошото от това да бъдеш измамен така, както тя бе измамена, беше, че губиш вяра в себе си. Когато преценката ти за нещата е била толкова погрешна, не можеш вече да си напълно сигурен в нищо.

Юмрукът й гореше като огнен възел. Усети странно гърчене в дланта си и инстинктивно разтвори пръсти. Морското стъкълце го нямаше. На негово място стоеше пеперуда, разтваряше лъскавите си сини крилца. Тайнствен син блясък, който остана само миг, преди да изпърха и да отлети, дирейки подслон.

Устните на Луси се разтегнаха в мрачна усмивка.

Тя никога не бе позволила на някого да научи какви неща можеше да прави със стъкло. Понякога, когато изпитваше силна емоция, парчето стъкло, което докосваше, се превръщаше в живо създание или най-малкото в смайващо убедителна илюзия, винаги малка, винаги мимолетна. Луси се бе опитала да разбере как и защо се случва, докато не прочете един цитат от Айнщайн — че човек трябва да живее така, сякаш всичко е чудо, или сякаш нищо не е чудо. А след това бе разбрала, че независимо как наричаше дарбата си — феномен на молекулярната физика или магия, и двете определения бяха верни, а думите нямаха никакво значение.

Безрадостната й усмивка постепенно избледня, докато гледаше как пеперудата се изгубва в далечината.

Пеперудата символизираше приемането на всяка нова фаза в живота. Запазване на вярата, когато всичко наоколо се променя.

Не и този път, помисли си тя с омраза към дарбата си, към изолацията, на която я обричаше.

С периферното си зрение видя едно куче, което тичаше по брега на границата с водата. След него вървеше чернокос непознат, чийто напрегнат поглед бе вперен в Луси.

Видът му я накара мигновено да се почувства неловко. Той имаше стегнатото телосложение на човек, който си изкарва прехраната навън. И нещо в него създаваше усещането, че познава острите ръбове на живота. При други обстоятелства Луси може би щеше да реагира различно, но сега не й пукаше, че се е оказала сама на плажа с него.

Тя тръгна към пътя, който водеше обратно нагоре към отбивката на шосето. Един поглед през рамо й показа, че непознатият я следва. Това опъна нервите й и я накара да ускори крачка, но в този момент гуменката й се хлъзна по изтъркания от вятъра и дъжда базалт. Тя загуби равновесие и падна, поемайки удара с ръце.

Зашеметена, опита да се овладее. Докато се изправяше, мъжът се доближи до нея, без да бърза. Тя се обърна да го види — беше задъхана, разрошената й кестенява коса, паднала пред очите, донякъде закриваше зрителното й поле.

— По-спокойно, не бързайте.

Луси отметна кичурите коса от челото си и го изгледа несигурно. Синьо-зелените му очи блестяха на загорялото лице. Беше впечатляващ, секси, с някаква объркваща привлекателност. Макар да не изглеждаше повече от трийсетгодишен, лицето му излъчваше опита и зрелостта на човек, отвоювал своя дял от живота.

— Преследвахте ме — каза Луси.

— Не преследвах вас. Просто това е единственият път към шосето, а ми се иска да се върна в камиона си, преди бурята да е връхлетяла. Така че ако не възразявате, единият от нас или трябва да продължи нагоре, или да отстъпи.

Луси отстъпи встрани и му направи жест да мине отпред.

Погледът му се плъзна по ръката й, където в гънките на пръстите й се бяха събрали струйки кръв. Камъкът се бе забил в дланта й, когато беше паднала. Той се намръщи.

— Имам аптечка в камиона си.

— Не е нищо сериозно — възрази Луси, макар ръката й да пулсираше болезнено. Тя избърса кръвта в дънките си. — Добре съм.

— Притиснете удареното място със здравата си ръка — каза мъжът. Линията на устата му се стегна, когато я огледа. — Предлагам ви да вървим заедно по пътеката нагоре.

— Защо?

— В случай, че отново паднете.

— Няма да падна.

— Стръмно е. А от това, което видях, ми се струва, че не сте много сигурна в краката.

Луси се засмя невярващо.

— Вие сте най… аз… дори не ви познавам.

— Сам Нолан. Живея във Фолс бей. — Той спря, когато една оглушителна гръмотевица раздра небето. — Да вървим.

— Върху уменията ви да общувате с хората може да се поработи — каза Луси. Но не възрази на предложението му да се движат заедно по хлъзгавия терен.

— Хайде, Ренфийлд — каза той на булдога, който сумтеше и пъшкаше.

— През цялото време ли живеете на острова? — попита Луси.

— Да. Роден съм и израснах тук. А вие?

— Тук съм от няколко години. — След което добави мрачно: — Но може би ще се преместя скоро.

— Смяна на работата?

— Не. — Въпреки че обикновено беше предпазлива по отношение на личния си живот, някакъв безразсъден импулс я накара да добави: — Гаджето ми току-що скъса с мен.

Сам й хвърли бърз поглед.

— Днес?

— Преди един час.

— Сигурна ли сте, че е окончателно? Може би е било просто една караница.

— Сигурна съм — отвърна Луси. — Изневерявал ми е.

— Е, тогава е добре, че сте се отървали.

— Няма ли да го защитите? — попита тя хапливо.

— Защо да защитавам такъв човек?

— Защото е мъж, а очевидно мъжете не могат да се сдържат да не изневеряват. Така сте устроени. Биологичен закон.

— Глупости. Не бива да се изневерява. Ако искаш да отидеш при друга, първо скъсваш с предишната. Без изключения. — Те продължиха нагоре по пътеката. По земята затупаха тежки дъждовни капки и скоро дъждът се усили. — Почти стигнахме — обяви Сам. — Ръката ви още ли кърви?

Луси внимателно отпусна натиснатото с пръсти място и го погледна.

— По-добре е.

— Ако не спре скоро, ще се наложи да ви направят един-два шева. — Това я накара да се спъне и той я хвана за лакътя да я задържи. — Никога ли не са ви шили?

— Не. И не ми се започва сега. Имам трипанофобия.

— Какво е това? Страх от игли?

— А-ха. Вижда ви се глупаво, нали?

Той поклати глава и лека усмивка докосна устните му.

— Аз имам още по-лоша фобия.

— Каква е?

— Много искате да знаете.

— Паяци? — предположи тя. — Страх от височини? Страх от клоуни?

Усмивката му се разшири.

— Много сте далеч от истината.

Те стигнаха до шосето и той пусна лакътя й. Отиде до очукания син пикап, отвори вратата и започна да рови вътре. Булдогът се дотътри и спря встрани от колата, наблюдавайки ставащото през масата от гънки и бръчки по лицето си.

Луси чакаше търпеливо и наблюдаваше Сам крадешком. Тялото му беше силно и жилаво под износената и избеляла памучна тениска, дънките висяха свободно около бедрата му. Имаше специфичното изражение на мъжете от този регион, някаква вродена упоритост и издръжливост. Тихоокеанският северозапад навремето е бил заселен от изследователи и пътешественици, пионери и войници, които никога не са знаели кога ще пристигне корабът с провизии. Оцелявали са от онова, което са могли да си осигурят от морето и планините. Само една особена амалгама от твърдост и хумор би позволила на човек да издържи на глада, студа, болестите, вражеските нападения и периодите на почти фатално отегчение. Това още се виждаше в техните потомци, мъже, които първо живееха по законите на природата, а после по тези на обществото.

— Трябва да ми кажете — произнесе Луси. — Не можете просто да заявите, че имате по-лоша фобия от моята, след което да ме оставите така.

Той извади един бял комплект с червен кръст отгоре. После взе пакета антисептичен памук и използва зъбите си, за да го отвори.

— Подайте ми ръката си — каза той. — Тя се поколеба, преди да се подчини. Лекото докосване на ръката му бе наелектризиращо, карайки я да усети остро горещината и силата на мъжкото тяло толкова близо до нейното. Дъхът й спря, когато се вгледа в тези дълбоки сини очи. Някои мъже просто я притежаваха — тази необяснима способност, която може направо да те събори, ако позволиш.

— Ще щипе — каза той, когато започна да почиства раната с внимателни движения.

Дъхът изсъска между зъбите й, когато спиртът я опари.

Луси чакаше тихо, питайки се защо един непознат си създава толкова главоболия с нея. Когато главата му се наведе над ръката й, тя се загледа в гъстите къдрици на косата му — толкова наситено кестеняви и тъмни, че изглеждаха почти черни.

— Като си помисля, не сте в лоша форма — чу го тя да промърморва.

— За ръката ми ли говорите, или за разпадането на връзката ми?

— За разпадането на връзката ви. Повечето жени в момента щяха да плачат.

— Още съм в шок. Следващата стъпка е плач и изпращане на гневни съобщения на всички, които познавам. После ще настъпи стадият, в който ще ми се иска да предъвквам отново и отново връзката ми, докато всичките ми приятелки започнат да ме избягват. — Луси знаеше, че бръщолеви глупости, но сякаш не можеше да спре. — А на последния етап ще отида да ме подстрижат късо, което не ми отива, и ще си купя много скъпи обувки, които никога няма да обуя.

— За мъжете е много по-просто — каза Сам. — Ние просто ще пием много бира, в продължение на няколко дни няма да се бръснем и накрая ще си купим някакво устройство.

— Искате да кажете… нещо като тостер?

— Не, нещо, което издава звук. Като например духало за листа или верижен трион. Много е целебно.

Това предизвика кратка, неохотна усмивка върху устните й.

Трябваше да се прибере вкъщи и да се замисли над факта, че сегашният й живот се различава напълно от живота й, когато се бе събудила тази сутрин. Как можеше да се прибере в дома, който тя и Кевин бяха създали заедно? Не можеше да седне на кухненската маса с клатещ се крак, който те двамата се бяха опитвали да оправят безброй пъти и да слуша тиктакането на ретро часовника с формата на котка и опашка за махало, който Кевин й бе подарил за двайсет и петия й рожден ден. Приборите им бяха смесица от различни ножове, вилици и лъжици от антикварни магазини.

Прибори с чудесни имена. Бяха се наслаждавали на намирането на нови съкровища — вилица крал Едуард, лъжица „Пролетен валс“. Сега всеки предмет в тази къща се бе превърнал в свидетелство за поредната провалена връзка. Как щеше да погледне тази изобличаваща серия?

Сам сложи лепенка върху раната.

— Не мисля, че трябва да се притеснявате от шевове — каза той. — Кървенето почти спря. — Той задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе необходимо, преди да я пусне. — Как се казвате?

Луси поклати глава, следата от усмивка още витаеше върху лицето й.

— Не и докато не ми кажете каква е фобията ви.

Той я погледна. Дъждът сега валеше по-силно, по кожата му блестяха капчици, натежаваха върху къдриците на косата му и ги правеха да изглеждат по-тъмни и обособени.

— Фъстъчено масло — каза той.

— Защо? Да не би да имате алергия?

Сам поклати глава.

— Не, просто ужасното чувство, че нещо ми е залепнало на небцето.

Тя се усмихна скептично.

— Това истинска фобия ли е?

— Напълно. — Той наклони глава, като я изучаваше с поразителните си очи. Чакаше името й, осъзна тя.

— Луси.

— Луси, значи. — В гласа му се долови странна мекота, когато попита: — Искате ли да отидем някъде и да поговорим? Може би да пием кафе?

Луси бе изненадана от силата на изкушението да каже „да“. Но знаеше, че ако отиде някъде с този едър, добре изглеждащ непознат, вечерта щеше да завърши със сълзи и оплакване на покъртителния й любовен живот. В отговор на любезността му щеше да му спести това.

— Благодаря, но всъщност трябва да тръгвам — каза тя. Чувстваше се отчаяна и разбита.

— Мога ли да ви откарам вкъщи? Ще кача велосипеда ви отзад в пикала.

Гърлото й се стегна. Тя поклати глава и се извърна.

— Живея на края на Рейншедоу роуд — каза Сам зад нея. — В лозето на Фолс бей. Елате ми на гости, ще отворя бутилка вино. Ще говорим за всичко, за което поискате. — Той направи пауза. — Наистина, можете да дойдете по всяко време.

Луси хвърли слаба усмивка през рамо.

— Благодаря. Но не мога да ви набърквам в това. — Тя отиде до велосипеда си и прехвърли крак.

— Защо не?

— Мъжът, който скъса с мен… беше всъщност като вас в началото. Очарователен и мил. Те всички са като вас в началото. Но аз винаги свършвам по този начин. И не мога да го правя повече.

Тя се понесе в дъжда, гумите дълбаеха коловози в меката пръст. И макар да знаеше, че той стои и гледа след нея, Луси не си позволи да се обърне.