Лайза Клейпас
Магия (22)

Епилог

Сърчицето на едно колибри не би могло да бие по-бързо, отколкото това на Луси, когато таксито сви по Фолс Бей драйв и се насочи към „Рейншедоу роуд“.

През изминалата година тя бе пътувала безброй пъти между Ню Йорк и Фрайдей Харбър, както бе правил и Сам. Но този път, за разлика от всички други, нямаше да завърши със сбогуване.

Луси се беше върнала на острова два дни по-рано, отколкото първоначално планираше. След едногодишна раздяла тя вече не издържаше без Сам.

Те бяха усвоили изкуството на връзката от разстояние. Бяха живели според календара, планирайки телефонни разговори и полети със самолет. Бяха си изпращали картички, есемеси, пишеха си и по скайп. Мислиш ли, че ще продължим да си говорим толкова много, когато най-после сме заедно, беше попитала Луси, а отговорът на Сам беше едно развратно „не“.

Ако имаше нещо като обща промяна, докато живееха разделени, мислеше си Луси, те я бяха направили. И усилието да поддържат връзка от разстояние я бе накарало да осъзнае, че прекалено много хора приемат времето, което прекарват с човека, когото обичат, за даденост. Те двамата, обаче, си бяха заслужили всяка ценна минута заедно.

Докато беше на стипендия в Центъра за изкуство „Мичъл“, Луси заедно с други художници бе създала концептуални творби с техники като рисуване по стъкло — прилагане на смесица от матово стъкло и пигменти към стъклото — или наслояване на колажи с парчета стъкло. Основната й работа, разбира се, беше стъклописи, в които използваше естествени мотиви, и експериментираше с начините за манипулиране на цвета със светлина и рефракция. Един уважаван изкуствовед бе писал, че работите й са „откровение на светлината, съживяване на стъклени образи с ободряващ цвят и осезаема енергия“.

В края на периода на Луси бе предложена комисиона, за да създаде стъклописи за прозорец за обществени сгради и църкви, получи дори молба да проектира театрални декори и костюми за продукциите на „Норд Пасифик Балет“.

Междувременно лозето на Сам процъфтяваше, той бе получил реколта грозде от два тона за акър — поне година по-рано от очакваното. Качеството на гроздето, беше казал той на Луси, се оказало дори по-добро отколкото се беше надявал. Късно през лятото лозето „Рейншедоу роуд“ щеше да бутилира вино за пръв път.

— Хубаво място — коментира таксиметровият шофьор, когато завиха по „Рейншедоу роуд“ и се приближиха към лозето, което гореше в оранжево и златно.

— Да, така е — прошепна Луси, попивайки гледката на къщата в залязващото слънце, фронтоните и балюстрадите, позлатени от последните лъчи, розовите храсти и белите зюмбюли, които преливаха от цветове. И редиците лози, натежали от плод. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец на колата, беше сладък и прохладен, океанският бриз се промъкваше между силните млади лози.

Въпреки че Луси можеше да помоли Джъстин и Зоуи да я вземат от летището, тя не искаше да губи време да разговаря с никого — нямаше търпение да види Сам колкото е възможно по-скоро.

Разбира се, помисли си тя със самоосъдителна усмивка, тъй като Сам не я очакваше, бе напълно възможно да не си е у дома. Но когато завиха към къщата, тя видя познатия му силует — връщаше се от лозето заедно с мъжете от бригадата си. Усмивка разтегна устните й, когато Сам забеляза таксито и се закова на място.

Докато таксито спре, Сам вече беше до него и протегна ръка да отвори вратата. Преди Луси да успее да каже дума, той я измъкна от колата. Беше изпотен от работата навън, целият тестостерон и мъжка топлина, когато устата му покри нейната със завладяваща целувка. През изминалите няколко седмици беше прибавил още няколко паунда мускули и загарът му беше толкова силен, че синьо-зелените му очи изглеждаха стряскащо от контраста.

— Дойде си по-рано — каза Сам, целувайки я по лицето, по брадичката и по върха на носа.

— А ти драскаш — отвърна му Луси задъхано, като допря длан до наболата брада на лицето му.

— Канех се да изчистя преди идването ти.

— Ще ти помогна да се изкъпеш. — И като се изправи на пръсти, тя прошепна до ухото му: — Ще се погрижа за по-труднодостъпните местенца.

Сам се отдръпна от нея, за да плати на шофьора. В следващите няколко минути той се сбогува с бригадата си и ги предупреди да не се мяркат преди пладне следващия ден.

След като внесе куфара на Луси в къщата, Сам взе ръката й в своята и я поведе към втория етаж.

— Има ли някаква специална причина да се върнеш два дни преди очакваното?

— Успях да привърша нещата и да опаковам багажа си малко по-бързо. А когато се обадих на авиолиниите да променя полета си, не ме таксуваха за смяната, защото им казах, че е спешно.

— Какво е спешното?

— Казах им, че гаджето ми има намерение да ми предложи брак веднага щом се върна във Фрайдей Харбър.

— Това не е спешно — каза Сам.

— Спешност е случай, изискващ незабавна реакция — информира го тя.

Сам спря на площадката на втория етаж и отново я целуна.

— Е, ще го направиш ли? — настоя Луси.

— Да ти предложа? — Устните му се извиха срещу нейните. — Може. Но преди това ще си взема душ.

* * *

В ранните часове на утрото Луси се събуди, сгушила глава върху мускулестото рамо на Сам; светлите косъмчета на гърдите му гъделичкаха носа й. Ръцете на Сам се движеха по нея и я караха да настръхва.

— Луси — прошепна той, — не мисля, че мога да те оставя да заминеш отново. Ще трябва да ме вземеш със себе си.

— Аз не заминавам — прошепна му тя в отговор. Ръката й се плъзна към средата на гръдния му кош, светлината улови блясъка на годежен пръстен и по стената затанцуваха ярки петна. — Знам къде принадлежа.

Когато тя се притисна към Сам, сърцето му биеше силно и равномерно под ръката й, и тя се почувства така, сякаш бяха двойка големи звезди, хванати една друга в орбитите си от сила, по-могъща от късмета, съдбата, дори от любовта. Нямаше дума за това чувство… макар да би трябвало.

Докато лежеше така, разтопена от щастие, размишлявайки над безименните чудеса, стъклата на един близък прозорец бавно се отдръпнаха от дървените си рамки, краищата им се извиха, стъклото стана светещо синьо.

И ако някой минувач погледнеше случайно по посока на залива в този ранен час, щеше да види рояк сини пеперуди, танцуващи в небето, от бялата викторианска къща до края на „Рейншедоу роуд“.