Лайза Клейпас
Магия (16)

Шестнадесета глава

През следващите два дни Сам се отнасяше с Луси с безукорно доброжелателство. В разговорите старателно отбягваше лични теми, а когато се наложеше физически контакт, беше напълно безстрастен. Разбирайки решението му да установи безопасна дистанция между тях, тя направи всичко възможно да се приспособи.

Сам очевидно се забавляваше от лозарската си работа, от копаенето и грижата за лозите със смесица от изтощително усилие и търпение. Когато обясни процеса на отглеждане на грозде на Луси, тя започна да разбира повече за сложността на тероара, съответствието на правилния вид лози, специфичната почва и уникалния й характер. Имаше разлика, беше обяснил Сам, в това да се отнасяш към отглеждането на грозде като към чисто технически процес, и да имаш реална комуникация със земята, истинско взаимодействие.

Живеейки в близост до Ноланови, Луси видя, че тримата братя бяха едно сплотено и любящо семейство. Имаха установен порядък и определено време за хранене и спане, и беше очевидно, че благото на Холи е първостепенна грижа на нейните вуйчовци. Въпреки че Марк беше поел ролята на баща, Сам имаше своето място в сърцето на Холи. Всеки ден след училище малкото момиченце бъбреше без край с него за това с какво се е занимавала, за приятелите си, какво е станало през деня, и изреждаше какво са си носили децата за обяд, опитвайки се да го убеди да й сложи някой ден пакет снакс или чипс. Това развеселяваше и двамата, и Луси се трогваше като виждаше колко търпеливо изслушва Сам тревогите на племенницата си.

От начина, по който Холи говореше за Сам, беше явно, че той влива в тяхното импровизирано семейство приключенски дух. Момиченцето й разказа, че Сам я е завел да изследват скалните басейни на Фолс бей и да карат каяк от западната страна на острова, за да видят косатки. Беше идея на Сам да накара Марк и Холи да построят крепост от оглозгани от водата и слънцето клони на Джаксън бийч. Тримата си бяха избрали пиратски имена — капитан Скърви, Беззъбия МакФилти и Барутлията Гърти — и си бяха пекли хотдози на лагерен огън.

След като Холи се прибра от училище, тя остана да погледа телевизия с Луси в дневната. Сам се бе изкачил на втория етаж да почисти една купчина останки от ремонта на таванската стая. Докато Луси се излежаваше на зеления диван с подпрян нависоко крак, двете с Холи похапваха овесени бисквити и пиеха ябълков сок.

— Тези са специални — каза Луси, вдигайки една от малките старовремски чаши от червено стъкло. — Този цвят може да се получи само като добавиш златен хлорид към стъклото.

— Защо страните им са грапави? — попита Холи, докато разглеждаше собствената си чаша.

— Нарича се стил „кабарче“, защото е като кабарчетата, които са използвали за обуща. — Луси се усмихна на интереса на малкото момиченце. — А знаеш ли как да определиш дали чашата е правена на ръка? Погледни дъното отдолу да видиш дали има печат — това е малък белег на мястото, където стъкларят е допрял желязната пръчка. Ако не намериш, значи е изработена на машина.

— Ти всичко ли знаеш за стъклото? — попита Холи и Луси се засмя.

— Знам много, но непрекъснато уча нови неща.

— Може ли да погледам как работиш със стъкло?

— Разбира се. Когато се оправя, ще дойдеш в студиото ми и ще измайсторим нещо заедно. Например един малък слънцеотразител^[1].

— Да, да, много искам! — възкликна Луси.

— Можем да започнем веднага — първо трябва да създадем проект. Имаш ли моливи и хартия?

Холи изтича до шкафа си, измъкна материалите и ги занесе бързо на Луси.

— Може ли да нарисувам нещо, което искам?

— Всичко, което ти харесва. По-късно може да се наложи да го опростим, за да сме сигурни, че парченцата са с правилната форма и размер за рязане… но засега отпусни въображението си на свобода.

Холи коленичи до масичката за кафе и сложи върху нея купчина листи. Тя внимателно избута настрани един аптекарски буркан, пълен с мъх, папрат и бели мини орхидеи.

— Винаги ли си искала да станеш художник-стъклописец? — попита тя, подбирайки моливите.

— От времето, когато бях на твоята възраст. — Луси леко нахлупи розовата бейзболна шапка на Холи и я дръпна нагоре, за да й е по-лесно вижда. — Ти каква искаш да станеш като пораснеш?

— Балерина, или да се грижа за животни.

Докато гледаше как Холи се е концентрирала върху рисуването и малките й ръчички стискат моливите, Луси изпита чувство на задоволство. Колко естествено беше за децата да изразяват себе си чрез изкуство. Хрумна й, че би могла да организира курс по рисуване за деца в студиото си. Имаше ли по-достоен начин да отдаде чест на занаята си от това да го сподели с дете? Можеше да започне с няколко ученици и да види как ще потръгне.

Докато обмисляше идеята и мечтаеше, Луси си играеше с празната чаша от червено стъкло, разтърквайки палец по грапавите й стени. Неочаквано пръстите й станаха горещи и стъклото започна да променя формата си в ръката й. Смаяна, Луси понечи да остави чашата на масичката, но в следващия миг тя изчезна и от дланта й се изтърколи една малка, жива форма. С шумно бръмчене тя се стрелна през стаята.

Холи изписка и скочи на дивана, карайки Луси да се присвие от болка.

— Какво е това?

Слисана, Луси прегърна момиченцето.

— Всичко е наред, миличка, това е просто… колибри.

Такова нещо никога преди не се бе случвало пред някого. Как можеше да го обясни на Холи? Малката червена птичка се блъскаше в затворените прозорци в опит да избяга, чуваше се потупването от удара на нежните й кости и на човката й.

Скърцайки със зъби от усилие, Луси се протегна да хване рамката на прозореца и да я избута нагоре.

— Холи, може ли да ми помогнеш?

Двете се напрегнаха, но прозорецът не помръдваше. Колибрито летеше напред-назад, блъскайки се в стъклото.

Холи отново изписка.

— Ще доведа вуйчо Сам.

— Почакай… Холи… — Но малкото момиченце излетя от стаята.

* * *

Един вик от долния етаж накара Сам да пусне найлоновия чувал с отпадъци, който носеше. Беше Холи. Слухът му се беше настроил така, че можеше мигновено да различи виковете на детето — дали са от радост, от страх или гняв. „Сякаш съм научил езика на делфините“, беше казал той веднъж на Марк.

Този вик беше разтревожен. Да не би нещо да се беше случило на Луси? Сам тръгна към стъпалата, вземайки по две наведнъж.

— Вуйчо Сам! — чу той вика на Холи. Тя го посрещна на площадката на стълбището. — Ела и ни помогни!

— Какво има? Добре ли сте? Луси… — Когато влезе в дневната, нещо прожужа покрай ухото му, приличаше на пчела с размерите на топка за голф. Сам едва се сдържа да не замахне. Добре че не го направи, защото когато съществото отиде в един ъгъл на тавана и се заблъска в стената, той видя, че е колибри. То издаваше писукащи звуци и размахваше бързо крилца.

Луси беше на дивана, мъчеше се с прозореца.

— Спри — произнесе рязко Сам, стигайки до нея с три крачки. — Ще се нараниш.

— Колибрито продължава да се блъска в стените и прозорците — каза Луси задъхано. — Не мога да отворя това глупаво нещо…

— От влагата е. Черчеветата са се подули. — Сам натисна прозореца нагоре, оставяйки достатъчно място, през което колибрито да излезе.

Но миниатюрното птиче продължаваше да кръжи и да се удря в стената. Сам се запита как могат да го накарат да мине през прозореца, без да засегнат крилата му. Ако така продължаваше, щеше да умре от стрес и изтощение.

— Холи, ще взема шапката ти — каза той и дръпна розовата бейзболна шапка от главата й. Когато колибрито се спусна по-ниско, Сам използва шапката, за да го задържи и накрая успя да го хване.

Холи нададе радостен вик.

Сам прехвърли птичето в дланта си и се приближи до отворения прозорец.

— Умряло ли е? — попита Холи разтревожено, като се качи на дивана до Луси.

Сам поклати глава.

— Само си почива — прошепна той.

Тримата гледаха и чакаха, докато Сам протегна ръце през перваза. Птичето бавно се оправяше. Сърчицето му, не по-голямо от слънчогледова семка, беше прекалено изтощено, за да се усети биенето му. След малко колибрите разпери крилца и излетя, изчезвайки към лозето.

— Как е влязло в къщата? — попита Сам, като изгледа последователно Луси и Холи. — Да не би някой да е оставил вратата отворена? — Той с изненада видя, че лицето на Луси остана съзнателно безизразно.

— Не — каза Холи развълнувано. — Луси го направи!

— Какво е направила? — попита той, без да пропуска пребледняването на Луси.

— Направи го от една чаша за сок — възкликна Холи. — Чашата беше в ръката й и после се превърна в птиче. Нали, Луси?

— Аз… — Видимо развълнувана, тя затърси думи, устата й се отвори и затвори. — Не знам точно какво стана — успя да произнесе накрая.

— Една птица излетя от ръката ти — услужливо се намеси Холи. — И сега чашата ти за сок я няма. — Тя вдигна собствената си чаша и я протегна напред. — Може би пак ще го направиш?

Луси се сви.

— Благодаря ти, но… аз… трябва да я задържиш, Холи. Тя изглеждаше толкова виновна и изчервена, че внезапно Сам се сети какво му бе казала веднъж. „Аз вярвам в магия“. И сега той знаеше защо.

Нямаше значение, че това не се поддава на логика. Собствените му преживявания го бяха научили, че истината невинаги изглежда логична.

Когато се взря в Луси, той се опита да разплете обърканото кълбо от мисли и емоции. През целия си живот на възрастен беше държал чувствата си подредени така, както някои хора държат ножовете си за хранене в специални кутии, със скрити остриета. Но Луси бе направила това невъзможно.

Той не беше казвал на никого за собствените си способности. Нямаше смисъл. Но при този изненадващ обрат на събитията, това бе станало основа за връзка с друго човешко същество. С Луси.

— Хубав номер — каза той меко, което я накара да пребледнее още повече и да извърне очи.

— Но това не беше номер! — възрази Холи. — Беше наистина.

— Понякога — обърна се Сам към племенницата си, — истинските неща изглеждат като магия, а магията изглежда истина.

— Да, но…

— Холи, направи ми услуга и донеси на Луси шишенцето с лекарства от кухненската маса. А също и вода.

— Добре. — Холи скочи от дивана, карайки Луси да примигне.

Лицето й се присви от болка. Изминалите няколко минути й бяха дошли в повече.

— Ще сменя ледения компрес след малко — каза й Сам.

Луси кимна.

— Благодаря.

Сам клекна до дивана. Не поиска обяснения, просто остави да измине една дълга минута. В тишината той взе едната ръка на Луси, обърна я с дланта нагоре и погали бледите й пръсти, полусвити като венчелистчета на цвете.

Цветът беше напуснал лицето й, с изключение на червената ивица над страните и основата на носа й.

— Каквото и да разправя Холи — успя да каже тя, — не е…

— Разбирам — кимна Сам.

— Да, но не искам да мислиш…

— Луси. Погледни ме. — Той я изчака да вдигне очи към него. — Разбирам.

Тя поклати глава смутено.

С желанието да изясни нещата, но неспособен да повярва какво прави, Сам протегна ръка към терариума на масичката за кафе. Миниатюрните орхидеи, своенравни, както обикновено, бяха започнали да клюмват и да покафеняват. Когато вдигна ръка над съдинката, цветята и папратите се надигнаха нагоре, листенцата възвърнаха каймачената си белота, зеленината оживя.

Смаяна, Луси премести поглед от терариума към лицето на Сам. Той видя удивлението в очите й, бързото проблясване на преглътнати сълзи, червенината, която се разля по шията й. Пръстите й стиснаха силно неговите.

— Откакто бях на десет — каза Сам в отговор на незададения й въпрос. Той се чувстваше незащитен, можеше да усети сърцето си как бие тревожно. Току-що бе споделил нещо толкова лично, и го безпокоеше, че изобщо не съжалява за това. Не беше сигурен, че е в състояние да се възпре да направи или да каже дори още повече неща в неудържимия порив да се сближи с нея.

— Аз бях на седем — прошепна Луси и колеблива усмивка премина по устните й. — Една счупена чаша се превърна в светулка.

Той я погледна очарован.

— Не можеш да го контролираш, нали?

Тя поклати глава.

— Ето лекарството — обяви ведро Холи, връщайки се в стаята. Тя носеше шишенцето и една голяма пластмасова чаша с вода.

— Благодаря ти — прошепна Луси. След като изпи хапчето, тя прочисти гърлото си и каза предпазливо: — Холи, питах се дали можем да запазим в тайна това… как колибрито е влязло в стаята.

— О, аз вече си знаех, че не трябва да казвам на никого — увери я Холи. — Повечето хора не вярват в магия. — Тя поклати глава разочаровано, сякаш да каже, че това е много жалко за тях.

— А защо колибри? — обърна се Сам към Луси.

Беше й трудно да отговори, бореше се със затруднението си да обсъжда нещо, което никога не бе дръзвала да изрази с думи.

— Не знам. Трябва да разбера какво означава. — След малка пауза добави: — Да не стоя на едно място, може би. Да продължавам да се движа.

— Местните индианци казват, че колибрито се появява в моменти на болка и скръб.

— Защо?

Като взе шишенцето с таблетки от нея, Сам го затвори и отвърна с неутрален тон.

— Според тях означавало, че всичко ще се оправи.

* * *

— Холи, ти си корпоративен пират — каза Сам онази вечер, давайки на племенницата си шепа пари от „Монополи“. — Аз съм аут, хора.

След вечерята от лазаня и салата Сам, Луси, Марк и Холи бяха играли различни игри в дневната. Атмосферата беше весела и непринудена, никой не се държеше така, сякаш се е случило нещо необичайно.

— Трябва да купуваш железница винаги, когато имаш шанс — отвърна му Холи.

— Сега ми кажи. — Сам погледна укорително Луси, която се беше свила в ъгъла на дивана. — Аз си мислех, че като те направя банкерка, ще получа възможност.

— Съжалявам — усмихна се Луси. — Трябва да се играе по правилата. Когато става дума за пари, цифрите не лъжат.

— Което показва, че не знаеш абсолютно нищо за банкирането — каза Сам.

— Не сме приключили — възрази Холи, виждайки, че Марк се приготвя да събере фигурите по дъската. — Още не съм била всички.

— Време е за сън.

Холи въздъхна.

— Когато порасна, никога няма да си лягам.

— Странно е — каза Сам, — но когато пораснеш, лягането ще е най-любимото ти нещо.

— Ние ще приберем играта — каза Луси на Марк с усмивка. — Ако искаш, можеш да заведеш Холи горе.

Момиченцето целуна вуйчо си Сам и двамата си потъркаха носовете.

Когато Марк тръгна с Холи нагоре, Луси и Сам подредиха частите на играта и различните цветове на хартиените пари.

— Голяма е сладурана — каза Луси.

— Излязохме късметлии — каза Сам. — Вики свърши добра работа с нея.

— А така също и вие с Марк. Холи явно е щастлива и се вижда, че за нея се грижат добре. — Луси пристегна хартиените пари с ластиче и му ги подаде.

Сам затвори кутията и се усмихна на Луси.

— Искаш ли вино?

— Звучи приятно.

— Нека да пием навън. Сега е Ягодовата луна.

— Защо се нарича така?

— Юнско пълнолуние. Време за събиране на ягодите. Предполагам, че си чувала израза от баща си.

— Пораснах, чувайки какви ли не научни термини, но не и забавни неща. — Луси се засмя и добави: — Бях толкова разочарована, когато баща ми ми каза, че звездният прах е космически боклук.

След няколко минути Сам я изнесе на предната веранда и я сложи в един люлеещ се стол като подпря краката й на табуретка. След като й подаде чаша вино с вкус на ягоди и намек за пушек, Сам седна в един стол до нея. Беше ясна нощ. Човек можеше да вижда в мрака и безкрайното пространство между звездите.

— Харесват ми — каза Луси, осъзнавайки, че Сам е налял виното им в старомодни бурканчета от конфитюр. — Спомням си, че пиех от такива, когато ходех на гости на баба и дядо.

— Предвид последните събития — каза Сам, — реших да не рискувам с хубавите ни сервизи. — Той се усмихна на изражението й.

Когато тя изви очи, забеляза, че една от лепенките върху шината й не е закрепена добре. Наведе се да я оправи и Сам мълчаливо й се притече на помощ.

— Благодаря ти. — Понякога съм много придирчива, искам нещата да са изравнени по конец.

— Знам, обичаш също така шевовете на късите ти чорапи да минават точно през пръстите ти. И не обичаш храната в чинията ти да бъде докосвана.

Луси го изгледа смутено.

— Толкова ли е очевидно, че съм обсесивно-компулсивна^[2]?

— Всъщност, не.

— Да, така е. Докарвах Кевин до лудост.

— Аз съм много толерантен по отношение на ритуалното поведение — каза Сам. — То е всъщност еволюционно предимство. Например навикът на кучето да прави кръгове на мястото, преди да легне — това вероятно идва от предците, които са проверявали за змии или други опасни твари.

Луси се засмя.

— Аз не мога да измисля никаква полза от моето ритуално поведение — то само раздразва хората.

— Ако ти е помогнало да се отървеш от Кевин — каза Сам, — бих казал, че е от голяма полза. — После се облегна в стола си, съзерцавайки я. — Той знае ли? — попита най-накрая.

Луси разбра какво има предвид и поклати глава.

— Никой не знае.

— Освен мен и Холи.

— Нямах намерение това да се случи пред нея. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Понякога, когато почувствам нещо много силно, ако наблизо има стъкло… — Гласът й секна и тя сви виновно рамене.

— Емоциите са тези, които го причиняват — каза той.

— Да. Наблюдавах цветовете в рисунката на Холи и си помислих, че мога да направя един курс по изкуство за деца. Да ги уча как да работят със стъкло. И идеята ме накара да се почувствам невероятно… Изпълнена с надежда. Щастлива.

— Разбира се. Когато имаш страст за нещо, няма по-хубаво от това да я споделиш.

След онзи следобед нещо между тях се беше променило. Беше хубаво чувство, на сигурност, което Луси искаше да вкуси. Оставяйки това чувство да я завладее, тя погледна към него.

— Емоцията играе ли роля в това, което ти правиш?

— Усещам я повече като енергия. Едва доловима. И не толкова силна, когато съм далеч от острова. Когато бях в Калифорния, почти успях да се самоубедя, че си въобразявам. Но после, когато се върнах тук, тя бе по-силна отвсякога.

— Колко време си живял в Калифорния?

— Няколко години. Работех като помощник-винар.

— Сам ли беше? Имам предвид… излизал ли си с някоя?

— Известно време излизах с дъщерята на собственика на лозето. Беше красива, умна и обичаше лозето толкова, колкото и аз. — Той се затвори, гласът му стана тих и замислен. — Искаше да се сгодим. Идеята да се оженя за нея почти ме беше изкушила. Харесвах семейството й, обичах лозето… щеше да е лесно.

— Защо не го направи?

— Не исках да я използвам по този начин. И знаех, че няма начин това да изтрае дълго.

— Как си можел да бъдеш сигурен? Как си можел да знаеш, ако не опиташ?

— Знаех го от момента, в който тя и аз започнахме да говорим за това да го направим за постоянно. Тя беше сигурна, че ако хванем самолета, отидем във Вегас и се венчаем, всичко ще е наред. Но на мен ми прозвуча като че някой хвърля руло хартия и кутия захарна глазура във фурната и казва: „Знаеш ли, мисля, че има шанс от това вътре да излезе шоколадов кейк“.

Луси не се сдържа и се разсмя.

— Но това означава само, че не е била правилната жена. Не означава, че не можеш да имаш добър брак с някоя друга.

— Преценяването на ползата от риска никога не е било силната ми страна.

— Защото си виждал най-лошата страна на любовта, докато си растял.

— Да.

— Но според принципите за равновесие във вселената все някой трябва да има най-хубавата страна на любовта.

Сам поклати глава и вдигна бурканчето си за тост.

— За най-добрата й страна. Каквато и да е тя.

Когато се чукнаха и пиха, Луси си помисли, че може би имаше много жени, които възприемаха гледната точка на Сам за брака като предизвикателство, надявайки се да променят мнението му. Тя никога не би проявила такава глупост. Дори да не споделяше възгледите на Сам, тя уважаваше правото му на тях.

Миналият опит я беше научил, че когато обичаш един човек, трябва да го приемаш какъвто е, знаейки, че въпреки че може да успееш да повлияеш върху някои негови навици или върху вкуса му за вратовръзки, никога няма да промениш неговата най-дълбока същност. А ако извадиш късмет, може да намериш мъж, който разбира нещата по същия начин като теб.

Това, помисли си тя, беше най-хубавата страна на любовта.