Лайза Клейпас
Магия (14)

Четиринадесета глава

В спалнята проникнаха гласове.

— … искам Луси да използва моята розова баня — настоя Холи. — Тя е по-хубава от твоята.

— Така е — дойде отговорът на Сам. — Но Луси има нужда от душ. Не може да влиза и излиза от ваната.

— И все пак може ли да види моята баня? И стаята ми?

— Да, по-късно ще я разведеш официално. Засега обуй чорапите си. Ще закъснееш за училище.

Луси вдъхна неуловима миризма от възглавницата, на листа и на скорошен дъжд, на скоро отсечен кедър. Това беше миризмата на Сам, толкова привлекателна, че я търсеше безсрамно, заравяйки глава дълбоко в топлината й.

Спомняше си смътно, че се е събудила от болка през нощта. Че Сам се е приближил към нея като сянка. Че й е дал хапчета и чаша вода, че я е поддържал с ръка на гърба й, докато пие лекарствата. Беше се събудила още веднъж, осъзнавайки неясно, че й сменя ледените компреси с гел около крака, а тя му е казала, че не е необходимо да се занимава с нея, че трябва да отиде да си почива.

— Тихо — бе прошепнал той, докато оправяше завивката около нея. — Аз съм добре. Всичко е наред.

Когато се развидели, Луси лежеше тихо и се вслушваше в приглушените звуци от гласове, закуска, звън на телефон. Накрая се чу как една кола спира отпред на подходната алея.

Стъпки, изкачващи се нагоре. Последва почукване на вратата и Сам провря глава.

— Какво правиш? — Звукът от сутрешната дрезгавина в баритоновия му глас погали приятно ухото й.

— Все още ме боли малко.

— Вероятно много. — Сам влезе в стаята с поднос със закуска. Видът му, развлечен и секси, облечен само в трикотажно долнище на пижама и бяла тениска, я накара силно да се изчерви. — Време е за следващо хапче, но първо трябва да хапнеш. Как ти звучи яйце и препечена филийка?

— Страхотно.

— След това можеш да си вземеш душ.

Червенината на Луси се сгъсти, пулсът й забърза.

Искаше адски много да се изкъпе, но предвид физическото й състояние беше ясно, че ще й трябва помощ.

— Как точно би могло да стане това? — осмели се да попита тя.

Сам остави подноса на леглото и й помогна да се изправи седнала. Подпъхна допълнителна възглавница зад нея, когато отговори със състрадателен тон.

— Душът е подвижен, можеш да седнеш на пластмасов стол и така да се къпеш. Ще ти помогна да влезеш, а също така и на излизане, но иначе можеш да се справиш сама.

— Благодаря — отвърна тя с облекчение. — Звучи добре. — След което взе една филийка с масло и започна да маже конфитюр върху нея. — Защо имаш подвижен душ?

Едната му вежда се изви.

— Нещо лошо ли има?

— Съвсем не. Просто бих очаквала това в баня на старец, а не на мъж на твоите години.

— Имам трудни за достигане места — каза Сам с безизразен тон. След като видя усмивката върху устните й, продължи: — А и къпем Ренфийлд там.

Сам отиде да се изкъпе и да се избръсне, докато тя закусваше. Върна се, облечен в оръфани дънки и тениска, на която пишеше „Котката на Шрьодингер е жива!“^[1]

— Какво означава това? — попита Луси, прочитайки надписа.

— Принцип в квантовата теория. — Сам остави една найлонова торбичка с продукти на пода и отмести подноса от скута на Луси. — Шрьодингер е физик, който провежда експеримент с котка, която поставя в кутия с радиоактивен източник и шишенце с отрова, за да демонстрира как наблюдението върху процеса влияе на резултата.

— Какво се е случило с котката?

— Обичаш ли котки?

— Да.

— Тогава не ме карай да ти разказвам за теорията.

Тя направи физиономия.

— Нямаш ли някоя по-оптимистична тениска?

— Тази е оптимистична — каза Сам. — Само че не мога да ти обясня защо, иначе ще се оплачеш от котката.

Луси се засмя. Но когато Сам се приближи до леглото и се пресегна за завивката, тя млъкна и се сви назад.

Сам изведнъж пусна завивката, изражението му стана неутрално. Той я изследва, погледът му се спусна към здраво стиснатите й ръце.

— Преди да направим това — каза той тихо, — нека се справим със слона в стаята.

— Кой е слонът? — попита Луси смаяно.

— Никой не е слонът. Слонът е фактът, че е изненадващо неловко да помогна на жена да си вземе душ, когато не съм правил секс с нея преди това.

— Няма да правя секс теб само за да ти е по-лесно — каза Луси.

Това го накара бързо да се усмихне.

— Не го приемай лично, но носиш болнична нощница с малки жълти патета по нея, освен това си превързана и с натъртвания. Така че в никакъв случай не влияеш на либидото ми. Също така си на лекарства, което те прави неспособна да вземаш решения, полезни за теб. Всичко това означава, че не съществува никакъв шанс да направя крачка към теб. — Той замълча. — Това кара ли те да се чувстваш по-добре?

— Да, но… — Страните й горяха. — Докато ми помагаш, сигурно ще хвърляш по едно око.

Лицето му беше сериозно, но в ъгълчетата на устните му трепкаше усмивка.

— Това е риск, който съм готов да поема.

Луси въздъхна тежко.

— Предполагам, че нямам избор. — Тя отхвърли завивките и се опита да седне.

Сам застана до нея веднага, като я подхвана отзад.

— Не, остави. Ще се нараниш, ако много бързаш. Ще ти помогна да се преместиш до ръба на леглото. Единственото, което трябва да направиш, е да седнеш и да прехвърлиш краката си през… да, точно така. — Дъхът му спря рязко, когато Луси дръпна подгъва на болничната си нощница, която се бе вдигнала до кръста й. — Добре. — Той започна да диша отново. — Да не смъкнем превръзката. Но сестрата предупреди да я увием в найлон, докато се къпеш, за да не се намокри. — Той се пресегна към торбичката с принадлежности и извади огромна ролка с чиста незалепваща обвивка.

Луси изчака мълчаливо, докато Сам обвие целия й крак от коляното надолу. Докосването му беше умело и внимателно, но случайното минаване на пръстите му по коляното или по прасеца й изпращаше тръпки на гъдел по кожата. Главата му беше наведена над нея, косата му беше гъста и тъмна. Тя тайно се наведе напред, за да вдъхне аромата, който се излъчваше от тила му, летен мирис на слънце, на окосена трева и чиста пръст.

Когато кракът й бе достатъчно увит според преценката на Сам, той се надигна от пода.

— Е, как го чувстваш? Прекалено ли е стегнат?

— Перфектно е. — Луси забеляза, че цветът му се е сгъстил, скулите му пламтяха под тъмния загар. И дишането му не беше равномерно. — Каза, че не влияя на егото ти.

Сам се опита да изглежда разкаян.

— Съжалявам. Но да те бинтовам и да ти слагам лепенки е най-забавното нещо, което съм правил след колежа. — Когато стана и вдигна Луси, тя автоматично се притисна към него и пулсът й се забърза.

— Имаш ли нужда… да се успокоиш? — попита тя деликатно.

Сам поклати глава, в очите му проблясваха мрачни искрици.

— Да приемем, че това е моят режим на действие по време на вземането на душ. Не се притеснявай — няма опасност да ти се нахвърля.

— Не се притеснявам. Просто не искам да ме изпуснеш.

— Сексуалната възбуда не намалява физическата ми сила — информира я той. — Както и умствените ми способности. Но не се нуждая от тях, докато ти помагам да се къпеш.

Луси се усмихна несигурно и се хвана за здравите му рамене, когато я понесе към банята.

— В добра форма си.

— Дължи се на лозето. Всичко е органично, което изисква допълнителна физическа работа — култивиране, копане — вместо да се пръскат пестициди върху всичко. Спестява от разходи за фитнес.

Той отново беше нервен, говореше прекалено бързо. Което й се стори интересно. До този момент в познанството си със Сам той бе изглеждал напълно хладнокръвен. Би допуснала, че ще се справи със ситуация като тази с апломб. Вместо това изглеждаше почти толкова смутен от принудителната им интимност, колкото тя.

Банята беше декорирана в изчистен, непретрупан стил, с плочки в цвят слонова кост и махагонови шкафове, с голямо огледало в рамка над мивката. След като сложи Луси да седне на един пластмасов стол в поддушовото корито, Сам й показа как да действа.

— След като изляза — каза той, подавайки й ръчния душ, — хвърли халата и нощницата, и пусни душа. Остани колкото искаш. Ще те чакам отвън до вратата. Ако имаш някакъв проблем, или ти трябва нещо, само ми извикай.

— Благодаря.

Натрупаната болка след катастрофата накара Луси да направи гримаса и да изпъшка, когато се помръдна върху стола и хвърли халата на пода зад душа. След това пусна водата, нагласи температурата и насочи струята към тялото си.

— Ау — извика тя, когато раните и охлузванията започнаха да я щипят. — Ау, ау…

— Какво става? — попита Сам от другата страна на вратата.

— Боли ме и ми е приятно в същото време.

— Нуждаеш ли се от помощ?

— Не, благодаря.

Изискваше се известно маневриране, за да се насапуниса и да се изплакне. Накрая установи, че е неспособна да се справи с миенето на косата си.

— Сам — произнесе тя отчаяно.

— Да?

— Наистина се нуждая от помощ.

— За кое?

— За косата. Не мога да я измия сама. Имаш ли нещо против да влезеш?

Последва дълго колебание.

— Не можеш ли да се справиш сама?

— Не. Не стигам до шампоана и дясната ръка ме боли; а и не мога да измия цялата тази коса с една ръка. — Докато говореше, Луси спря водата и пусна душа на пода. Тя уви с пъшкане кърпата около себе си.

— Добре — чу го да казва. — Влизам.

Когато Сам влезе в банята, приличаше на човек, току-що извикан да изпълни съдебно задължение. Той пристъпи в поддушовото корито и вдигна душа. След това нагласи налягането и температурата на водата. Луси нямаше как да не забележи, че дишането му отново се е променило, и каза:

— С това ехо в банята звучиш като Дарт Вейдър.

— Нищо не мога да направя! — отвърна той остро. — Като те гледам да седиш тук такава розова и вдигаща пара…

— Съжалявам. — Тя го погледна разкаяно. — Надявам се, че вида ми „по подразбиране“ не те наранява…

— Не в момента. — Ръката на Сам се плъзна около тила й и обхвана черепа. Когато тя погледна в синьо-зелените му очи, той каза: — Наранява ме единствено, че не мога да направя нищо по въпроса.

Начинът, по който държеше главата й, меката дрезгавина на гласа му предизвикаха сладостно свиване на мускулите ниско в стомаха й.

— Флиртуваш с мен — каза тя.

— Вземам си флирта обратно — мигновено реагира той.

— Прекалено късно е. — Тя се усмихна, когато затвори очи и го остави да мие косата й.

Беше божествено да седи, докато Сам втрива шампоана и масажира скалпа й с гъвкавите си пръсти. Той не бързаше, внимаваше да не влезе вода или пяна в очите й. Ментово-розмариновият аромат на шампоана изпълни влажния въздух… точно тази миризма бе подушила по-рано, осъзна тя. Вдъхна дълбоко и отпусна глава назад.

Накрая Сам изключи водата и закачи душа на стойката. Луси изстиска останалата вода от косата си. Погледът й мина по дрехите на Сам, бяха съвсем мокри.

— Измокрих те — извинително произнесе тя.

Сам я погледна, очите му се спуснаха ниско до ръба на кърпата, която покриваше гърдите й.

— Ще го преживея.

— Сега нямам в какво да се преоблека.

Той продължи да се взира в нея.

— Съжалявам да го чуя.

— Има ли нещо, което можеш да ми дадеш назаем? — Когато не й отговори, Луси размаха ръка. — Сам. Излез от мрака.

Той примига, стъклената безизразност напусна очите му.

— Ще изкопая отнякъде чиста тениска.

С помощта на Сам Луси уви един тюрбан около косата си. Той я държеше права, хващайки я леко за хълбоците, докато тя балансираше на един крак, за да си измие зъбите. Когато свърши, той я пренесе до леглото, подаде й една тениска и тактично се обърна с гръб, докато тя я облече. Тюрбанът се разхлаби, тежестта му дърпаше косата й. Луси го свали и прокара пръсти през обърканите си къдрици.

— Какво е това? — попита тя, гледайки квадратчетата и буквите, с които беше нашарена предницата на тениската.

— Периодичната таблица на елементите. — Сам клекна, за да махне предпазната обвивка върху шината.

— О, боже. Адски щеше да ми е неприятно да съм някъде и да не знам химическия знак на родия.

— Rh — каза Сам, като използва малка ножичка, за да среже пластовете мокър найлон.

Луси се усмихна.

— Наистина ли вече го знаеше?

— Не, намира се на лявата ти гърда. — Сам хвърли нарязания найлон на пода и огледа шината. — Ако смяташ, че си готова за това, ще те смъкна долу да смениш малко обстановката. Имаме голям диван, телевизор с плосък екран и Ренфийлд, който да ти прави компания.

Докато гледаше как дневната светлина си играе с косата му, Луси се разстрои от чувството, което я обзе, нещо отвъд благодарността или простото физическо привличане. Пулсът й се ускори и тя се улови, че желае, че има нужда от невъзможни неща.

— Благодаря ти — рече тя. — За това, че се грижиш за мен.

— Няма проблем.

Луси бавно се пресегна към главата му и остави пръстите си да се заровят в тежките къдрици на косата му. Беше невероятно приятно да го усеща по този начин. Искаше да го изследва, да го изучи напълно.

Помисли си, че Сам ще се противопостави. Вместо това той притихна, наведе глава. Като се плъзна до силния му тил, тя чу накъсания му дъх.

— Това е проблем — каза тя тихо. — Нали?

Сам вдигна очи към нея, миглите му бяха полуспуснати над неземното синьо, чертите му изопнати. Той не отговори. Не беше и нужно. Истината бе увиснала в прикованите им един в друг погледи, изпълвайки дробовете им с всеки дъх.

Определено имаше проблем. От тези, които нямаха нищо общо с шини, превръзки или грижа за болен.

Сам поклати глава, сякаш да я проясни, и се пресегна за завивките.

— Ще те оставя да си починеш няколко минути, докато аз…

В един миг на безразсъдство Луси обви ръка около шията му и допря уста до неговата. Това беше лудост, но не я беше грижа. На Сам му отне само половин секунда, за да отговори, устата му се вкопчи в нейната, от гърлото му се откъсна лек стон.

Беше я целувал преди, но това беше съвсем различно. Това бе мечтана целувка, чувство, че се премята през глава, без да има за какво да се хване. Очите й се затвориха срещу гледката през прозорците, синия океан, бялото слънце. Ръцете на Сам я обгърнаха, подкрепяйки я, докато устните му хващаха нейните под различни ъгли и поглъщаха тихите звуци, надигащи се от гърлото й. Тя усети слабост, притисна се към гърдите му. Издърпвайки устните си от нейните, Сам я целуна по тила, използвайки езика и зъбите си, докато търсеше път към рамото й.

— Не искам да те нараня — прошепна той срещу кожата й. — Луси, аз не…

Тя затърси опипом устата му, разтърквайки отворените си устни по избръснатата му челюст, докато Сам не потръпна и не я целуна отново. Устата му стана грубо увещаваща, претърсваща по-дълбоко, докато Луси стисна гърба на ризата му с треперещи пръсти.

Едната му ръка се плъзна под ръба на тениската й, пръстите му бяха хладни и твърди срещу пламтящата й кожа. Гърдите я боляха под широката нощница, връхчетата се стегнаха в очакване на неговото докосване. Тя хвана ръката му и я насочи нагоре.

— Моля…

— Не. Боже мой, Луси… — Гласът му секна с тиха ругатня и той дръпна отново тениската надолу. Насилвайки се да се откъсне от нея, той разтърка длани от двете страни на лицето си, сякаш събуден от дълбок сън. Когато Луси се пресегна към него отново, той инстинктивно хвана китките й и ги стегна в своите.

Лицето му остана извърнато, гърлото му беше стегнато.

— Направи нещо — промърмори той.

Очите й се разшириха, когато осъзна, че той още се опитва да се съвземе.

— Какво… какво искаш да направя?

Когато Сам се застави да отговори, в гласа му се прокрадна горчива нотка.

— Известно отвличане на вниманието би било полезно.

Луси погледна към периодичната таблица върху предницата на тениската си.

— Къде се намира стъклото? — попита тя, опитвайки се да чете химическите елементи на обратно.

— Няма го в периодичната таблица. Стъклото е съединение. Състои се предимно от силиций, който е… мамка му, не мога да мисля както трябва. Знакът му е SiO2. Ето… — Той докосна силиция, който бе изписан високо от дясната страна на гърдите й… — и тук.

— Стъклото съдържа също натриев карбонат — каза тя.

— Мисля, че това е… — Сам млъкна, мъчейки се да се концентрира. — Na2CO3. — Той изследва още малко тениската, след което поклати глава. — Не мога да ти покажа натриевия карбонат. Опасна територия.

— А калциевия оксид?

Погледът му сканира тениската.

— Трябва да се обърнеш с гръб за няколко секунди.

Двамата загледаха металния пръстен на вратата във викториански стил.

Сам стана от леглото с пъшкане.

— Когато казах, че няма да ти се нахвърля… — Той отвори вратата и застана на прага, поемайки си няколко дълбоки глътки въздух, — гледах на това като на реципрочна уговорка. Отсега нататък — долу ръцете. Разбра ли?

— Да, но как ще се грижиш за мен, ако…

— Не моите ръце — уточни Сам. — Твоите.

* * *

Звънецът на входната врата иззвъня няколко пъти, докато Сам успее да слезе по стъпалата. В тялото му бушуваха топлина и възбуда и му пречеха да мисли. Желаеше Луси, искаше да я задоволи, да я вземе бавно, да я гледа в очите, докато прониква, без да бърза в нея и това да трае часове.

Докато стигне до входната врата, температурата му спадна достатъчно, за да му позволи да мисли по-ясно. Той се сблъска с брат си Алекс, който изглеждаше по-раздразнен и недохранен от обикновено, кокалите му стърчаха под широките му дрехи. Явно Алекс не цъфтеше след развода.

— Защо е трябвало да заключваш шибаната врата? — поиска да знае той.

— Здрасти, Ал — любезно произнесе Сам, — и аз се радвам да те видя. Къде е ключът, който ти дадох?

— На другия ми ключодържател. Знаеше, че ще мина тази сутрин… щом искаш някой да ти работи безплатно в къщата, най-малкото можеш да не заключваш.

— Имах да мисля за други неща, освен за идването ти.

Алекс мина покрай него, понесъл метална кутия с инструменти. Както обикновено, тръгна право към кухнята да си налее чаша горещо кафе, без да се церемони, и да отиде в онази част на къщата, където щеше да работи. До този момент беше отказвал да вземе каквито и да е пари за труда си, макар че можеше да получи състояние, ако го правеше за другиго. Алекс беше предприемач, но беше започнал като дърводелец и качеството на изработката му беше безукорно.

Той беше работил часове наред по къщата, като свали мазилката от стените, запълни пукнатините, поправи дървените корнизи, железарията, дюшемето. Понякога преправяше нещата, свършени вече от Сам и Марк, защото никой не можеше да покрие високите му изисквания. Но причината, поради която пропиляваше енергията си по къщата, беше пълна загадка за другите братя Нолан.

— Мисля, че това е неговата идея за релаксиращо хоби — беше предположил Марк.

— Нямам нищо против — бе отвърнал Сам, — стига да не пие, докато работи. Тази къща може би е единственото нещо, което не позволява на черния му дроб да се превърне в желе.

Сега, докато гледаше по-малкия си брат да прекосява коридора, Сам си помисли, че белезите на стреса и пиенето вече си личат. Бившата съпруга на Алекс, Дарси, не беше от грижовните, но поне го караше да я извежда няколко пъти седмично да се хранят навън. Сам се запита кога ли за последен път Алекс се е хранил както трябва.

— Ал, какво ще кажеш да ти изпържа няколко яйца, преди да започнеш работа?

— Не съм гладен. Искам само кафе.

— Добре. — Сам го последва. — Между другото… бих оценил, ако днес не вдигаш много шум. Една моя приятелка отседна тук, нуждае се от почивка.

— Кажи й да си оправя махмурлука някъде другаде. Аз имам работа.

— Свърши я по-късно — каза Сам. — Освен това не е махмурлук. Вчера претърпя катастрофа.

Преди Алекс да отговори, на вратата отново се позвъни.

— Това сигурно е някоя от приятелките й — промърмори Сам. — Опитай се да не бъдеш задник, Ал.

Алекс му хвърли кос поглед и се насочи към кухнята.

Като клатеше глава, Сам тръгна към входната врата. Посетителят се оказа закръглена дребна блондинка, обута в три четвърти панталони и ниски обувки, облечена в блуза без ръкави, завързана на кръста. С приятната си фигура, големите сини очи и златни къдрици, стигащи до ушите, тя приличаше на старомодна филмова звезда.

— Аз съм Зоуи Хофман — обяви тя весело. — Донесох някои от нещата на Луси. В неподходящ момент ли съм дошла? Бих могла да се отбия по-късно…

— Сега е напълно подходящо. — Сам й се усмихна. — Заповядайте.

Зоуи носеше голяма тавичка с мъфини, от които се разнасяше топъл аромат на захар и ванилия. Когато тя понечи да влезе вътре, се препъна на прага и Сам автоматично се пресегна да я задържи.

— Ох, че съм непохватна — пропя весело тя и къдриците й се разлюляха.

— Слава богу, че не загубихте напълно равновесие — каза Сам. — Тогава щеше да се наложи да избирам кого да спася — вас или мъфините.

Тя му подаде тавичката и го последва вътре.

— Как е Луси?

— По-добре, отколкото очаквах. Прекара добре нощта, но днес още има болки и пие болкоуспокоителни.

— Толкова сте мил, че се грижите за нея. Джъстин и аз го оценяваме.

Зоуи носеше хубавата си фигурка с някаква вродена извинителност, със смъкнати рамене и леко приведена. Беше смущаващо срамежлива за жена, която притежаваше такава очевидна красота. Може би това беше проблемът — Сам предположи, че е преживяла повече, отколкото трябва, тиранични връзки с неправилния тип мъже.

Те влязоха в просторната кухня с емайлирана печка в ниша с кремави плочки, остъклени шкафове и тъмен под от орехово дърво. Учуденият поглед на Зоуи мина от високите тавани с греди към огромната фермерска мивка от сапунен камък. Но очите й се разшириха и изражението й придоби озадачен вид, когато Алекс се обърна от машината за кафе, за да ги види. Сам се запита какво ли си е помислила за брат му, който напомняше на Сатана — махмурлия.

— Здравейте — произнесе Зоуи с тих глас, след като Сам ги представи един на друг. Алекс отвърна с кисело кимване. Нито той, нито тя пристъпиха напред, за да си подадат ръце. Зоуи се обърна към Сам: — Случайно да имате поднос за торта, на който да сложа мъфините?

— В един от шкафовете близо до хладилника. Алекс, ще й помогнеш ли, докато аз отида и взема Луси? — Сам погледна Зоуи. — Ще разбера дали иска да поседи тук в дневната, или предпочита вие да се качите при нея.

— Разбира се. — Зоуи тръгна към шкафовете.

Алекс стигна до вратата точно когато Сам се озова на прага. Той понижи глас.

— Чака ме работа. Нямам време за любезности.

От начина, по който раменете на Зоуи замръзнаха, Сам разбра, че е чула коментара.

— Ал — каза той. — Просто й помогни да намери проклетия поднос.

* * *

Зоуи откри тортения поднос със стъклен купол в един от шкафовете, но той се намираше прекалено високо, за да го достигне. Погледна го намръщено и отхвърли една къдрица, която упорито падаше върху едното й око. Зоуи усети приближаването на Алекс Нолан зад себе си и по гърба й премина горещо-студена тръпка.

— Ето тук горе е — произнесе тя и побърза да се отдръпне встрани.

Той го извади с лекота и го сложи на гранитния плот. Беше висок мъж, но кокалест, сякаш не се беше хранил добре от дълго време. Намекът за жестокост върху лицето му не отнемаше от безпътната му красота. А може би не беше жестокост, а горчивина. Това бе лице, което много жени биха намерили за привлекателно, но то караше Зоуи да се чувства нервна.

Разбира се, повечето мъже я правеха нервна.

Тя си помисли, че след като й е помогнал, Алекс ще излезе от кухнята. Определено се надяваше да го направи. Вместо това той остана, подпрял ръка на плота, скъпият му часовник проблясваше на светлината, идваща от многобройните прозорци.

Опитвайки се да го игнорира, Зоуи остави подноса до тавата с мъфини. След това ги извади внимателно един по един и ги подреди върху него. Мирисът на горещи плодове, ванилова захар и маслен крем се издигна нагоре. Тя чу Алекс да си поема дълбока глътка въздух, после още една.

Когато хвърли предпазлив поглед към него, забеляза тъмните торбички под живите му синьо-зелени очи. Изглеждаше като човек, който не е спал от месеци.

— Сега можете да си вървите — каза Зоуи. — Не сте длъжен да водите любезен разговор.

Алекс не й се извини за предишната си неучтивост.

— Какво сте им слагали? — Той прозвуча обвинително, подозрително.

Въпросът му толкова я изненада, че едва можа да отговори.

— Боровинки. Вземете си, ако искате.

Той поклати глава и се пресегна за кафето си.

Тя забеляза, без да иска, тремора на ръката му, тъмната течност се разлюля в порцелановата чаша. Зоуи мигновено сведе поглед. Какво би накарало ръката на един мъж да затрепери така? Нервност? Злоупотреба с алкохол? Признаците за слабост в такъв физически внушителен мъж бяха неизмеримо по-въздействащи, отколкото в някой по-дребен на ръст.

Въпреки раздразненото му държание, състрадателната природа на Зоуи взе връх. Тя не можеше да подмине плачещо дете, ранено животно, човек, който изглежда самотен или гладен, без да се опита да направи нещо за него. Особено пък гладен, защото ако имаше нещо, което да обича да прави най-много на света, то беше да храни хората. Радваше се на очевидното задоволство, което хората демонстрираха, когато опитваха нещо вкусно, нещо приготвено с любов и грижа.

Тя мълчаливо сложи един мъфин в чинийката на Алекс, докато той продължаваше да държи кафето си в ръка. Не го погледна, просто продължи да подрежда мъфините върху подноса. Макар да изглеждаше напълно вероятно да отхвърли предложението й или да каже нещо обидно, той си замълча.

С периферното си зрение Зоуи го видя да се пресяга към сладкиша.

След което напусна кухнята със сумтене, което по всяка вероятност трябваше да означава довиждане.

* * *

Алекс излезе на предната веранда, като се постара да остави входната врата незаключена. Държеше мъфина сгушен в ръката си.

Той седна на тапицирания ракитен стол, изгърбвайки се над сладкиша, сякаш някой щеше да се втурне и да му го измъкне.

Напоследък не ядеше. Нямаше апетит, нищо не го изкушаваше, а когато успяваше да отхапе нещо и да го сдъвче, гърлото му се свиваше и не можеше да преглътне. Непрекъснато му беше студено, отчаяно жадуващ за временната топлина на алкохола, винаги нуждаещ се от повече, отколкото организмът му бе готов да понесе. Сега, когато разводът беше вече зад гърба му, имаше много жени, които да му предложат всякакъв вид утеха, каквато би поискал, но той не проявяваше никакъв интерес към тях.

Помисли си за дребната блондинка в кухнята, почти смешно красива с нейните големи очи и перфектно изрязана в дъга уста… и под спретнато закопчаните дрехи — чувствените извивки, които обещаваха вълнения, доближаващи се до пътуване с увеселително влакче. Изобщо не отговаряше на неговия вкус.

Веднага след като си отхапа от мъфина, тръпчиво-сладкият вкус предизвика слюнка в устата му. Текстурата беше плътна и все пак напомняща торта. Изяде го бавно, цялото му същество бе погълнато от преживяването. За първи път от месеци беше в състояние да вкуси нещо и наистина да усети аромат.

Довърши го хапка след хапка и го изпълни чувство на облекчение. Напрегнатите бръчки по лицето му изчезнаха. Можеше да се закълне в живота си, че Зоуи е сложила нещо в мъфините, нещо незаконно, но не му пукаше. Изпитваше чисто, приятно чувство… сякаш се отпуска в топла вана след тежък ден. Ръцете му спряха да треперят.

Седя неподвижно около минута, като изследваше усещането, осъзнавайки, че ще го държи известно време. Влезе обратно в къщата, взе си сандъчето с инструменти и тръгна по стъпалата към тавана с котешко спокойствие. Имаше намерение да запази хубавото чувство, да не позволи на никого и на нищо да се намеси.

По пътя за нагоре мина покрай Сам, който носеше стройна, млада брюнетка с големи зелени очи. Тя беше увита в халат, единият й крак бе привързан към шина.

— Алекс — каза Сам, без да спира, — това е Луси.

— Здрасти — промърмори Алекс, също без да спира, и продължи към тавана на третия етаж.

* * *

— Добре ли си? — обърна се Зоуи към Луси, след като Сам ги остави насаме, за да си поговорят.

Луси се усмихна.

— Наистина съм добре. Както виждаш… — Тя посочи към огромния диван, тапициран в зелено кадифе, пакетите с лед, които Сам бе разположил около крака й, кремавото одеяло, подпъхнато от двете й страни и чашата с вода, която бе оставил до нея. — За мен се грижат много добре.

— Сам изглежда мил — каза Зоуи и очите й заблестяха. — Точно както Джъстин каза. Мисля, че те харесва.

— Сам харесва жените — отвърна горчиво Луси. — Но да, той е страхотен мъж. — Тя спря, преди да добави нерешително: — Трябва да излезеш с него.

— Аз? — Зоуи поклати глава и я изгледа въпросително. — Нещо става между вас двамата.

— Не. Няма да стане нищо. Сам е много честен, Зоуи, и даде ясно да се разбере, че никога няма да се обвърже с жена за постоянно. И макар, че е изкушаващо човек да се забавлява с него… — Луси се поколеба и снижи гласа си до шепот: — Той е най-лошият вид разбивач на сърца, Зоуи. От онези, които са толкова привлекателни, че се опитваш да се самоубедиш, че можеш да го промениш. А след всичко, което преживях… не съм достатъчно силна, за да бъда наранена отново толкова скоро.

— Разбирам. Усмивката на Зоуи беше топла и съчувствена. — Мисля, че е много мъдро от твоя страна, Луси. Понякога да се откажеш от нещо, което искаш, е най-доброто, което можеш да направиш за себе си.