Алиса Дей
Изкуплението на Атлантида (49)

Глава 47

Бренан не можеше да удържи усмивката си, когато неговата жена замръзна и се вцепени в прегръдките му.

— Намирам, че ми харесва да си правя шеги, Тиарнан Бътлър, ми амара.

Жената остана с отворена уста, но след това седна на леглото, измъкна възглавницата изпод главата му и го цапардоса в лицето с нея.

— Ти… ти… мъже.

Той се разсмя гръмогласно, след което й се нахвърли и я завъртя под себе си.

— Искам всяка сутрин до края на живота си да се будя и да виждам твоето красиво лице.

Воинът я целуна, поглъщайки устните й, докато не я остави без дъх. Тиарнан обви ръце около врата му, отвръщайки с ентусиазъм на целувките му, но после се спря и му изръмжа подигравателно.

— Не съм сигурна, че ще мога да търпя странната ти версия на хумор толкова дълго — каза тя, смеейки се. — Изплаши ме до смърт.

Той моментално стана по-сериозен.

— Съжалявам. Аз нямам намерение да…

— Всичко е наред — отвърна му тя с още по-широка усмивка. — Обещавам да ти го върна.

— Най-после проклятието е развалено — каза той малко по-високо от шепот, страхувайки се Посейдон да не го чуе и да промени решението си.

— Сигурен ли си? За вечни времена?

— Няма начин да знам. Трябва да живеем животите си, ден след ден и да открием истината след всяко събуждане.

Тя се завъртя в прегръдките му и му се усмихна, приканвайки го и той тъй бавно проникна в тялото й, давайки си време, без да бърза, докато започнаха да се движат заедно в блаженство по-дълбоко от похотта, по-дълбоко от нуждата и глада. Вълни, на чиито гребени се носеха топлина и задоволство, го окъпваха, а изражението на лицето на Тиарнан бе като огледален образ на неговото. Когато заедно се понесоха над ръба на пропастта, прошепна името й, обещавайки й, че никога няма да я остави.