Алиса Дей
Изкуплението на Атлантида (44)

Глава 42

Тиарнан продължаваше да гледа вампира втренчено, чудейки се какво евентуално се е случило, докато е била… била е…

Мъртва.

Била е мъртва. Умът й отказваше да приеме този факт, но душата й знаеше истината, а и някои неща бяха далеч по-важни от Девън и интригите му.

— Бях мъртва — прошепна на Бренан. — Видях Сузана и бебето й. Те бяха щастливи и обичани, споделиха радостта си с мен, но чувствах, че нещо липсваше.

Тя се надигна и сложи ръце на сериозното му лице.

— Някой липсваше. И този някой беше ти.

— Бях готов да те последвам — каза той остро, като отпусна чело върху нейното. — Планувах да изпълня мисията ни, да отмъстя за приятелката ти и да те последвам в смъртта и нейните тъмни брегове.

— Корелия също беше там. Тя ме прати обратно — призна Тиарнан, а споменът гореше в очите й. — Помоли ме да ти кажа, че се намира на място отвъд необходимостта за отмъщение и че трябва сам да простиш на себе си. Че целият ти живот е бил едно търсене на изкупление и че е дошло време да останеш в мир със себе си.

— Ако аз наистина съм изкупил греховете си, то тогава ти си моята награда — каза Бренан и я взе в обятията си.

— Колкото и да е трогателно, трябва да се измъкнем от тук. Веднага!

Тиарнан не разпозна гласа, затова вдигна глава и срещна погледа на жената, стояща до Девън, която почти танцуваше от нетърпение. Не, не просто жена. Жена вампир.

— Дийдри е права — изтъкна Девън. — Нека да оставим срещата „Извън лапите на смъртта“ за по-късно, а сега да бягаме. Джоунс има последователи и те ще са недоволни от мен. Да не споменавам и всички вампири, които ламтят за парите ти, Бренан.

Девън посочи към черната купчина пепел на пода, където е бил вампирът.

— Това, предполагам, е Смит, което значи, че вече имам две кръвни потомства и две групи последователи по петите си. Така че трябва да тръгваме, за предпочитане на момента.

— Даниел — обърна се към него Бренан. — Първо трябва да унищожим оборудването, така че никога повече да не бъде използвано, за да нарани друго живо същество.

Отначало Девън се поколеба, но после кимна. Тиарнан вдигна ръка.

— Чакай малко! Защо той те нарича Даниел?

Девън се засмя.

— Това е името ми. А също и Дракос, Д’Артанян, Деметрий и наред с много други имена, Девън. Моля те, наричай ме Даниел. По-малко объркващо е.

— Ще те наричаме мъртвец, ако не побързаме — обясни Дийдри и сграбчи за ръката току-що превърналия се в Даниел Девън. — Трябва да се измъкнем от тук. Няма да позволя да бъда заловена. Не и отново.

Изгарящата болка и преобладаващият ужас в гласа и очите на Дийдри, разтърсиха Тиарнан и тя се размърда. Бе изненадана да се намери изпълнена с енергия, сякаш току-що бе погълнала голяма порция храна и бе спала осем часа, вместо реалността, че е умряла, държана в плен и измъчвана в продължение на кой знае колко дълго. Каквото й да е направил Бренан, то я бе разтърсило из основи, увеличавайки мощта й.

Тя скочи в действие, за да отиде и да огледа компютрите и другите машинарии, но й отне минута, за да осъзнае, че си няма и най-малката представа как да унищожи всичко това. За разлика от филмите тук нямаше огромен червен бутон с надпис „Самоунищожение“.

— Не знам как да го направя.

Поднос с медицински пособия хвана окото й и тя за всеки случай грабна няколко от тях.

— Не знам как — повтори. — Съжалявам.

— Аз обаче знам — отвърна Бренан.

Направи им знак да се дръпнат назад и вдигна ръце във въздуха. Напрежението, изсмукващо влагата и кислорода от въздуха, изпращя в стаята, въртеше се и се усукваше около Бренан, а след това се пренасочи в тялото му.

Тиарнан ахна и направи няколко крачки към него, ала Даниел или Девън, който и да беше той, я хвана през кръста и я задържа на място.

— То ще те изпържи — обясни й Даниел. — Просто изчакай.

Ледена, сребристосиня светлина подобна на аурата на бога на светкавиците обгради Бренан и той се усмихна.

— За Тиарнан, за Сузана и за Атлантида! — извика той, след това замахна с ръце и насочи мощта си към другия край на стаята към машините.

Отначало нищо не се случи с изключение, че те грейнаха с неземна светлосиня светлина.

— Сега се наведи — Даниел прошепна в ухото й, дръпна я надолу и точно когато двамата с нея се озоваха на пода, стаята експлодира.

Тиарнан освободи главата си от възпиращата ръка на Даниел точно навреме, за да види изправения Бренан, с ръце и крака, стегнати здраво, приведен съвсем леко напред към светлинния щит, който сам бе създал да ги защити от последиците от взрива.

Бренан се обърна към тях няколко минути по-късно, когато всички отломки от експлозията бяха изпопадали обратно на земята.

Тиарнан се затича към него и скочи в обятията му, той я целуна толкова силно и дълбоко, че тя вкуси мълнията по устните му. Нейният собствен свят се взриви около нея, дърпайки и все по-навътре и по-навътре в душата му. Този път се намираше на място, на което искаше да бъде.

Накрая Бренан вдигна глава и си пое дълбоко дъх.

— А сега да бягаме.