Алиса Дей
Изкуплението на Атлантида (43)

Глава 41

— Даниел? — Бренан зяпна вампира, който така внезапно се бе появил като една халюцинация в обърканото му съзнание. Вампирът, който безброй пъти се бе съюзявал с Атлантида, онзи, който спаси живота на Куин с цената на кръвно обвързване, и ето че точно той стоеше пред него, а умът на Бренан не успяваше да го проумее.

— Бренан, нямаме много време — започна Даниел, но след това погледна към Тиарнан и замръзна. — Не! Не, отново.

— Тя е мъртва, същото се отнася и за онзи, който ни доведе тук и я уби — отвърна Бренан, който едва можеше да говори заради болката, която поглъщаше съзнанието му и изцеждаше въздуха от белите му дробове. — Аз ще съм следващият.

Една жена влезе в залата, отново вампир, огледа оборудването, а сетне насочи погледа си към Тиарнан.

— От колко време е така? — попита настойчиво. — От колко време е мъртва?

— От няколко минути, предполагам. Достатъчно дълго, така че сърцето ми да умре заедно с нея. Сега искам да се махнете от пътя ми или заклевам се във всички богове, ще унищожа и теб, Даниел, без значение, че в миналото си бил от голяма полза за мен и побратимите ми.

Жената мина покрай Даниел и със свръхестествената скорост, присъща на един вампир, прекоси разстоянието делящо нея и Бренан. Бе толкова бърза, че боецът нямаше време да отреагира, преди тя да се озове до него, загледана в Тиарнан, докато докосваше кожата й.

— Може и да успеем да я съживим — каза тя, но в началото думите й не придобиха значение, бяха просто звуци, но след миг огромна и помрачена надежда озари света на Бренан и той залитна назад сякаш го бе ударила.

— Какво? Как? Вампирите не притежават целебна магия — изтъкна той, докато разумът и рационалността се върнаха, за да смачкат зародилата се надежда.

— Не, но имаме нещо по-добро — отвърна тя, посочвайки към все още невредимите машини, намиращи се зад Бренан, в близост до стола. — Модерно животоспасяващо оборудване. Върни я обратно на стола.

Той не помръдна. Не можеше. Стоеше там, притиснал в себе си тялото на жена си, не смеейки да се надява.

— Машините, Бренан. Те разполагат с машини, с които да накарат сърцето да забие отново. Знам как да ги използвам.

Даниел скочи към Бренан.

— Бренан, позволи на Дийдри да помогне умолявам те, позволи й да опита.

Той внимателно, но бързо завъртя Бренан и го насочи към стола.

Бренан все още се колебаеше: без значение, че донякъде имаше доверие на Даниел, не познаваше другия вампир, а и да върне Тиарнан на стола, на който я бяха измъчвали и убили, му се стори като най-ужасяващото богохулство.

— Моля те — примоли се Дийдри, а той се вгледа в така познатите й очи и нещо в съзнанието му щракна.

— Дийдри! Сестрата на Ерин?

Тя кимна и съвсем леко се усмихна, но в тъмните дълбини на дълбоките й сини очи се виждаше неизмерима болка.

— Да! Моля те, позволи ми да помогна на тази жена, както ти и твоите атланти помогнахте на сестра ми.

Тя пъхна ръка под главата на Тиарнан и помогна на Бренан да я положи на онзи омразен стол, след което Дийдри разкъса блузата на Тиарнан и сложи някакви лепенки на гърдите й, лепенки, прикрепени към жици и машина — различна машина, не беше същата, без никакви каски и след това вампирката извика.

— Пазете се! — но Бренан не знаеше какво значи това и не се помръдна.

Даниел го издърпа силно далеч от Тиарнан, а на воина не му остана време да възрази, защото Дийдри накара машината да произведе друг вид мълния, при което тялото на спътницата му подскочи нагоре и после падна обратно, все още притихнало и непомръдващо.

Бренан даде глас на своята мъка, заради току-що убитата си надежда и се залюля, дори щеше да падне, ако Даниел все още не го държеше в желязната си хватка.

— Не стана — промълви Бренан, макар и ненужно, след като всички присъстващи можеха да видят, че машината не върна неговата обич на Тиарнан, но Дийдри го пренебрегна, регулира циферблата на машината и отново извика онези думи.

— Пазете се!

Този път тялото на Тиарнан подскочи още по-високо, ала резултатът беше същият: без живот, пулс или Тиарнан. Бренан местеше поглед между нея и машината и внезапно осъзна какво да прави.

— Мога да го сторя — каза той. — Мога да повикам мълнията. Използвай машината на мен.

— Моля? — попита Дийдри. — Не, ти не разбираш, машината работи само ако сърцето вече е спряло.

— Разбирам — отвърна й Бренан и разкъса собствената си блуза. — Сложи лепенките на мен. Набави мощността през мен.

Дийдри клатеше неодобрително глава, ала Даниел я спря.

— Той притежава мощ, Дийдри. Виж това — вампирът посочи към ъгъла, или по-точно онова, което бе останало от Литън и после към цялата стая и съсипаното оборудване. — Направи го.

Тя огледа стаята и сви рамене като трескаво свали лепенките от гърдите на Тиарнан и ги залепи на гърба на Бренан. А воинът внимателно, изключително внимателно сложи ръце на гърдите на Тиарнан.

— Действай — нареди на Дийдри, а след това се загледа в жената, която обичаше с всяка частица от тялото си. — Ще бъдем заедно, по един или друг начин.

— Пазете се! — извика Дийдри, а Бренан призова мълнията.

Мощта, по-силна от всякога, се завъртя през него, а чрез ръцете си той я изливаше в Тиарнан: в сърцето, кръвта и душата й. Извика името й, докато силата го обгръщаше, но не беше достатъчно.

Не беше достатъчно.

Мощността намаля и спря, при което Бренан си пое един дълбок накъсан дъх и насочи погледа си към Дийдри.

— Отново!

— Но това ще те убие!

— Веднага! — Заповедта висеше във въздуха, отекваща от размерите на силата на един воин на Посейдон.

Дийдри пак извика онази дума, също като талисман.

— Пазете се!

Бренан повика мълнията.

Болката, породена от мощта му, изгаряше всичко в него, оставайки следа от парлива агония след себе си. Енергията си проправяше жарък път през гърба му, после през кръвта и сърцето му, а сетне надолу по ръцете му, докато стигнеше целта си — сърцето на Тиарнан.

Въпреки болката, която заплашваше да го изпепели, той повика светкавицата и извика името й. Крещеше името й и даваше обет.

— Посейдон, канализирай тази сила през мен и спаси жена ми, а аз свободно ще дам живота си за нейния.

Зави му се свят и едва не падна, кракът му сякаш крещеше, въпреки че назъбените дупки от огнестрелната рана бяха обгорени и затворени, плътта гореше и се топеше, превръщайки се в незабавен белег от горещината и яростта на мълнията. Силата прииждаше в него, хапеше го с нащърбените си зъби, изяждаше всичко, което бе той, поглъщаше всичко като гориво за светкавицата, която по-късно изливаше в тялото на Тиарнан, изпълвайки органите, кръвта и костите й със силата.

Този път мълнията надви самата смърт.

Викайки, Тиарнан се изви над стола, но после отвори очи и се усмихна.

И тогава Бренан падна срещу стола, но тя протегна ръцете си към него и той се отпусна напред към живота, бъдещето и надеждата. Целуна я, като усети мощта в целувката и заедно двамата глътнаха мълнията.

Гмурнаха се в свързването на душите като едно цяло и този път бяха заедно в Атлантида, танцувайки под окъпаната от лунната светлина нощ, бъдещето им принадлежеше, сега и завинаги. Бренан я целуна и вкуси вечността.

Някакъв звук го върна към реалността. Зад него, Даниел прочистваше гърлото си и напълно будното съзнание на Бренан се върна обратно на мястото си.

— Все още не сме в безопасност — каза на Тиарнан. — Трябва да бягаме.

— Стига да съм с теб — отвърна тя, но погледът й се премести и тя се загледа в някой, намиращ се вдясно зад Бренан.

Объркването се показа на изразителните й черти и жената свъси вежди.

Даниел престъпи напред, заставайки до Бренан и й се усмихна. Бренан отвори уста, за да й обясни, но Тиарнан проговори първа.

— Девън! Какво правиш тук?