Джой Филдинг
Не плачи сега (5)

Пета глава

Вратата се отвори и Сам Уилър буквално се изля вътре, подобно на висока стъклена чаша с вода. Беше накачулен на множество етажи: отворено, каки на цвят яке върху камуфлажна войнишка риза, самата тя облечена върху маслиненозелена тениска с къси ръкави и всичко това висеше над чифт изтъркани и провиснали кафяви панталони. На краката си имаше скъпи маркови високи маратонки, връзките им бяха развързани и се мятаха около глезените, подобно на змии. Косата му беше несресана и толкова черна, че чак биеше на синьо, като заличаваше естествения цвят на очите му и ги караше да приличат на две празни вдлъбнатини, разположени съвсем не на място под изключително дългите мигли. Малка златна халка се извиваше от външната страна на лявата му ноздра.

Точно зад Сам вървеше още едно момче, не чак толкова високо, малко по-мускулесто; низ татуировки се виеха нагоре-надолу по голите му ръце. Дълга кестенява коса ограждаше определено хубавото му лице, но имаше нещо почти грубо в красотата му, някаква насмешка, както в сивите му очи, така и в стойката му. Беше облечено в черна тениска върху черни джинси и черни, шпиц кожени ботуши. Острият сладникав аромат на марихуана витаеше около него като завладяващ одеколон, негова запазена марка, знаеше Бони. Нали затова всички го наричаха Хейз Мъглата — защото винаги беше леко замаян. Очите й зашариха напред-назад между двете момчета.

— Какво става? — каза Сам вместо „добър ден“, въпреки че нито лицето, нито гласът му издаваха някаква изненада, че ги вижда тук.

— Хей, госпожо Уилър — каза Хейз, очите му се бяха фокусирали на разкъсаната й устна, подобно на фотообектив. — Какво е станало с лицето ви?

— Жена ми претърпя малка злополука — побърза да обясни Род.

Не беше ли използвал същата дума, когато съобщаваше за смъртта на Джоун на дъщеря си? Бони реши, че изборът му е интересен, по този начин излизаше, че няма виновни.

— Това на алеята твоята кола ли е? — попита Сам Бони, без изобщо да обръща внимание на казаното от баща му.

Бони кимна.

— Трябва да поговорим с теб, Сам — промълви тя.

Сам вдигна рамене. Е, говорете де, сякаш казваше с това.

— Може би ще е по-добре, ако поговорим насаме. — Род погледна към Мъглата.

— А може би няма — отвърна му Сам.

Мъглата до него се разсмя.

— Това е Харолд Глисън — представи Бони на съпруга си приятеля на сина му. — Той е от моя клас. — Той е недисциплиниран, никога не си пише домашните, лош ученик е, можеше да добави тя, но не го направи. — Всички го наричат Хейз.

— Изглежда така, сякаш някой ви е ударил, госпожо Уилър — отвърна Мъглата, без да обръща внимание на това, че го представяха и пристъпи по-близо. Мирисът на марихуана, който предизвикателно се носеше от косата и дрехите му, се протегна към нея като трета ръка. — Да — заяви той. — Изглежда така, сякаш някой ви е забил едно доста добро кроше тук, госпожо Уилър.

— Сам, важно е — намеси се нетърпеливо Род.

— Слушам.

— Нещо се е случило с майка ти — започна Род, после млъкна и погледна към стълбите.

Очите на Сам проследиха тези на баща му.

— Какво й се е случило? Да не би да се е напила и да е паднала от леглото? Тя ли ти се обади да дойдеш? Затова ли си тук?

— Майка ти е мъртва, Сам — тихо отвърна Род.

Настъпи тишина. Бони се вглеждаше в лицето на Сам за някаква следа от онова, което вероятно изпитваше, но лицето му остана напълно безучастно, не издаваше нищо, независимо какво, може би, ставаше зад тези безизразни черни очи.

— Как е станало бе, мой човек? — попита Мъглата.

— Била е застреляна — отвърна Бони и продължи да се взира внимателно в лицето на Сам за някаква реакция. Но нямаше нищо, нито сълза, нито трепване, нито дори премигване. — Аз я намерих — додаде тя и инстинктивно отстъпи назад, като предпази уста с опаката страна на ръката си.

Все още никаква реакция.

— Обади ми се тази сутрин, каза ми, че имало нещо, което трябвало да ми каже, помоли ме да се срещнем в една къща за оглед, която имала на улица „Ломбард“. Когато отидох там, тя вече беше мъртва.

Очите на Сам леко се присвиха.

— Имаш ли някаква представа защо е искала да ме види, Сам? — попита Бони.

Сам поклати глава.

— Мисля, че се опитваше да ме предупреди за нещо — добави Бони. — Може би ако знаехме какво…

— Кои я е застрелял бе, мой човек? — попита Мъглата, като нервно търкаше носа си отстрани с пръсти. Бони видя как мускулът на ръката му се сви под черната тениска, едно татуирано сърце неволно се изду от движението. ЕБИ СИ, пишеше над сърцето, МАЙКАТА — отдолу.

— Още не знаем — отвърна му Бони, благодарна, че някой задаваше уместните въпроси.

— Какво е станало с колата й? — попита Сам.

— Моля? — Бони бе сигурна, че не го е чула правилно. Наистина ли Сам питаше за колата на майка си?

— Къде е колата й? — повтори Сам.

— Предполагам, че още е на улица „Ломбард“ — отвърна му Бони, думите й излизаха едва-едва.

— Това си е скъпа кола — продължи Сам. — Полицията не може да я конфискува, нали?

Бони не знаеше какво да му отговори. Изобщо не си беше и помисляла за колата на Джоун.

— Не знам каква е процедурата — отвърна тя, като погледна към Род, който изглеждаше толкова смутен, колкото и тя самата.

Сам завлачи крака безцелно, очите му отказваха да се спрат за повече от половин секунда на едно и също място.

— Лорън вкъщи ли е?

— Горе е.

— Казахте ли й?

Бони кимна.

— Е, и сега какво? — попита той.

— Не знам — призна си Бони. — От полицията скоро ще дойдат…

— Аз ще потеглям — моментално заяви Мъглата, ръцете му се протегнаха към вратата, сякаш полицаите вече бяха по петите му, с насочени пистолети. — Наистина съжалявам за майка ти, Сам. Ще се видим по-късно, мой човек.

Външната врата се отвори и затвори, струйка прохладен априлски въздух се помъчи да разсее спарения мирис на марихуана.

— Нямам какво да казвам на полицията — заяви Сам.

— Не смятам, че в случая имаш кой знае какъв избор — отвърна му Род.

— Ами ти, какво още правиш ти тук, бе? — Сам погледна от баща си към Бони и после отново към баща си. — Искам да кажа, дойде, видя, съобщи лошите новини — бим-бам, вещицата е мъртва — така че няма за какво повече да висиш тук, нали? Можеш да се връщаш обратно в новия си дом, при новото си семейство и да забравиш напълно за нас за още седем години.

Бони почувства как сцената около нея започва да се разплита като объркано чиле от голямо кълбо с прежда. Бим-бам, вещицата е мъртва?

— Сам — извика тихо гласче откъм стълбите, отгоре.

Всички очи се обърнаха към бледото малко момиче, което стоеше разтреперано на горната площадка.

— Чу ли какво се е случило? — изхленчи Лорън, с празен поглед, докато, сякаш насън, слизаше бавно по стълбите. — Чу ли какво е станало с мама?

* * *

— Ще минат няколко дни преди да получим окончателния доклад от медицинската експертиза — казваше капитан Махони, огромното му туловище почти щеше да пръсне изящното синкаво-златисто кресло в гостната. Сам, който си играеше с пръсти и изглеждаше отегчен и Лорън, която не помръдваше и едва дишаше, седяха срещу него на розовото копринено канапе. Бони се бе подпряла на крайчеца на един от столовете от столовата, които Род й беше донесъл. А двамата, Род и детектив Критзик, стояха прави: Род до голямата тухлена камина, детектив Критзик пред прозорците със стъклописи.

— Какво искате да ни питате? — каза Сам.

— Кога за последен път видя майка си? — отвърна капитан Махони.

— Снощи. — Сам тикна един непокорен кичур коса зад дясното си ухо. — Отидох да й кажа лека нощ към два часа.

— И как ти се видя?

— Искате да кажете, дали беше пияна?

— Беше ли?

Сам вдигна рамене.

— Вероятно.

— Ами ти, Лорън? — попита детектив Критзик, гласът й беше тих и нежен.

— Отидох да я целуна за довиждане тази сутрин, преди да тръгна за училища.

— Мислех, че днес е било ден за професионално усъвършенстване — подхвърли капитан Махони, като погледна към Бони.

— Ходя в частно училище — отвърна му Лорън.

— Майка ти спомена ли нещо за това какви са й плановете за днес?

— Каза, че имала къща за оглед сутринта и че няма да закъснява.

— Звучеше ли притеснена или разтревожена от нещо?

— Не.

— Спомена ли за някаква среща с Бони Уилър тази сутрин?

— Не.

— Каза ли ти, че иска да предупреди Бони Уилър, че е в опасност?

Лорън поклати глава.

— Каква опасност?

— Имате ли някаква представа кой би могъл да иска да навреди на майка ви? — втренченият поглед на капитан Махони сновеше между двете деца.

— Не — отвърна Сам.

Лорън погледна Бони. Не каза нищо, но изводът беше ясен.

Моето ново семейство, прие мълчаливо Бони. Едно момче, на което явно изобщо не му пука, че майка му е била убита и едно момиче, което си мисли, че аз съм я убила. Страхотно. Е, поне се имаха един-друг, помисли си тя, въпреки че като ги гледаше сега как седят един до друг, като две керамични фигури, без да се докосват, с изрязани като от камък черти и празни погледи, обърнати навътре към самите тях, тя реши, че е слабо вероятно да си бъдат утеха един на друг в трудните седмици, които им предстояха. А те със сигурност няма да разрешат на мен да ги утеша, помисли си Бони, знаеше, че подобен жест от нейна страна изобщо няма да бъде допуснат, камо ли пък оценен. Те почти не ме познават, но знаят, че ме мразят.

Можеше ли да ги вини? Нима не бе изпитвала същото към жената, за която се бе оженил баща й, след развода на родителите й? Не беше ли ликувала открито, когато този брак се бе разпаднал? Дори и сега не бяха ли чувствата й към жена номер три силно казано сърдечни? А какво оставаше за брата, с когото не бе говорила от преждевременната смърт на майка си? Каква утеха изобщо й беше той?

Бони затвори очи, преглътна горчивите сълзи. Сега едва ли бе време да се отварят наново гнойни рани, да се ровят стари кости. Чакаха я далеч по-неотложни грижи.

Ние имаме много общо помежду си, искаше й се да каже на Лорън. Аз мога да ти помогна, ако ми позволиш. Вероятно можем да си помогнем взаимно.

Усети раздвижване около себе си и отвори очи. Капитан Махони се бе изправил на крака и се бе запътил към преддверието.

— А сега, бих искал да огледам наоколо — заяви той.