Джой Филдинг
Не плачи сега (25)

Двайсет и пета глава

— Ела по-близо, за да мога да те виждам — каза фигурата с изненадващо силен глас.

Бони насили краката си да се приближат към леглото и улови отражението си във високото до тавана огледало зад рамката от светло дърво на леглото, видя го как отскача в по-малкото огледало върху скрина до отсрещната стена. Само дето вместо жена в безформена, широка, екрю на цвят рокля, тя видя малко единайсетгодишно момиченце, облечено в избеляла бяла памучна рокличка, дългата му до раменете кестенява коса бе събрана на конска опашка с лъскава розова панделка.

— Как се чувстваш днес? — попита момиченцето жената в леглото, като предпазливо се приближи.

Сенки, подобно на морски вълни, играеха върху лицето на жената.

— Страхувам се, не много добре.

— Донесох ти закуска. — Момиченцето вдигна един тежък пластмасов поднос, за да може жената да го огледа.

— Нищо не мога да хапна.

— Не можеш ли поне да опиташ? Сама съм го приготвила. Две не много рохки яйца, точно както ги обичаш.

— Не мога да ям яйца.

— Малко портокалов сок тогава. — Детето сложи подноса на нощната масичка и вдигна чашата към леглото.

— Ти си добро момиче — каза майка й, като се отпусна отново на възглавниците си, без да обръща внимание на високата стъклена чаша сок в ръката на детето.

То се приближи по-близо и вдигна чашата до устните на жената.

— Днес лош ден ли е? — попита то.

— Страхувам се, че да.

— Главоболие?

— Мигрена — уточни жената, като вдигна ръце към слепоочията си и затвори очи.

Вълните заляха лицето на жената, после изчезнаха, като отнесоха със себе си всички следи от живот, оставиха само една бледа, леко подпухнала маска. Върху нея, дори и когато бе отпусната, беше изписана болка. Изгубена някъде сред цялата тази болка, имаше една красива жена — обичаше да си представя детето — жена с искрящи очи и жизнерадостна, завладяваща усмивка.

Детето постави чашата на подноса върху нощната масичка и вдигна малките си ръце към лицето на жената, отмахна гъстата й кестенява коса от челото и леко разтри мястото около високите й скули.

— Не толкова силно — предупреди я жената и детето отпусна стегнатите си пръсти. — Така е по-добре. Тук — добави тя, като посочи с пръст мястото около леко чипия й нос. — Синузитът не ми даде да мигна половината нощ. Не мисля, че баща ти изобщо можа да спи. — Тя отвори очи. — Къде е той? Излезе ли вече?

— Минава единайсет — отвърна й детето. — Каза, че имал да свърши някаква работа.

— В неделя?

Детето продължи да я разтрива, без да каже нищо.

— Излязъл е с някоя от неговите жени — отвърна майка й.

— Той каза, че имал работа.

— Хубава работа, няма що.

Детето се отдръпна назад.

— Не, не спирай. Хубаво е. Имаш хубави пръсти. Караш майка ти да се чувства много по-добре.

— Така ли? Наистина ли те карам да се чувстваш по-добре?

Изведнъж из цялата къща се разнесе някакъв трясък. Бони се извърна, очертанията й се сляха с тези на детето в огледалото.

— Какво беше това? — чу тя как баща й извика отдолу.

— Нищо, Стив — отвърна му Аделайн. — Изпуснах купата за разбиване. Няма нищо страшно.

— Какъв е този шум? — попита жената в леглото, когато Бони се върна отново в тялото на единайсетгодишното момиче.

— Ник пак играе на стражари и апаши — отвърна то.

— Бум-бум! — изкрещя Ник, като връхлетя в стаята, носеше голяма тенекиена значка и размахваше към тях пистолет-играчка. — Бум-бум! Мъртва си.

— Ник, пази тишина — помоли го малкото момиче. — Мама не се чувства добре днес.

— Бум-бум — продължи Ник, без да го е грижа за нищо. — Застрелях те. Ти си мъртва.

— Застреля ме — съгласи се жената на леглото, в гласа й прозираше смях. — Мъртва съм. — Тя затвори очи и главата й се килна към дясното й рамо.

Ник високо се разсмя и избяга от стаята, единайсетгодишната му сестра се спусна след него. От мястото, където се намираше, в дъното на стаята, Бони ги видя да излизат.

— Ела по-близо — прикани я отново жената на леглото.

Бони изправи рамене и се приближи до леглото, пръстите й се плъзнаха по небесносиния юрган. За миг отгоре му се пръснаха цветя като плевели. Бони се вгледа в огледалото, видя как от него изниква друг образ, този път по-висок от предишния, бедрата по-пълни, гърдите по-развити. Образът се изви навътре-навън, стана по-широк, после по-тънък, кривеше се насам-натам, подобно на отражение в криво огледало.

— Баща ти ни напусна — каза майка й от леглото, лицето й бе изпънато от гняв.

— Ще се върне — увери я момичето.

— Не, няма.

— Просто има нужда да остане сам. Скоро ще си бъде у дома.

— Не, няма да се върне. Той е с нея.

— С нея?

— С онази жена, с която се среща.

— Няма да остане при нея.

— Няма да се върне обратно.

Бони видя как очите на момичето се изпълват със сълзи.

— Аз ще се грижа за теб, мамо — чу го тя да казва.

— Трябва да отида при доктор Бленд в петък. Как ще стигна дотам?

— Аз ще те заведа.

— Страх ме е — извика жената и момичето се втурна към нея. — Сърцето ми бие толкова бясно, че ме е страх, че ще получа инфаркт.

— Какво мога да направя?

— Донеси ми хапчетата. Те са точно до леглото.

Ръцете на момичето се мъчеха са отворят малкото бурканче с червено-жълти капсули. То пусна две в дланта на ръката си, подаде ги към устните на жената, видя как тя ги преглъща с лекота и без вода.

— Добре ли си?

Жената поклати глава.

— Какво мога да направя?

— Нищо. Ти си добро момиче. — Тя изтри потта от челото си с опаката част на пръстите си и се огледа в затъмнената стая. — Къде е Никълъс?

— Крие се от съседите — отвърна момичето, като се страхуваше да не разстрои майка си, но в същото време не му се искаше да я лъже. — Сложил белезници на госпожа Градовски и пуснал ключа в тоалетната. Господни Градовски трябвало да вика ключар, за да й ги свалят. Наистина е бесен.

Майка й се разсмя, развеселена, както винаги, от лудориите на Ник. Явно, той никога не правеше нищо лошо. Момичето поклати глава учудено и слисано едновременно и после постепенно избледня.

— Все още не мога да те видя — каза на Бони фигурата на леглото. — Трябва да дойдеш по-близо.

Бони пристъпи едва-едва към леглото. Но някой бе застанал точно на пътя й, бе й препречил пътя: една млада жена, която тя отлично познаваше, осъзна Бони, когато зае мястото й и придоби разтревожената й поза, дъхът на жената се сви в гърдите й.

— Ще се омъжвам — съобщи тя, после зачака. — Мамо, чу ли какво ти казах? Казах, че двамата с Род ще се женим.

— Чух те. Поздравления.

— Не звучи да си особено радостна.

Майка й прехапа долната си устна.

— Значи и ти ме напускаш — отвърна тя.

— Не, разбира се, че не. Никой не те напуска.

— Изнасяш се.

— Ще се омъжвам.

— Кой ще се грижи за мен?

— Доктор Мънсън каза, че си достатъчно добре, за да се грижиш сама за себе си.

— Вече не ходя при доктор Мънсън.

— Можем да ти вземем домашна прислужница.

— Не искам непознати в къщата си.

— Ще измислим нещо. Моля те, мамо, искам да си щастлива заради мен.

Жената в леглото извърна глава встрани и се разплака.

— Не плачи, мамо. Не сега. Сега е време да се радваш — каза Бони, гласът й рикошираше напред-назад между двете огледала, отекваше в застоялия въздух на стаята. — Не можеш ли поне веднъж да се зарадваш за мен?

— Седни, Бони — отвърна майка й.

Младата бъдеща майка замени притеснената бъдеща булка. Тя седна в крайчеца на покритата с цветя завивка.

— Трябва да си поговорим — заяви майка й.

— Трябва да си почиваш, майко. Доктор Бигълоу каза…

— Доктор Бигълоу не разбира нищо. Нищо ли не научи всичките тези години?

— Той каза, че си получила удар, че е по-лош от предишния.

— Искам да поговорим за завещанието ми.

— Моля те, мамо, не можем ли да поговорим за това, когато се почувстваш по-добре.

— Искам да ме разбереш.

— Да разбера какво?

— Защо съм направила онова, което съм направила.

— За какво говориш?

— Оставям къщата на Ник.

— Майко, не искам да говорим за това сега.

— Той има нужда от някаква опора.

— Ти ще се оправиш. Можем да поговорим, когато се позасилиш.

— Ник не е толкова силен, колкото теб — продължи майка й, като използва думите й. — Затова и винаги се забърква в неприятности. Ти трябва да му помагаш.

— Ник е голямо момче, майко. Той може сам да се грижи за себе си.

— Не се е опитвал да убива никого. Знаеш го. Ще видиш, че ще бъде оправдан. Като предишния път. Няма да отиде в затвора. Всичко е някаква ужасна грешка.

— Майко, трябва да престанеш да се тревожиш за него. Не е хубаво да се разстройваш.

— Той винаги е бил трудно дете — продължи майка й, почти гордо. — Не като теб. Винаги съм можела да разчитам, че ти ще постъпиш правилно. Ти си доброто ми дете. — Ъгълчетата на устните й се помъчиха да се усмихнат, но ударът беше оставил по-голямата част от лицето й неподвижна и усмивката не успя да се закачи върху тях. — Но как само ме разсмиваше той с глупавите си игри. През цялото време стреляше с пистолета си. Бум-бум — продължи майка й, очите й се усмихваха, дори и устните да не можеха. — Разбираш ме, нали, Бони? — повтори тя. — Ти вече си имаш къща и съпруг и бебето ти е на път. Ник си няма нищо. Той има нужда от нещо, за което да се хване.

— Прави каквото искаш, майко — чу се да казва Бони. — Къщата няма значение за мен. Нищо няма значение за мен.

— Излъга, нали? — попита сега фигурата на леглото, като се протегна и сграбчи ръката на Бони, за да я принуди насила да погледне отново към собственото си отражение. — Никога не те е бивало да лъжеш.

Бони направи опит да се отдръпне, но ръката беше прекалено бърза, прекалено силна. Усети как неумолимо я тегли към фигурата на леглото.

— Не — настоя тя. — Моля те, остави ме на мира.

— Погледни ме — заповяда жената.

Бони веднага закри очи.

— Не. Не.

— Погледни ме — заповяда отново жената, костеливите пръсти издърпаха ръцете на Бони от лицето й.

Дланите й се отпуснаха встрани. Тя отвори очи, погледна право към жената в леглото и тогава всички сенки от миналото се разбулиха.

Майка й също я погледна, гъстата кестенява коса беше прибрана назад и закопчана със старинна сребърна шнола, очите й бяха дълбоки и студени като арктическо море, бледата кожа бе силно опъната около гордите скули, финият чип нос — над неубедителната усмивка.

— Изглеждаш уморена — каза майка й, като закопча последното копче на белия си пеньоар.

— Не се чувствам много добре — отвърна й Бони.

— Ходи ли на лекар?

— Да. — Тя млъкна, преглътна. — Помислих си, че може би ти ще можеш да ми помогнеш.

— Аз? Как?

— Не знам.

— Защо си дошла?

— Исках да те видя.

— Какво си мислиш, че бих могла да направя за теб?

— Не знам — отвърна й искрено Бони, като търсеше отговора изписан на стените. Не откри нищо. — Знаеш ли, че Ник продаде къщата на татко веднага след смъртта ти?

— Трябвали са му пари за адвокати.

— Ти му даде пари за адвокати.

— Къщата беше прекалено голяма за него. И освен това, той обича да пътува. Спомни си как замина след колежа, прекоси сам цялата страна…

— Престани да го извиняваш.

— Той ми е син.

— Аз пък съм ти дъщеря!

Майка й не каза нищо. Бони усети, че се е втренчила в огледалото, лице в лице с безкрайното повторение на майка и дъщеря, което се отразяваше в него. Поколения майки и дъщери, помисли си тя, толкова близо, колкото собствените им отражения и толкова недостижими.

— Не знаех, че къщата означава толкова много за теб — каза майка й.

— Не става въпрос за къщата — извика Бони. — Изобщо не ми пука за къщата.

— Тогава не те разбирам.

— Ти ме интересуваш. Теб обичам.

— И аз те обичам — отвърна спокойно майка й.

— Не. В твоето сърце имаше място само за едно дете и това дете беше Ник.

— Това е смешно, Бони. Винаги съм те обичала.

— Не. Ти зависеше от мен. Ти разчиташе на мен. Аз бях доброто ти дете, не помниш ли? Аз бях доброто малко момиченце. Добричката ми, ме наричаше ти. Осланяше се на мен. Но обичаше Ник.

— Това са глупости, Бони — възрази майка й, раздразнението изпъваше всяка нейна дума като ластик. — Очаквах повече от теб.

— Ти винаги си очаквала повече от мен — отвърна й Бони. — И аз винаги оправдавах очакванията ти. Нали? Нима не правех винаги онова, което се очакваше от мен? Нима не се стремях винаги да прескоча всяка допълнителна летва?

Майка й не каза нищо.

— Цял живот се опитвах да те направя щастлива. Опитвах се да ти угодя. Опитвах се да те накарам да се чувстваш по-добре. Когато бях малко момиченце си мислех, че може би си болна, заради нещо, което аз съм направила, мислех си, че ако мога да бъда идеалното малко момиченце и не ти създавам никакви неприятности, тогава ще се оправиш. Дори и когато пораснах и разбрах, че проблемите ти нямат нищо общо с мен, аз все още продължавах да си мисля, че мога да те накарам да се чувстваш по-добре. Сключих сделка с Бога. Обещах Му всичко, ако Той просто отново те накара да оздравееш, ако Той те направи щастлива. И когато татко си отиде, се почувствах даже още по-отговорна. Стараех се още повече. Готвех, чистех къщата, изкарвах само отлични бележки в училище. Но без значение колко много се стараех, без значение колко много или колко дълго се молех, без значение колко послушна бях, ти не се почувства по-добре. Ти никога не напускаше къщата, освен ако не трябваше да ходиш по доктори. Даваш ли си сметка, че ти нито веднъж не дойде да ме видиш на някоя училищна пиеса? Че нито веднъж не се срещна с някой от моите учители. Че изобщо не дойде на дипломирането ми в колежа?

— Бях болна!

— Ти винаги беше болна!

— И ти ме обвиняваш за това?

— Не! — извика Бони, после: — Да! Да, обвинявам те. — Тя нададе дълбоко, мъчително ридание. — Какъв живот е било това за едно дете? Не можехме да си каним приятели. Не можехме да говорим по-силно от шепот. Не можехме да пускаме високо радиото или да имаме животни вкъщи, или дори да се бием. Трябваше да внимаваме какво казваме или какво правим, в случай че това би могло да те разстрои и да ти се случи най-лошото. Докторите непрекъснато те съветваха да станеш от леглото, да излезеш от къщата. Казваха ти, че можеш да живееш нормален живот, че не си инвалид, който трябва да бъде прикован към леглото си…

— Лекарите — сопна се отново майка й. — Каква полза има от тях?

— Е, ти поне би трябвало да знаеш. Имаше си достатъчно. Сменяше ги всеки път, щом някой ти кажеше нещо, което не ти се искаше да чуеш. Винаги си намираше някой нов, който да изслушва излиянията ти от болежки и болки, някой, който да ти предписва повече хапчета. Някога хрумвало ли ти е, че може би комбинацията от всичките хапчета, които вземаше, допринесе за удара ти?

— Това са глупости. И ти като мен много добре знаеш, че имах сърдечно заболяване…

— Шум на сърцето. Милиони хора имат шум на сърцето. И водят пълноценен и продуктивен живот.

— Имах алергии, имах мигрени.

— Имаше съпруг и две деца, които се нуждаеха от теб.

— Положих всички усилия.

— Изобщо не направи и опит! — Бони затвори очи, усети, че стаята се върти. — Ти ни изостави много преди татко да го направи.

Настъпи тишина.

— Хич не ме беше грижа за къщата — каза най-накрая Бони, опитвайки се да вкара мислите си в думи, да осмисли всичко онова, което изпитваше. — С разума си разбирах защо остави къщата на Ник, наистина. Просто това ме накара да се почувствам толкова изоставена. Изоставена за пореден път. — Бони се изправи и се приближи към скрина, погледна обратно към майка си през пластовете огледала. — Когато разбрах, че съм бременна, нямах търпение да ти кажа. Няколкото изминали месеца бяха ужасни. Ник беше арестуван. Ти получи удара. И си помислих, че новината може да те спаси. — Бони се разсмя. — След всичките тези години, след всичко, което се беше случило, все още си въобразявах, че имам сила да те излекувам. А и дори аз да не можех, детето ми със сигурност можеше. Моето бебе щеше да те накара да се стегнеш, да ти даде силите, от които се нуждаеше, волята за живот, желанието да видиш първата усмивка и да уловиш първата стъпка. Убеждавах се, че ще бъдеш тук за детето ми по начина, по който никога не си била за мен, че ще бъдеш идеалната баба, ще плетеш пуловери, ще печеш сладкиши с ябълки. — Неохотно, тя си представи Аделайн долу в кухнята. — Но ти дори и това не можа да направиш — настоя Бони. — Трябваше да си отидеш, преди Аманда да се роди. Ти дори не ми достави удоволствието да ти покажа детето си.

— Мислиш, че съм го направила нарочно ли? — попита майка й.

— Не ми пука дали си го направила нарочно — отвърна й Бони. — Важното е, че ти не беше тук, че никога не беше тук. Нито за татко, нито за Ник, нито за Аманда, още повече пък за мен.

Майка й сгъна ръце една в друга и се втренчи в скута си.

— Какво се е случило с теб, Бони? — попита тя горчиво. — Винаги си била толкова добро момиче.

— Не съм била толкова добро момиче! — извика Бони, като видя как огледалото потрепери, разтрисайки се набързо през отраженията: разтревожената жена в бяла дреха, притесненото момиче, загрижената двайсетинагодишна млада жена, нервната булка, обърканата бъдеща майка. Видя как те потрепериха и запушиха уши с ръце. — Знаеш ли колко пъти съм искала да умреш? — изкрещя Бони. — Имаш ли изобщо представа колко пъти съм искала сърцето ти просто да спре? — попита тя, усети как собственото й сърце се пропуква и после се разкъсва от това признание. — Знаеш ли, че колкото пъти съм се молила да се оправиш, толкова пъти съм се молила и да заспиш и никога повече да не се събудиш? О, господи, аз не съм добро момиче. Изобщо не съм добра. — Бони се свлече отстрани до леглото. Положи глава в скута на майка си и се разрида.

След няколко минути почувства ръката на майка си върху косата си, пръстите й я галеха по врата.

— Обичам те — прошепна майка й, гласът й постепенно заглъхна.

— Аз те обичам повече — изхлипа тихо Бони.

— Всичко е наред — казваше гласът. — Всичко е наред, Бони. Всичко ще се оправи.

Бони бавно вдигна глава и видя Аделайн да стои до нея и пръстите й нежно да я галят по врата. Бони погледна към леглото, усети небесносинята покривка плоска под пръстите си. Леглото беше празно. Майка й си беше отишла.

— С баща ти те чухме, че плачеш — каза Аделайн. — Притеснихме се.

— Съжалявам — отвърна Бони, като изтри очи. — Не исках да ви тревожа.

— Не, не съжалявай. Нормално е да си тъжна. Нормално е да плачеш.

Бони кимна и се насили да се изправи.

— Трябва да тръгвам.

— Наистина ли трябва? — попита Аделайн. — Ник току-що се обади. Казах му, че си тук. Той обеща да си дойде след няколко минути.

— Не мога да чакам. Трябва да се прибирам.

— Двамата с баща ти ще се радваме много, ако останеш за вечеря. Можеш да се обадиш у вас, да поканиш цялото семейство. За нас ще е удоволствие…

— Благодаря ти, но не — отвърна бързо Бони. — Род е извън града, а аз не се чувствам много добре.

— Тогава, може би, друг път.

— Може би — повтори Бони и хвърли един последен поглед на стаята, преди да си тръгне и да остави призраците и сенките от миналото зад себе си.