Джой Филдинг
Не плачи сега (20)

Двайсета глава

— Е, та какво ви накара да станете учителка? — неочаквано я попита той, когато зави по улица „Уелсли“.

Бони се бе притиснала към вратата на малката чужда кола, дясната й ръка стискаше дръжката, в случай че се наложеше да предприеме внезапно, извънредно слизане.

— Това е нещо, което винаги съм искала да бъда — отвърна тя, като се опита да се поуспокои от странния му опит да започне разговор. — Още от времето, когато бях малко момиченце, винаги съм знаела, че искам да преподавам. Подреждах всичките си кукли една до друга в редица и ги учех да четат и пишат. — Какви ги дрънкаше? Да не би да я беше страх, че ако спре да говори, той може да се нахвърли върху нея? — Разбира се, тогава бях по-добра учителка, отколкото съм сега — добави тя.

— Нещо ми подсказва, че и сега сте много добра учителка.

Тя се насили да се усмихне.

— Иска ми се да мисля, че съм. Естествено, не можеш да достигнеш до всеки.

— Говорите така, сякаш имате някой конкретно предвид.

Бони си помисли за Хейз, за обезсърчителната среща с баба му и дядо му. Нищо чудно, че през цялото време бе толкова яростно настроен, помисли си тя.

— Как мина тази вечер? — попита Джош, сякаш можеше да чете мислите й. — Имахте ли много хора?

— Доста — отвърна тя. — А вие?

— Препълнено беше — отвърна той, очарователна усмивка неочаквано озари лицето му. Никога преди не съм го виждала да се усмихва, помисли си тя. Беше много хубав, когато се усмихваше. — Няма нищо общо с училището, в което преподавах преди — продължи той.

— В Ню Йорк — заяви тя. Наистина ли си бъбреха? Наистина ли споделяше с нея нещо за себе си?

Той кимна, игривата полуусмивка се стопи в тънка права линия, също като линията на монитора, след като пациентът умреше.

— Какво ви накара да дойдете в Бостън? — попита тя.

— Нуждаех се от промяна — отвърна той. — Нямаше значение дали ще е Бостън или някъде другаде.

— Харесва ли ви тук?

— Много.

— А на семейството ви? — Тя изведнъж си спомни, че жена му била загинала в някаква ужасна катастрофа. Поне така се говореше, ужасът се процеждаше във вените й като от система. Може би изобщо не е било катастрофа. Може би е убил жена си, както бе убил и Джоун, както сега щеше да убие и нея. Може би цялото това бръщолевене беше просто начин да я накара да се отпусне, преди да я убие.

— Сам съм — беше всичко, което той каза.

— Сигурно е трудно да започнеш отначало в един нов град, когато не познаваш никого — осмели се да подхвърли тя, гласът й беше тих, напрегнат. Трудно й бе да води два разговора едновременно, дори и единият от тях да беше вътре в главата й.

— Не съм и очаквал да е лесно.

— Намерихте ли си приятели?

— Няколко.

— Смятахте ли Джоун за приятел? — Искаше й се въпросът да прозвучи небрежно, но гласът й се запъна на името на Джоун и го подчерта, откъсна го от останалата част на изречението и го запрати да рикошира в прозорците на колата.

— Да, смятах я — отвърна той, с очи приковани към пътя.

— Връзка ли имахте? — попита Бони, като захвърли предпазливостта на пословичния вятър. Какво, по дяволите, реши тя. Ако бе убил Джоун, ако възнамеряваше и нея да убие, по-добре беше да умре, като все пак разбере нещо.

— Не — отвърна той след кратко мълчание. — Не сме имали връзка.

— Щяхте ли да ми кажете и да бяхте имали?

— Вероятно не — отвърна той, игривата полуусмивка временно се появи отново.

— Какви точно бяха взаимоотношенията ви? — попита Бони, знаеше, че вече бе задавала този въпрос и преди, почуди се дали отново нямаше да й каже, че не е нейна работа.

— Бяхме приятели — каза той вместо това. — Сродни души, така да се каже.

— В какъв смисъл?

Той се замисли в продължение на няколко дълги секунди.

— Имахме една и съща вътрешна празнота, ако искате така го наречете — обясни той накрая, малко смутено. — И двамата бяхме преживели голяма трагедия. Това ни събра, даде ни нещо общо.

Бони подбра внимателно следващите си думи:

— Разбрах, че жена ви е умряла при злополука…

— При катастрофа, да — отвърна бързо Джош. — Тя и синът ми.

— Синът ви?

— Беше на две години.

— Господи, толкова съжалявам.

Джош кимна и стисна още по-здраво кормилото на колата, кокалчетата му побеляха от усилието.

— Беше зимно време. Пътищата бяха лоши. Колата й поднесла на някакъв скрит лед, плъзнала се в насрещното платно. Не е имало виновни. Чудо е наистина, че не са били убити повече хора.

— Било е толкова ужасно.

— Да, беше. — Последва продължителна пауза. — Така че, както виждате, разбирах нещо от мъката, която Джоун носеше в себе си през цялото време. Знаех какво значи да изгубиш дете. Знаех какво преживява.

— Когато бяхте заедно, за какво си говорехте? — попита Бони.

— За какво си говорят приятелите? — замисли се той. — Не знам. Каквото ни занимаваше най-много в момента, предполагам. Недвижимите имущества, преподаването, децата й, майка й…

— Майка й ли?

— Това изненадва ли ви?

— Какво ви е разказвала за майка си?

— Не много. Че имала проблеми с пиенето, че била в старчески дом.

— Знаели сте, че майката на Джоун е в старчески дом?

— Тайна ли е било?

— Посещавали ли сте я някога?

— Не. Защо да я посещавам?

Бони погледна през предното стъкло, съзнателно се опита да позадържи нещата. Разговорът се движеше прекалено бързо, имаше опасност да й се изплъзне. Трябваше й време да премисли всичко, което той бе казал, време да подреди мислите си. Даваше й прекалено много информация и то прекалено бързо. Защо ли, запита се тя, когато преди нямаше никакво желание да разговаря с нея?

— Ами Сам? — попита тя.

— Сам ли? Какво за него?

Не беше ли го питала вече за това?

— Доколкото знам, той е във вашия клас по рисуване.

Джош Фриймън кимна.

— Да.

— Добър ученик ли е?

— Много добър. Тих е, работи много, не контактува почти с никого.

— Говорил ли е изобщо с вас, след като Джоун беше убита?

— Не. Опитах се да поговоря с него веднъж, но той ясно ми даде да разбера, че това изобщо не го интересува.

Очите на Бони преминаха по неосветеното шосе, очакваше да види познатите улици отстрани — Дебеневето Драйв, Форест Лейн. Вместо това видя Еш стрийт и Стил Медоу Роуд.

— Къде отивате? — попита тя, прикована към седалката.

— Какво?

— Питам, къде отивате? Къде ме водите?

— Водя ви у дома. Къде си мислите, че ви водя?

— Това не е пътят към къщата ми — отвърна му тя, по-раншната й паника отново изплува. Подвоуми се дали да не отвори вратата на колата и да не се хвърли в движение навън.

— Казахте да завия на запад по Саут стрийт.

— Това не е запад — отвърна му тя. — Това е изток.

— Значи вероятно съм завил в погрешната посока — отвърна той небрежно. Очите й бясно оглеждаха пътя за други коли, други хора. Нямаше никой. Ако се опиташе да избяга, той щеше да я преследва. Колко ли щеше да мине преди ръцете му да се озоват върху устата й, задушавайки писъците й? — Ще ми кажете ли от какво се страхувате толкова? — попита той.

Очите на Бони продължаваха да оглеждат улицата отстрани.

— Кой казва, че се страхувам?

— Винаги ли реагирате толкова бурно, когато някой завие в погрешна посока?

Бони се извъртя и го погледна право в очите.

— Ти ли уби Джоун? — каза тя направо, като реши, че няма какво да губи.

— Какво?

— Чу ме.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че сериозно.

— Разбира се, че не съм я убил. Ти ли я уби?

— Какво?

— Чу ме.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че сериозно.

— Разбира се, че не съм я убила.

И изведнъж те се разсмяха. Започна като неочакван кикот и завърши като продължителен изблик на веселие. Сълзи се стичаха по лицето на Бони.

— Мисля, че това е най-побърканият разговор, който съм водил някога — заяви той.

— Иска ми се и аз да можех да кажа същото — отвърна му Бони, като си помисли, че си бе получила полагащия й се дял от нелепи разговори напоследък.

— Честно ли си мислиш, че може да съм убил Джоун?

— Вече не знам какво да мисля — призна си Бони. — Името ти беше в тефтерчето й с телефони, видях те на погребението й, не искаше да говориш с мен, съзнателно ме избягваше. Защо? Защо не искаше да разговаряш с мен?

— Бях уплашен — отвърна спокойно той, негов ред беше да гледа през предното стъкло. — Преместих се в друг град, за да се опитам да изградя живота си наново и първият човек, с когото истински се сприятелих, беше убит. И не само това, самият аз се оказах разпитван от полицията. Доста ужасна работа, дори и за човек от Ню Йорк.

— Какви точно въпроси ти задаваше полицията?

— Всъщност, въпросите им се отнасяха преди всичко до теб.

— До мен ли?

— Какви са впечатленията ми от теб, дали мисля, че си психически уравновесена, дали Джоун ми е споменавала някога, че се страхува от теб.

— Дали Джоун се страхува от мен ли?

— Дадоха ми ясно да разбера, че ти си главният заподозрян.

Бони се разсмя.

— Нищо чудно, че не си искал да разговаряш с мен.

— Беше доста изнервящо.

— И какво те накара да промениш мнението си?

— Ти — отвърна той, леката вълничка на усмивката му ставаше по-смела, заплашваше да остане за по-дълго. — Колкото повече си мислех за това, толкова по-нелепа ми се струваше идеята ти да застреляш някого, изглеждаше толкова уплашена и уязвима. Реших, че съм се държал глупаво и че Джоун сигурно доста би ми се разсърдила за това.

— Джоун ли? Какво искаш да кажеш?

— Тя те харесваше. Веднъж ми каза, че мисли, че при по-различни обстоятелства вие двете бихте могли да станете страхотни приятелки.

— Съмнявам се — отвърна Бони, почувства се неловко от подобна идея.

— Знаеш ли, че не сте чак толкова различни?

— Ние с Джоун изобщо не си приличахме — настоя Бони, доброто й настроение бързо се изпари, отново надвисна гаденето.

— Физически, не, но в други, по-съществени отношения…

— Никога не съм имала проблеми с алкохола.

— Нямах предвид пиенето на Джоун — отвърна той, когато Бони се размърда на мястото си. — По-скоро си мислех за честността й, за упорството, за чувството й за хумор.

— Джоун споменавала ли ти е някога нещо за дъщеря ми — попита Бони, променяйки темата.

— Само че е едно красиво малко момиченце.

— Нещо друго?

— Нищо друго не си спомням.

— Ами за брат ми?

— За брат ти ли?

— Ник Лонерган.

Той изглеждаше озадачен.

— Името нищо не ми говори. — Замълча, наклони глава към нея, привличайки насила с поглед очите й към неговите, подобно на бавен магнит. — За какво са всичките тези въпроси, Бони? От какво се страхуваш?

Бони си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, докато гледаше през леко запотилото се предно стъкло.

— Страхувам се, че който е убил Джоун, сега може да дебне мен и малкото ми момиченце. Страхувам се, че никой не вярва, че сме в опасност и че няма да повярват, докато не стане твърде късно. — Тя започна да плаче.

В следващия миг ръцете му се протегнаха и я привлякоха към него, притискаше я силно към гърдите си, докато тя хълцаше.

— Всичко е наред — казваше той, успокояваше я така, сякаш беше дете. — Поплачи си. Няма нищо. Няма нищо.

— Толкова ме е страх, че някой ще стори нещо лошо на детенцето ми — изхлипа тя — и не мога да направя нищо, за да му попреча. Толкова съм уморена, чувствам се толкова зле, а никога не съм се разболявала, дявол да го вземе. Никога не се разболявам.

— Никой няма да стори нищо на твоето малко момиченце — отвърна й Джош Фриймън, като я галеше непрекъснато с ръка по главата.

Тя погледна нагоре към него.

— Обещаваш ли? — попита Бони. Чувстваше се глупаво, но имаше нужда да чуе това от някого.

— Обещавам — каза той.

* * *

Когато зави по алеята пред къщата, сълзите й вече бяха изсъхнали.

— Съжалявам — прошепна тя. — Нямах никакво право да те товаря с това.

— Не съжалявай — отвърна й той. — Добре ли си вече?

Бони кимна. Колата на Род беше паркирана на алеята, но Сам още не се бе прибрал с червения мерцедес на Джоун.

— Мисля да си направя чаша чай и веднага да си легна.

— Звучи като добра идея.

Бони отвори вратата.

— Благодаря ти за разбирането — каза му искрено тя и слезе от колата. В същия миг външната врата на къщата се отвори и Род се появи на прага.

— Винаги съм на разположение.

Бони затвори вратата на колата и Джош излезе на заден от алеята.

В следващия миг Род вече беше до нея.

— Кой беше това? — попита той, като я прегърна и я целуна по бузата — Къде е колата ти?

— На училищния паркинг — отвърна му тя. — Не иска да запали. Джош ме докара до вкъщи.

— Джош ли?

— Джош Фриймън. Учителят по рисуване на Сам.

— Много мило от негова страна.

— Той е чудесен човек.

— Не беше ли на погребението на Джоун?

— Били са приятели — отвърна Бони, точно щеше да добави още нещо, когато Род я прекъсна.

— Бони, нали не си навираш носа където не ти е работа?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Нека полицията да се оправя с убийството на Джоун, Бони. Ти си дилетант. Може да пострадаш. — Той я поведе към къщи.

— Джош не може да ми стори нищо — отвърна Бони, повече сама на себе си, отколкото на съпруга си, удивена от промяната в чувствата си. Преди по-малко от час се бе страхувала да не би да я убие. Сега бе убедена, че никога няма да й стори нещо. — Ти къде беше тази вечер? — попита тя, когато влязоха в кухнята. — Обадих се да видя дали не можеш да дойдеш да ме вземеш и Лорън ми каза, че си излязъл.

— Забравих нещо в студиото, което трябваше да довърша за утре и се наложи да се върна да го взема. Толкова се ядосах. Това беше последното, което ми трябваше.

— Труден ден, а?

— А има ли други? — Род махна няколко разпилели се кичура от челото на Бони. — Ами ти? Как се чувстваш?

— Не много добре.

— Иска ли ти се чаша чай?

— Четеш ми мислите.

— Нали за това съм тук. — Той се запъти право към чайника, напълни го с вода и го сложи на котлона. — Защо не се качиш и не си легнеш. Мога да ти го донеса, когато стане готов.

Бони му се усмихна с благодарност и се заизкачва бавно по стълбите, умората натежаваше на краката й като тежки гири. Тя стигна до горната площадка и автоматично се запъти към стаята на Аманда.

— Сладкото ми ангелче — прошепна над леглото на дъщеря си, докато се взираше в спящото лице на детето. Още веднъж остана смаяна колко много прилича на по-голямата си сестра. Почуди се дали Лорън някога си е лягала здраво стиснала Биг Бърд в ръце, дали е отказвала да даде любимото си одеяло за пране, да не би да се изпере и „хубавата миризма“, дали някога е падала от колелото си на три колела и си е срязвала бузата. Бони се наведе и залепи нежна целувка върху малкия белег на Аманда, като внимаваше да не я събуди. — Обичам те — прошепна тя.

Аз те обичам повече, чу как мълчаливо извика Аманда след нея, докато прекосяваше коридора. Вратата на стаята на Лорън беше затворена, въпреки че лампата още светеше. Бони тихичко почука.

— Кой е? — извика Лорън отвътре.

— Бони — отвърна й Бони, като се поколеба да отвори вратата без разрешение. — Мога ли да вляза?

— Да — отвърна Лорън и Бони отвори вратата. Лорън седеше в леглото си, учебниците й бяха разстлани около нея.

— Как се чувстваш? — попита Бони.

— Добре, мисля. Надявам се. Доповръща ми се от това да ми се повръща.

— Знам какво имаш предвид. Как мина празненството в събота вечер? Нямахме възможност изобщо да поговорим за него.

— Беше страхотно — отвърна Лорън, лицето й се изпълни с оживление. — Трябваше да видиш Марла. Носеше черна рокля, дълга чак до петите. Изглеждаше поразително. Каза да ти предам, че съжалява, задето не си могла да отидеш.

— Не се съмнявам.

— Мисля, че си пада по татко — каза Лорън.

— Наистина ли?

— Цяла вечер се въртеше около него. Всеки път щом той кажеше нещо, тя се кикотеше, дори и да не беше смешно. Беше доста гадничко.

Бони се разсмя, въпреки че образът на хихикащата се Марла, в рокля, дълга чак до петите, обикаляща около съпруга й, не беше точно онова, което би искала да запази на видно място в съзнанието си.

— Но ти прекара добре, нали?

— Страхотно.

— Радвам се. — Бони се обърна да се ходи.

— Бони…

— Да?

— Може ли да поговоря с теб за минутка?

Бони застана отстрани до леглото на Лорън.

— Разбира се.

— Искам да те попитам нещо.

— Добре.

— Интимно е.

— Добре — отвърна Бони. Наистина ли искаше да го чуе?

— Става въпрос за вас с баща ми.

— Какво за нас?

Настъпи дълга пауза.

— Видях ви миналата седмица.

— Видяла си ни…?

— В леглото.

О, господи, простена без глас Бони.

— Не исках. Беше, когато…

— Знам кога е било — отвърна бързо Бони, бутна няколко от учебниците встрани и седна на края на леглото. — Какво точно искаш да ме питаш?

— Ръцете ти бяха вързани — отвърна Лорън след още една продължителна пауза, думите й увиснаха в застоялия въздух между тях. Тя поклати глава, явно не можеше да улови мислите, които се въртяха в главата й.

— Това те е притеснило — заяви Бони.

Лорън кимна.

Мен също, помисли си Бони.

— Любехме се — отвърна вместо това тя. — Просто си помислихме, че може да е забавно да опитаме нещо ново. — Какво друго можеше да каже?

— И беше ли? — попита Лорън.

— Беше интересно — отвърна й искрено Бони, като се опита да си се представи как води същия този разговор с майка си. Невъзможно беше. Майка й дори никога не бе споменавала думичката секс. Тя беше научила повечето неприятни подробности от по-малкия си брат.

— Благодаря ти — отвърна тихо Лорън.

— За какво?

— За това, че беше искрена. Никога не бих могла да разговарям с майка си за тези неща — отвърна тя, сякаш бе надникнала в най-съкровените мисли на Бони.

— Така ли?

— Не ме разбирай погрешно — побърза да каже Лорън, вече отбранително. — Тя беше страхотна. Майка ми беше страхотна. Просто имаше някои неща, за които не й беше удобно да говори.

— Надявам се, знаеш, че с мен можеш да си говориш за всичко — отвърна й Бони. — Може невинаги да разполагам с отговор, но винаги с най-голямо желание съм готова да изслушам въпросите.

Лорън сведе поглед към леглото, сякаш търсеше един от учебниците.

— Имам контролно по география в петък — каза тя.

— Е, тук, страхувам се, вече не мога да ти помогна — отвърна й Бони и се разсмя. — Бях кръгла нула по география. Провалях се на всяко контролно.

Лорън също се разсмя.

— Значи има надежда за мен.

— Определено има надежда за теб — отвърна й Бони, като я потупа по ръката. И за нас, добави мълчаливо тя, като чу стъпките на Род по стълбите. Всичко щеше да се оправи.

* * *

— Няма ли да си лягаш? — попита Бони, когато Род взе вече празната чаша от ръцете й.

— Имам още малко работа — отвърна й той. — Ще се кача веднага, щом успея да свърша. — Той я целуна по челото и излезе от стаята.

Бони седна в леглото си и разсеяно загледа литографията на Салвадор Дали на стената — безликата му плешива жена, скицирана в синьо.

— Тя изглежда добре в сравнение с мен — отвърна Бони, като стана от леглото и се запъти към банята, където си изми лицето и зъбите, като изжабурка устата си в продължение на няколко секунди и после изплю водата в мивката.

Мивката се изпълни с кръв.

Бони се дръпна назад.

— Господи!

Тя пое още една глътка вода, изжабурка я и я изплю в мивката. Още кръв. Веднага щом се почувстваше по-добре, трябваше да си купи нова четка за зъби. Влакънцата на тази явно бяха прекалено твърди.

И докато беше навън да си купи четка, можеше просто да се отбие и да си направи косата. Определено имаше нужда от нещо. Косата й никога преди не бе ставала толкова суха и безжизнена. Несъмнено изглеждам доста зле, помисли си тя, като се взираше в отражението си.

Жената в огледалото мълчаливо се вгледа в нея, тънка струйка кръв се стичаше от устата й по брадичката.