Джой Филдинг
Не плачи сега (18)

Осемнайсета глава

— Само още няколко преки — каза им Бони. — Ще стигнем след минутка. — Тя погледна бързо през рамо към Сам и Лорън на задната седалка на колата й, рязкото движение предизвика нов прилив на гадене, който се изви спираловидно, подобно на тирбушон, през тялото й. Да не си посмяла да повърнеш, предупреди се тя мълчаливо. Ти не си болна. Ти никога не боледуваш.

Тогава защо беше всичко това снощи?

Заради много неща, каза си тя, като се съсредоточи върху пътя пред себе си. Снощи беше заради доктор Грийнспун, който каза съвсем малко, и Ник, който каза прекалено много. Бони рязко спря на един червен светофар. Как смееше брат й да идва в къщата й, неканен, без да се обади, да окупира кухнята й и да разстройва живота й, като пуска в ход чар, сос за спагети и безочливи въпроси. Знаеше ли, че имаш дядо, Манди? Откъде се беше научил да вика на дъщеря й Манди? Никой никога не я бе наричал така. А сега детето настояваше, че много й харесвало. Снощи, когато Бони я слагаше да си легне, тя й каза да й вика вече Манди, вместо Аманда. Както правел чичо Ник, каза тя. Нищо чудно, че й се гадеше.

Изобщо не трябваше да му позволява да остава. Още щом го видя да стои там в кухнята й, трябваше да му заповяда да напусне къщата, да му каже, че сега, когато беше излязъл от затвора, присъствието му бе толкова желано, колкото и преди да влезе в него. Точно така трябваше да постъпи. Защо не го бе направила?

— Това ли е? — Лорън се надвеси напред от мястото си, с лакти, притиснати към предната седалка. Бони почувства топлия й дъх във врата си, докато тя сочеше с пръст към разпръснатите бели сгради отпред.

— Това е. — Бони зави по дългото, криволичещо шосе.

— Изглежда доста добре. — Лорън се отпусна тежко обратно на мястото си, стомахът на Бони се обръщаше с всяко подрусване.

Какво правя отново тук, запита се Бони, докато търсеше къде да паркира. Защо не си бе останала в леглото, както я бе посъветвал Род, преди да тръгне за студиото? Защото нямаше да е правилно да остави Сам и Лорън да дойдат сами тук, беше му отвърнала тя, не беше болна, само дето се чувстваше обезводнена и отпаднала. Пое си на няколко пъти дълго и дълбоко въздух. Няма да повърна, каза си, докато паркираше на едно празно място в края на дългия паркинг и усети как гледката се замъглява. Няма да повърна отново. Не съм болна. Никога не се разболявам.

Тя изгаси мотора на колата и отвори вратата, като погълна чистия въздух на една продължителна глътка. Но въздухът беше натежал от влага и не й донесе очакваното облекчение. За няколко секунди Бони се изпоти цялата, голите й ръце проблясваха от потта, сякаш току-що лакирани.

— Горещо е — каза тя, когато Лорън слезе от колата.

— Не мисля — отвърна момичето.

— Добре ли си? — попита Сам.

— Чудесно — натърти Бони, като вдигна ръка към челото си. Защо ли пипаше челото си? Нямаше температура. Не беше болна. Просто снощи бе преяла. Нещо във великолепния сос за спагети на брат й не й беше понесло на стомаха, по същия начин, както нещо във вечерята, която тя бе приготвила през седмицата, не беше понесло на Лорън.

Сигурно си хванала нещо вирусно, също както и Лорън, бе казал Род.

— Накъде? — попита Лорън, когато прекрачиха централния вход на мелроузския център за душевноболни и се озоваха в просторното фоайе. Сам се бавеше, изоставаше назад, когато те се запътиха към намиращите се наблизо асансьори.

Идеята беше твоя, искаше й се да му напомни Бони, все още бе изненадана, че той сам го бе предложил.

Влязоха в чакащия ги асансьор, вътре имаше няколко души, необходимото копче вече беше натиснато. Вратата се затвори, стомаха на Бони потъна надолу към пода, когато асансьорът се заизкачва. Тя разкопча най-горното копче на карираната си риза, отметна косата от лицето си и избърса потта над горната си устна.

Асансьорът рязко спря. Слюнка се надигна нагоре в гърлото й, тя я преглътна, веднъж, после още веднъж и изскочи от асансьора, веднага щом вратите се отвориха, като се спусна към тоалетната, която се намираше срещу гишето на сестрите.

— Добре ли си? — извика Сам след нея.

Бони се добра до тоалетната, затвори вратата и падна на колене пред тоалетната чиния, тялото й се гърчеше от последователни болезнени сухи напъни.

— Господи — промърмори тя, като се опита да си поеме въздух, задъхваше се. — Колко ли дълго ще продължава това? — Нов спазъм я разтресе, удряйки я във вътрешностите подобно на боксьорска ръкавица. Сълзи смъдяха в очите й, когато се свлече до стената на тоалетната, косата й бе залепнала по врата и челото, тялото й трепереше — един миг горещо, в другия студено.

— Не съм болна — каза тя на висок глас, като се насили да се изправи на крака и се озова лице в лице с отражението си в огледалото над мивката. — Чуваш ли ме? Не съм болна.

Може би ти не си, призрачното видение сякаш й отговаряше.

Бони наплиска лицето си със студена вода и заглади назад косата си. Започна да щипе пребледнелите си бузи с надеждата да придобият отново някакъв цвят. Дръпна една малка хартиена чашка от автомата до мивката и си наля вода, позволи си да изпие само една малка глътка.

— Вече си добре — скара се на отражението си. — Разбра ли? Без повече глупости. — Тя изпъна назад рамене, пое си за последно дълбоко въздух и отвори външната врата.

Сам и Лорън не се виждаха никакви.

— Сам? — извика тя и привлече вниманието на един възрастен господин, който се шляеше по коридора по пижама.

— Мен ли викате? — попита той.

Бони поклати глава, после й се прииска да не го беше правила, движението наруши вече толкова крехкото й равновесие. Явно бяха продължили без нея. И защо не, запита се сама, като се запъти бавно към стаята на Елза Лангър. Жената им беше баба, за бога, дори и да не си спомняха кой знае колко за нея, а тя пък — вероятно изобщо за тях. Както и да е, нямаха нужда от нея, за да ги представи. Може би просто трябваше да изчака в чакалнята.

Твърде късно, помисли си тя, когато вратата на стаята на Елза Лангър се открехна пред нея.

— Помните ли ме? — попита възрастната жена от стола си, като остави на Бони само толкова място, колкото да влезе.

— Здравейте — отвърна разсеяно Бони, вниманието й бе привлечено от Елза Лангър, която седеше изправена в леглото си, подпряна на няколко възглавници. Обядът й бе поставен на един поднос пред нея, Сам седеше на стол до леглото, Лорън — до него и двамата, сякаш хипнотизирани, се взираха внимателно в безизразното й лице.

— Аз съм Мери — каза жената в инвалидната количка. — Мисля, че не се запознахме както подобава миналия път.

— Аз съм Бони — отвърна й Бони, с очи приковани към Елза Лангър. Седнала изправена, възрастната жена изглеждаше дори още по-крехка, отколкото когато лежеше, тялото й беше просто един скелет на човешко същество, кожата почти се сливаше с белотата на чаршафите, очите бяха безизразни и невиждащи, като празни дупки.

— Идвате по време на обяд — продължи Мери. — Аз вече привърших с моя. — Тя посочи към празния си поднос. — Пилешка супа, макарони със сирене и крем ванилия. Това си бях поръчала. Не знам какво са поръчали за Елза. — Подкара количката си към леглото на Елза Лангър и повдигна капака на подноса й с обяд, разкривайки едно-единствено блюдо с подредени отгоре неапетитни на вид светлокафеникави яденета. — Да, същото като моето — заключи Мери. — Но тя няма да го изяде. Никога не яде, освен ако не я нахраня. — Жената вдигна една лъжица от подноса, както диригентът вдига своята палка.

— Може ли аз да го направя? — попита веднага Лорън. — Моля ви? — помоли тя жената в инвалидната количка.

— Може би — отвърна Мери. — Кой пита?

— Казвам се Лорън. Елза Лангър ми е баба.

— Лорън ли каза?

— Да, а това е брат ми Сам.

— Сам?

Сам не каза нищо.

— Не знаех, че има внуци — заяви Мери, като погледна към Бони. — Не е ли забавно? Живееш с някого в продължение на години, мислиш си, че знаеш всичко за него и после откриваш, че изобщо нищо не знаеш. Не смяташ ли, че е забавно? — попита тя Бони.

Бони не обърна внимание на въпроса й.

— Сигурна съм, че ще бъде щастлива, ако ти я нахраниш — каза тя на Лорън.

Лорън се усмихна, въпреки че усмивката беше бърза, почти прекалено бърза, за да бъде забелязана.

— Ето, бабо — каза нежно тя и вдигна лъжица пилешка супа с фиде към устата на баба си. Лъжицата внимателно побутна изсъхналите устни на жената да се отворят. Лорън я наклони към гърлото на Елза Лангър и я върна обратно празна. Част от течността се стече по брадичката на баба й и Лорън бързо я попи със салфетката. — Нали е вкусна, бабо? — попита Лорън, така както Бони често питаше Аманда. — Нали е вкусна? — Тя наклони още една лъжица към устата на старата жена, после още една. — Тя яде! — възкликна гордо Лорън, още една усмивка се появи, тази се задържа малко по-дълго от първата. — Искаш ли и ти да я храниш, Сам? — попита тя.

Сам поклати глава и се свлече още по-надолу в стола си, въпреки че очите му изобщо не изпускаха от поглед лицето на баба му.

— Тя обича супа — заяви Мери.

— Помниш ли ни, бабо? — попита Лорън.

Елза Лангър не отвърна нищо, устните й леко се разтвориха, за да поемат супата.

— Не си ни виждала, откакто бяхме много малки. Помниш ли ни? Джоун беше наша майка — додаде тихо Лорън, гласът й се разтрепери при звука от името на майка й. — Помниш ли я?

Елза Лангър изсърба супата.

— Джоун е мъртва — каза Мери.

— Аз съм Лорън, а това е брат ми Сам — продължи Лорън, ръката й се движеше ритмично между паничката със супа и устата на баба й. — Ние сме деца на Джоун. Спомняш ли си ни изобщо, бабо?

— Сигурна съм, че дълбоко в себе си тя знае кои сте — каза й Бони.

— Защо казваш това? — попита Сам, като се изправи на мястото си и се наклони напред, очите му шареха между Бони и баба му.

— Просто усещане — призна си Бони, миризмата на макарони със сирене достигна до носа й и стомахът й отново се обърна.

— Баба ми някога говорила ли е с вас? — попита Сам жената в инвалидната количка.

— Може би — отвърна тя. — Кой пита?

— Сам — отвърна й той, като извъртя очи нагоре към главата си. — Сам Уилър.

— Трудно е да не объркаш всички тези имена — заяви Мери. — Искам да кажа, че никой не ни е посещавал от седмици и изведнъж стана като на парад.

— За какво говорите? — попита Бони.

— Един друг господин беше тук рано сутринта. Много хубав мъж. Напомни ми на покойния ми съпруг, лека му пръст.

— Още някой е идвал тук? — попита Бони.

— Може би. Кой пита?

— Помните ли името на мъжа?

— Може би. Кой пита? — заинати се Мери, докато подбутваше ченето си с език.

— Бони. Бони Уилър. Помните ли как се казваше мъжа?

— Какъв мъж?

Бони затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Мъжът, който е идвал тук рано тази сутрин.

— Не каза как се казва. Но беше хубав мъж. Напомни ми на покойния ми съпруг, лека му пръст.

— Можете ли да ми кажете как изглеждаше? — настоя Бони.

— Изглеждаше като покойния ми съпруг — повтори Мери.

— Помните ли какъв цвят беше косата му? — попита Бони.

— Мисля, че беше рус — отвърна жената.

Бони си представи брат си, наведен над печката в кухнята и русата коса закриваше лицето му.

— Или може би прошарен — добави Мери.

Бони видя лицето на Род, надвесено над нейното, докато я слагаше да си легне снощи, преждевременно побелялата коса подчертаваше по момчешки привлекателното му лице.

— Може да бе и кестеняв — разсъждаваше на глас Мери, без да съзнава объркването, което пораждаше у Бони. Тя изведнъж измъкна ченето от устата си и го полюля на върха на езика си.

— О, каква гадост! — възкликна Лорън.

Стомахът на Бони се обърна.

Мери пъхна ченето обратно в устата си и рязко го щракна на мястото му.

— Мога ли да изям крем ванилията й? — попита тя, ръката й се протегна към подноса.

— Мисля, че баба ми ще иска да опита крема си — отвърна Лорън с изненадваща решителност и дръпна малката купичка с крем, така че Мери да не може да я докопа. — Искаш ли да си хапнеш малко кремче, бабо? — Лорън загреба мъничко на върха на една пластмасова лъжичка и го изсипа внимателно върху езика на баба си. — Харесва ли ти, бабо? Хубаво ли е?

Бавно, лицето на Елза Лангър се извърна към внучката й, погледът й постепенно се фокусира, подобно на калейдоскоп.

— Бабо? — попита Лорън. — Бабо, виждаш ли ме? Позна ли ме? Бабо, аз съм Лорън.

Елза Лангър се втренчи във внучката си, докато всички в стаята се наведоха напред. Никой не дишаше.

— Лорън? — каза възрастната жена, името прозвуча като въздишка.

Очите на Лорън се разшириха от учудване.

— Чу ли това, Сам? — прошепна тя. — Тя ме позна. Тя знае коя съм.

— Бабо — бързо каза той, като скочи от стола си и се наклони рязко над леглото й, за малко едва не обърна подноса, — аз съм Сам. Помниш ли ме?

— Лорън — повтори Елза Лангър, очите й не се откъсваха от внучката й.

— Ето ме, бабо — каза тя. — Тук съм.

Но проблясъкът в очите на Елза Лангър вече угасваше, отдръпваше се, изчезваше.

— Къде отива? — попита Лорън няколко секунди по-късно, когато стана ясно, че повече няма да дойде на себе си.

— Не знам — отвърна Бони.

— Мислиш ли, че тя наистина разбра коя съм?

— Убедена съм.

Сам рязко се отдръпна от леглото на баба си и се запъти към вратата. Той не каза нищо, но беше ясно, че се готви да си тръгне.

— Смяташ ли, че си мисли за нещо? — попита Лорън, докато се взираше в лицето на баба си.

— Не знам.

— Сигурно си мисли за нещо — отвърна Лорън.

— Не смятам, че изобщо мисли за нещо — обади се Сам нетърпеливо. — И знаеш ли какво друго смятам? Смятам, че така е по-добре. — Той отвори вратата и излезе от стаята.

— Доста раздразнителен младеж — отбеляза Мери, ченето изщракваше ту отвън, ту вътре в устата й. — Точно като покойния ми съпруг, лека му пръст.

— Трябва да тръгваме — каза Бони, като леко докосна рамото на Лорън и се зарадва, когато момичето не се отдръпна автоматично.

Лорън се наведе напред и целуна лекичко баба си по бузата.

— Довиждане, бабо — прошепна тя. — Скоро пак ще дойдем. Обещавам.

Елза Лангър не отвърна нищо.

Бони изведе Лорън от стаята.

* * *

— На Бони й прилоша на път за вкъщи — съобщи Лорън на баща си. Още с влизането Сам незабавно беше изчезнал горе в стаята си.

— Нищо ми няма — настоя Бони.

— Наложи се да отбиеш. Сам ни докара дотук.

— Малко ми се замая главата — обясни Бони, като видя тревогата, изписана върху лицето на съпруга й. — Мисля, че климатичната инсталация в колата ми не работи както трябва.

— Изглеждаш ужасно — каза Род.

— Благодаря ти — отвърна му Бони. — Къде е Аманда?

— Госпожа Герщайн я заведе в парка.

— Ти кога се прибра?

— Преди около половин час. — Род хвана Бони за лакътя и я поведе към стълбите. — Сега искам да си легнеш и да поспиш.

— Род, не ставай глупав. Добре съм.

— Недей да спориш с мен. Пипнала си някакъв вирус, трябва да си в леглото. Ще се обадя на Марла да й кажа, че няма да можем да отидем.

— Ще се оправя до довечера — възрази му Бони, като се почуди защо. Последното нещо, което искаше да прави, бе да вечеря с Марла Брензей.

— Добре, ще видим как ще се чувстваш по-късно. Междувременно, качвай се горе, събличай се и си лягай. Ще ти донеса чаша чай.

— Род…

— Недей да спориш с мен.

— Явно Елза Лангър е имала и друг посетител тази сутрин…

— После ще говорим за Елза.

— Но…

— После — настоя той.

— Това е глупаво — промърмори Бони, ядосваше се все повече и повече с всяко едно стъпало. — Може би просто съм преуморена. Ще поспя половин час и ще се оправя.

* * *

Когато Бони отвори очи, Лорън стоеше пред леглото й. Много е красива, помисли си Бони и като се надигна на възглавниците си, реши, че сигурно сънува. Лорън бе облечена в яркосиня рокличка, която започваше от средата на гърдите й и стигаше до средата на бедрата й. Прави я да изглежда много по-голяма, реши Бони, искаше й се и тя да можеше да изглежда така.

— Колко си хубава — каза тя, устата й беше пресъхнала.

— Благодаря ти — усмихна се смутено Лорън. — Как се чувстваш?

— Не знам — отвърна искрено Бони, като овлажни устните си с език. — Колко е часът?

— Почти седем и половина.

— Почти седем и половина ли? — Бони погледна към часовника на нощната масичка, за да се увери. Наистина ли беше проспала целия следобед? — Господи, трябва да ставам. Трябва да се приготвя.

— Никъде няма да ходиш — отвърна Род, влизайки в стаята. Беше облечен в тъмнозелена копринена риза и черни панталони, изглеждаше чудесно.

— Не разбирам — отвърна Бони, като се помъчи да стане от леглото.

— Лорън изяви желание да ме придружи тази вечер — отвърна й Род.

— Какво?

— Скъпа — започна Род, — болна си. Престани да се инатиш и го приеми. Чувстваш се ужасно. Няма начин да ти мине толкова, че да излезеш тази вечер. Само като погледнеш Марла и вероятно ще се издрайфаш върху нея, което няма да допринесе кой знае колко за кариерата ми. Така че, моля те, направи на всички ни една услуга и си остани в леглото.

— Имаш ли нещо против да отида? — попита плахо Лорън.

— Да имам нещо против ли? Разбира се, че не — отвърна й Бони, тайничко доволна от начина, по който се подреждаха нещата.

— Вече нахраних Аманда и я сложих да спи — каза Лорън.

— Така ли?

— Тя се справя страхотно с Аманда — отвърна гордо Род.

— И Сам е тук, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря ти — отвърна Бони, умората отново се разстла върху й, подобно на тежък губер. Приятно прекарване, искаше й се да им каже, но заспа преди думите да могат да излязат от устата й.

* * *

Сънуваше домати, купища червени домати на щанда за зеленчуци в една малка бакалия. Бони вдигна един домат, повъртя го в ръка, после го стисна между пръстите си, видя как тънички вадички доматен сок се стичат по опаката част на дланта й и надолу по ръката.

Вдигна и двете си ръце към тавана, доматеният сок се лееше като водопад по лицето й, проникваше между устните вътре в устата й. Тя ги разтвори широко, за да погълне повече.

Бони се сепна и се събуди, вътре устата й бе просмукана от горчив вкус. Имам нужда от чаша вода, помисли си тя, измъкна се от леглото и се затътри към банята, поглеждайки към часовника. Беше почти десет и половина. Още три изгубени часа и тя продължаваше да не се чувства добре.

Наля си чаша вода и я изпи бавно, като се молеше водата да си остане долу. Горчивият вкус не се махна и тя изстиска малко паста върху четката си и започна силно да си търка зъбите — обикновено прохладният ментов вкус се оказа странно блудкав и неефикасен. Изжабурка устата си с малко пода, изплю я, плюнката й беше преплетена със следи от кръв.

— Страхотно — каза си тя, като се замъкна обратно в спалнята. — Точно това ми трябваше.

В коридора цареше почти непрогледен мрак, като изключим малката нощна лампичка във формата на балерина, която светеше пред спалнята на Аманда. Бони бавно се приближи към стаята на дъщеря си, под вратата на Сам проблясваше светлината от телевизора, приглушени електронни гласове се притискаха към голите й крака и ближеха петите й.

Аманда бе здраво заспала в леглото си, със завивки насъбрани около коленете, ръце, високо вдигнати над главата и глава, отпусната върху лявото рамо. Бони дръпна завивките нагоре и ги подви под брадичката на Аманда, целуна я лекичко по челото.

— Обичам те, сладурче — прошепна тя.

Аз те обичам повече — чу как проехтяха стените, докато излизаше от стаята.

Бони спря за миг пред стаята на Сам, загледа се в затворената врата, сякаш можеше да види право през нея. Чу шума от телевизора — мъжки говор, кола, набираща скорост, женски писък — и се обърна, готова да се върне в стаята си, когато долови някакъв друг звук, звук, толкова тих, че за малко да не го чуе, звук, толкова смразяващ, че я накара да застине на място.

Стоя така в продължение на няколко минути, с ухо долепено до вратата, вслушвайки се в звука. Сякаш стените стенат, реши тя, сякаш някой е заклещен вътре и моли да го пуснат. Стените плачат, помисли си тя и отвори вратата на Сам.

От телевизора една оскъдно облечена млада жена крещеше, докато бягаше от маскиран, с нож в ръка, нападател. Очите на Бони преминаха от телевизора през плота на някога великолепното й дъбово бюро, върху което Л’ил Абнър лежеше притиснат към стъклото на аквариума и стигнаха до канапето, където седеше Сам, гледаше телевизия и сълзи се стичаха по лицето му. Устните му бяха леко раздалечени, нисък протяжен стон излизаше от гърлото му, сякаш се бе изгубил по средата на някое средновековно песнопение.

— Сам? — Бони предпазливо се приближи към него. — Сам, добре ли си?

Тихите стенания продължиха, дори и когато той се извърна към нея — като че ли си имаха свой собствен живот и съществуването им изобщо не зависеше от Сам. Ръката на Бони се протегна, дланта й докосна рамото му. Усети как той се сепна, но не се отдръпна. Бавно, тя седна на мястото до Сам, ръката й се плъзна около него.

— Какво има, Сам? Моля те, знаеш, че можеш да ми кажеш.

Хлипането стана по-високо, по-силно. Бони се пребори с внезапното си желание да запуши ушите си с ръце. Вместо това, тя придърпа момчето към себе си, притисна главата му към гърдите си, почувства мокрите му сълзи през нощницата си, стенанията ставаха все по-силни, сякаш се усилваха от акустиката на стаята.

Ръцете му я обгърнаха, бързо затегнаха обръча си, сякаш се опитваше да я издърпа в центъра на мъката си, стискаха я толкова здраво, като че ли от това зависеше животът му. И сигурно е така, помисли си Бони, като му позволи да се притисне в нея и започна да гали дългата му черна коса. Очите й шареха непрекъснато между жената на телевизионния екран, която колеха, и змията, която сега се протягаше към капака на стъкления аквариум. Изведнъж тялото на Сам се разтърси от последователни сърцераздирателни ридания.

Бони започна да люлее Сам напред-назад в ръцете си, като бебе.

— Всичко ще се оправи, Сам — каза му тя. — Всичко ще се оправи.

Стояха така в продължение на доста време. Устните на Бони бяха притиснати към главата на Сам, мирисът на току-що измитата му коса изпълваше ноздрите й. Филмът свърши. От малкото, което Бони можа да хване, всички бяха умрели. Змията продължаваше да изучава вътрешността на аквариума си, главата й от време на време подбутваше стъкления капак, сякаш се опитваше да избяга.

Накрая Сам престана да плаче.

— Съжалявам — каза той, като отбягваше погледа й.

— Не съжалявай — отвърна Бони, временно забравила за собственото си неразположение. — И недей да се чувстваш неудобно. Няма за какво да съжаляваш, няма защо да се чувстваш неудобно.

— Плача като глупаво малко дете.

— Не трябва винаги да се правиш на коравия мъж, Сам. Поговори с мен. Кажи ми какво става там вътре, в главата ти.

Настъпи продължително мълчание.

— Тя не ме позна — каза Сам най-накрая. — Не разбра кой съм. Позна Лорън, а мен — не.

— Толкова съжалявам, Сам — погали го Бони. — Може би, следващия път, когато отидем…

Сам поклати глава.

— Не, повече няма да ходя там.

— Тя е една болна стара жена, Сам — започна Бони. — Кой знае какво става вътре в замъгленото й съзнание.

— Тя позна Лорън.

Бони не каза нищо.

— Просто искам някой да ме обича — изтърси Сам, думите избягаха от устата му с една мъчителна въздишка.

— О, господи, миличкият ми! — Бони се разплака заедно с него. — Толкова съжалявам за болката, която изпитваш. Бих искала да мога да направя нещо, за да ти мине. Бих искала да мога да ти кажа нещо…

Сам рязко тръсна глава.

— Няма значение.

— Разбира се, че има значение — отвърна му Бони. — Защото ти имаш значение. Ти си човек, който заслужава да бъде обичан, Сам. Чуваш ли ме? Заслужаваш да се чувстваш обичан.

Сам не каза нищо, отказваше да я погледне.

Бони седеше и го наблюдаваше в продължение на няколко минути. Явно беше, че се чувства много неловко от избухването си, че повече нищо няма да каже.

— По-добре да си лягам — заяви тя.

— Да ти донеса ли чай или нещо друго? — предложи Сам.

Бони се усмихна и нежно потупа Сам по бузата.

— Бих пийнала с удоволствие малко чай — каза тя.