Джой Филдинг
Не плачи сега (23)

Двайсет и трета глава

— Подранили сте — каза Хиасинт Джонсън вместо поздрав, когато Бони влезе в кабинета на доктор Грийнспун сутринта на следващата сряда.

— Така ли? — Бони си погледна часовника, престори се на изненадана. Всъщност беше чакала повече от час в колата си, паркирана в дъното на улицата. Напусна дома си, веднага след като дойдоха да вземат Аманда, и Сам и Лорън отидоха на училище. Не искаше да остава вкъщи нито минутка повече, отколкото се налагаше. Един господ знаеше какво можеше да я чака в някой ъгъл.

Беше събудила Сам веднага щом видя празния аквариум на Л’ил Абнър и двамата заедно претърсиха цялата къща, без никакъв резултат. Рано сутринта Сам се обади на Хейз да го пита дали не е офейкал със скъпоценното му притежание. Но Хейз твърдеше, че не знае нищо за изчезването на Л’ил Абнър, макар да допускаше, че може и да не е затворил както трябва капака на аквариума, когато върнал обратно змията. Бил бая фиркан, каза той.

Бони и Сам още веднъж претърсиха къщата от горе до долу, всеки ъгъл, всеки гардероб, всеки шкаф, всеки перваз. Нищо.

— Ще иде там, където е топло — беше й казал Сам, така че проверяваха, отново и отново, през остатъка от нощта и на другата сутрин абонатната станция и резервоара с топла вода, но Л’ил Абнър така и не се появи.

Бони седна в чакалнята на доктор Грийнспун, като забеляза, че и двете, и Хиасинт Джонсън, и Ерика Макбейн, бяха облечени на бели и черни етажи. Дали се съветваха за гардероба си, планираха коя какво да облече дни предварително, почуди се тя, като сграбчи някакво списание от масичката за кафе, разсеяно прелисти набързо статиите за последните скандали, засягащи кралското семейство и Майкъл Джаксън. Мислите й не можеха да се съсредоточат върху нищо друго, освен изчезналото влечуго. Спомни си, че веднъж бе чела за един мъж, който открил змия в тоалетната си, когато отишъл дотам посред нощ. Той отворил вратата, светнал лампата и я видял да се надига от тоалетната чиния като перископ.

— Моля те, не позволявай това да се случи с мен — помоли се тя на висок глас. — Повече е, отколкото мога да понеса.

— Извинете, казахте ли нещо? — попита Ерика Макбейн.

— Просто си говорех сама — отвърна й Бони. Нали точно така се държаха лудите.

— Аз го правя непрекъснато — отвърна Ерика, сякаш да я успокои.

Когато постоянните претърсвания не бяха успели да открият изчезналата боа, Бони се обади на службата за изтребване на гризачи, на водопроводчика, на дружеството за защита на животните, дори в зоологическата градина. Никой нищо не можеше да направи. Ако змията се е измъкнала навън, бяха й казали, вероятно рано или късно някой щял да я забележи и да извика полиция. Ако по някакъв начин била успяла да влезе в канализацията на къщата, можело да минат дни, седмици, дори години, преди да се появи отново, ако изобщо се появяла.

— Мътните го взели Хейз! — измърмори Сам, явно потресен. — Казах му да не закача Абнър.

Точно така, дано го вземат, помисли си Бони.

— Ще се появи — успокои тя Сам. — Ще го намерим.

— Скоро ще огладнее — разтревожено каза Сам. — Може да стане лош, когато огладнее.

Оттогава Бони не беше мигнала. Стряскаше се буквално от собствената си сянка. Последните няколко нощи бе лежала будна, като подскачаше при най-малкото помръдване на лунната светлина, която идваше през пердетата в спалнята, непрекъснато проверяваше как са Аманда и Лорън и успокояваше Сам, който бе пуснал два малки бели плъха в аквариума на Л’ил Абнър с надеждата, че с това ще съблазни змията да се върне у дома.

— Искате ли чаша кафе? — предложи Хиасинт Джонсън. — Току-що направих една нова кана.

— Не, благодаря. — Бони си помисли, че последното нещо, от което има нужда сега, е доза кофеин. От друга страна, трябваше да запази силите си. Не можеше да остави да се обезводни. Единствената храна, която бе поела от сутринта беше малка чаша портокалов сок. — Като размислих, струва ми се, че бих пийнала чаша кафе, ако това няма да ви затрудни.

— Изобщо не ме затруднява. Как го пиете?

— Черно, благодаря ви.

— Заповядайте — каза Хиасинт няколко секунди по-късно и постави изящна порцеланова чашка на розови цветчета с чинийка под нея на масата за кафе пред Бони.

Бони отново й поблагодари, вдигна чашата горещо кафе към устните си, усети как парата изпълва ноздрите й и бива погълната от порите й. Винаги бе обичала мириса на прясно кафе.

Спомни си как като дете придружаваше майка си до бакалията и чакаше с нарастващо нетърпение, докато тя изсипваше избраните зрънца в кафемелачката. Бони вдишваше дълбоко, докато зърната не се превърнеха в ухаещ прашец, ароматът се увиваше около главата й като лек дъждец и накрая оставаше по кожата й, подобно на скъп парфюм. С течение на годините посещенията в бакалията бяха ставали все по-редки и по-редки, после изобщо престанаха. Най-накрая майка й пазаруваше всичко по телефона от леглото си. Дните с прясно смляно кафе си бяха отишли.

Вратата на вътрешния кабинет се отвори и оттам излезе една привлекателна възрастна жена, следвана по петите от доктор Грийнспун. Жената, около шейсетте, беше облечена в елегантен кафяв костюм с панталон от „Армани“, русата й коса бе събрана в модерен кок на тила. Когато я видя, Бони се почувства демоде, безформената екрю рокля, с която бе облечена, й стоеше като чувал. Колко ли килограма беше свалила през последните няколко седмици, запита се тя и реши, че сигурно са доста.

— Запишете няколко поредни часа за госпожа Кинг — нареди доктор Грийнспун на секретарките си, после взе ръцете на възрастната жена в своите. — Опитайте се да не се тревожите толкова и ще се видим следващата седмица. — Той погледна към Бони. — Бихте ли ме почакали вътре в кабинета ми — каза й той. — Идвам след минутка.

Бони безмълвно влезе във вътрешния кабинет и зае мястото си на виненочервеното канапе. Същото канапе и същото място, на което бе седяла и миналия път. Не беше ли това показателно? Щеше ли добрия доктор да забележи?

Очите й се отправиха към ъглите на стаята, обиколиха засадените в кашпи растения, надзърнаха през щорите на прозореца. Търсеха змии — осъзна изведнъж тя и се почувства много глупаво — навик, от който едва ли някога изобщо щеше да се отърве. Може би доктор Грийнспун беше в състояние да й помогне.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — казваше доктор Грийнспун няколко минути по-късно, като затвори вратата след себе си и зае мястото си на другото канапе. Изглеждаше много хубав в раирания си костюм и разкопчаната на врата риза. — Как сте?

— Добре — автоматично отвърна Бони.

— Виждам, че сте променили прическата си.

— Виждам, че сте овладели изкуството да бъдете сдържан.

Докторът се разсмя.

— Харесва ли ви? — попита Бони, усещаше, че проучва нещо, въпреки че не беше сигурна какво точно.

— По-важното е дали на вас ви харесва.

— Аз първа ви попитах.

— Има потенциални възможности.

— За какво?

Той отново се разсмя, приятен звук, непринуден, успокояващ сам по себе си.

— Да порасне в нещо малко по-хубаво — отвърна той.

Този път беше ред на Бони да се разсмее.

— Благодаря ви за искреността.

— Имаше ли причина да си отрежете косата? — попита той.

— А трябва ли да има?

— Обикновено има.

Бони присви рамене.

— Изглеждаше малко безжизнена — започна тя, после спря, думата извика в съзнанието й образа на Елза Лангър. Колко странно, че тя беше умряла, точно когато Бони откри, че е жива. — Не се чувствах много добре — продължи тя. — Затова реших да ви посетя отново.

— Какво точно мислите, че мога да направя за вас?

— Не знам. Но някой трябва да направи нещо. Не мисля, че още дълго мога да издържа да се чувствам по този начин.

— Как точно се чувствате?

— Скапана — отвърна му просто Бони. — Непрекъснато ми се гади. Повръщам, всичко ме боли…

— Ходихте ли на лекар?

— Дойдох при вас.

— Искам да кажа на специалист по вътрешни болести.

— Знам какво искате да кажете.

— Значи сте ходили.

Тя се усмихна.

— Не, не съм.

— И защо?

— Защото симптомите ми са явно психосоматични.

— Така ли? Какво ви кара да мислите така?

— Доктор Грийнспун — започна Бони, — вие сам го казахте миналия път. Аз съм една изтерзана жена. Май това бяха точните ви думи и колкото и да ми е неприятно да си го призная, бяхте прав. Доста неща се случиха в живота ми напоследък и то повечето неприятни. Затънала съм до гуша в лайна, доктор Грийнспун, извинете ме за вулгарността, и явно не мога да се справя кой знае колко добре. Този грип или каквото е там, е просто начин, по който тялото ми реагира на целия този стрес.

— Възможно е — отвърна д-р Грийнспун. — Но все пак си мисля, че трябва да се прегледате. Откога се чувствате така?

— Горе-долу от десетина дни, може и повече — отвърна му Бони.

— Това е доста дълго време. Трябва да идете на лекар, да изключим възможността от инфекциозно заболяване или нещо по-сериозно…

— Не вдигам температура — прекъсна го нетърпеливо Бони. — Какво може да ми каже лекарят, да пия много течности и да си остана в леглото?

— Защо не разберете?

— Защото нямам нито време, нито сили да се подлагам на множество безполезни изследвания. Особено когато знам, че всичките тези симптоми идват от главата ми.

— И откъде знаете това?

— Защото аз никога не се разболявам.

— Така казахте и предишния път. Смятате ли разболяването за проява на слабост?

— Какво? Не. Разбира се, че не. Просто нямам време да се разболявам.

— А другите хора имат, така ли?

— Не исках да кажа това.

— Искате да кажете, че болестта е нещо, което не можете да контролирате, така ли?

— А вие да не би да твърдите обратното?

— Предполагам, че всичко е относително — отвърна й доктор Грийнспун. — Някои неща са повече въпрос на душевно, отколкото на физическо състояние. Разбира се, не казвам, че душевната нагласа на човек не играе роля за физическото му здраве. Но това не означава, че оптимизмът ще предотврати рака или че песимизмът носи сигурна смърт. Тъстът ми е на осемдесет и четири години. Откак се помня, все се оплаква от гърба си, врата си, артрита си. Вече двайсет години все е убеден, че умира, че никога повече няма да посрещне рождения си ден. Новата година, другото лято. Той е най-отчаяният песимист, който познавам и знаете ли какво? Той ще живее вечно, дълго след като всички ние останалите с нашия непоклатим оптимизъм и ведър характер сме си отишли.

Хората се разболяват, Бони. Има някои неща, които са извън властта ни. Като общество, ние не искаме да приемем това, защото ни кара да се чувстваме несигурни. И в резултат имаме много тежкоболни хора, които се чувстват виновни, защото смятат, че само ако са имали малко по позитивен мироглед, нямало е да се разболеят — а това са чисти глупости. Още един пример за това как обществото обвинява жертвата, поне аз така смятам. Мислим си, че каквото и да стане, е по вина на жертвата и това никога няма да се случи на нас.

Човешкото тяло не е непоклатимо. То се поддава на всевъзможни зарази и вируси и предразположението ни към тях може да зависи от редица различни фактори, включително диети, спортуване, физическа форма и стрес. Но преди всичко доброто здраве зависи от добрите гени. И нерядко е въпрос на късмет. — Той се усмихна. — Разбира се, може да има и по-просто обяснение за начина, по който се чувствате.

— И какво е то?

— Има ли вероятност да сте бременна?

— Какво?

— Има ли някаква вероятност да сте бременна? — повтори той, макар и на двамата да им беше ясно, че го е чула още първия път.

— Не — сопна се Бони. — Ни най-малка. Взимам хапчета. — Не му ли го бе казала и предишния път?

— Хапчетата не са сто процента сигурни. Не е ли възможно, след всичко сполетяло ви напоследък, да сте забравили да ги вземете един, два пъти?

— Не, не е възможно. Взимам ги всеки ден, без прекъсване. Никога не забравям.

— Звучите много уверено.

— Аз съм много уверена. Още преди време реших, че искам само едно дете. Трябва да съм сигурна, че няма да има неприятни изненади.

— Много интересно. И защо?

— И защо какво?

— Защо решихте, че искате да имате само едно дете?

— Не смятате ли, че светът е достатъчно пренаселен?

— Затова ли сте решили така?

— Нима не мислите, че това е достатъчна причина?

— Причината е напълно уважителна. Но това ли е вашата причина?

— Не ви разбирам.

— След като сте толкова категорична, че искате само едно дете, любопитен съм защо не сте си лигирали тръбите.

Забележката му завари Бони неподготвена. Тънка вадичка пот се спусна надолу по челото й.

— Не съм привърженик на неналожителната хирургическа намеса — каза тя.

— Възможно ли е да има и друга причина?

— Например?

— Вие трябва да ми кажете. Имате брат, ако си спомням правилно.

Бони усети, че сдържа дъха си, докато чака доктор Грийнспун да продължи.

— По-голям или по-малък? — попита той.

— По-малък, с шест години.

— Това е доста голяма разлика.

— Майка ми е имала няколко аборта преди да се роди той.

— Разбирам. Значи, брат ви трябва да е бил много специален за нея.

— Да, беше.

— А как ви е карало това да се чувствате вие?

— Как ме е карало да се чувствам ли? — повтори Бони унило. — Наистина не си спомням. Беше толкова отдавна. Била съм само дете.

— Дете, което е разполагало с цялото внимание на майка си в продължение на шест години. Предполагам, че е било доста голям стрес, изведнъж да трябва да я делите с още някой.

— Искате да кажете, че съм ревнувала от брат си ли? — попита Бони. Наистина ли прибягваше до най-старото от старите психологични клишета.

— Мисля, че е съвсем нормално.

— Харесваше ми да имам брат, доктор Грийнспун. Ник беше най-сладкото бебе на света.

— Тогава защо сте толкова категорична, че искате да имате само едно дете?

— Съпругът ми вече има две деца от първия си брак — припомни му тя. — Освен това, някои хора са устроени така, че да могат да имат само едно дете. Дълбоко в себе си те знаят, че в сърцата им няма място за повече от едно дете. Знаят, че не биха могли да обичат двете си деца по равно, че накрая ще започнат да се държат зле с едното от тях.

— Вие така ли мислите?

— Не го ли казах току-що?

— Не. Вие казахте „някои хора“.

Бони прехапа долната си устна.

— Просто израз.

— Разкажете ми за семейството си. — Доктор Грийнспун се облегна назад на канапето и разкопча сакото си.

— Женена съм от пет години — каза Бони, като се поотпусна малко, вече бяха преминали на по-удобен терен. — Имам една дъщеря. Аманда.

— За бащиното ви семейство — поправи я той. — За родителите ви.

Бони веднага се стегна. Тя се изкашля, облегна се назад, после напред, кръстоса дотогава некръстосаните си крака, подръпна косата си.

— Майка ми почина — каза тя, гласът й беше толкова тих, че доктор Грийнспун трябваше да се наведе отново напред, за да я чува. — Баща ми живее в Истън.

— Преди колко време е починала майка ви?

— Вече почти четири години. Почина няколко месеца, преди да се роди Аманда.

— Сигурно ви е било много трудно да загубите майка си, когато вие самата сте ставали майка.

Бони повдигна рамене.

— Внезапно ли умря?

Бони не отговори нищо.

— Това труден въпрос ли е, Бони? — попита доктор Грийнспун, любопитството събра веждите над носа му.

— Беше болна от дълго време — отвърна му Бони след нова продължителна пауза. — Но независимо от това беше внезапно.

— Не сте очаквали да умре ли?

— Беше болна от години — нетърпеливо му отвърна Бони. — Имаше алергии, мигрени, слабо сърце. Била е родена с някаква сърдечна недостатъчност, така че имаше доста неща, които не можеше да прави.

— Прекарвала е повечето време по доктори?

— Да — призна неловко Бони. — Какво се опитвате да докажете?

— Не мислите ли, че е любопитно, след като майка ви е имала всички тези проблеми, вие да отхвърляте дори възможността да се разболеете? Тя е прекарвала много време по доктори, а вие дори не искате да отидете да се прегледате?

Бони се въртеше на мястото си, десният й крак бясно потропваше по пода. Тя повдигна рамене, но не каза нищо. Защо ли беше дошла тук? Той я караше да се чувства още по-лошо.

— Как е умряла? — попита Уолтър Грийнспун.

— Лекарите казаха, че е получила удар.

— Вие обаче не сте съгласна?

— Не мисля, че е било толкова просто.

— Защо?

— Всъщност, предпочитам да не навлизаме в това точно сега.

— Както искате — отвърна спокойно той. — Ами баща ви?

— Какво за баща ми?

— Той здрав ли е?

— Изглежда е здрав.

— Близки ли сте?

— Не.

— Можете ли да ми кажете защо?

— Баща ми напусна майка ми преди години. Не съм го виждала много оттогава…

— И, естествено, го обвинявате за това.

— На майка ми й беше много трудно.

— Тогава ли се разболя?

— Не. Беше болна и преди това. Казах ви, не беше добре със сърцето. Но без съмнение състоянието й се влоши, след като той я напусна.

— А брат ви? При баща ви ли е живял, или е останал при вас с майка ви?

— Остана при нас. — Бони се разсмя. — Ирония на съдбата, като си помисли човек, защото сега той живее с баща ми и с жената на баща ми, жена номер три, ако ги броим, и то живеят в къщата на майка ми. Щастливи, както никога.

— Не звучи вие самата да сте много щастлива.

Бони отново се разсмя, този път по-силно.

— Наистина е забавно как нещата се обръщат, не мислите ли, доктор Грийнспун?

— Понякога.

— Вижте, защо говорим за всичко това? То няма нищо общо.

— Колко често се виждате с баща си? — попита доктор Грийнспун, сякаш тя нищо не бе казала.

— Видях го миналата седмица — отвърна Бони, знаеше, че не това точно е отговорът на въпроса, който той й беше задал.

— Преди да се почувствате зле?

— Да.

— А кога за последен път го видяхте преди това? — продължи той, като отказваше да я остави да се измъкне толкова лесно.

— За последен път го видях на погребението на майка ми.

На доктор Грийнспун му трябваха няколко секунди, за да осмисли отговорите й.

— Обвинявате ли баща си за смъртта на майка си?

Бони се почеса отстрани по носа, подръпна косата си и започна да се люлее напред-назад на мястото си.

— Вижте, какво се опитвате да ме убедите? Да не би да искате да ми кажете, че моите дълго стаявани чувства на неприязън към… как точно го нарекохте? Бащиното ми семейство? Че тези дълго потискани чувства са причина за сегашните симптоми?

— Храните ли дълго потискани чувства на неприязън? — попита той.

— Не мисля, че човек трябва да е гений, за да си отговори на този въпрос, а, докторе?

— Говорили ли сте някога с баща ви за чувствата си?

— Не. За какво?

— Заради вас самата.

— Каква полза щях да имам? Той няма да се промени.

— Няма да го правите заради него.

— Мислите, че ако поговоря с него, изведнъж ще започна да се чувствам по-добре, така ли? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Може да се окаже разтоварващо. Но важното тук е не какво мисля аз, а какво мислите вие.

Бони престана да се клати и застана напълно неподвижно.

— В такъв случай, мисля, че мога да си спестя доста пари, ако отида да ме прегледа домашния ми лекар, вместо да идвам тук.

— Вероятно е така. Имате ли си домашен лекар?

— Не — призна Бони. Аманда си имаше педиатър и Род ходеше на годишни прегледи, но тя нямаше лекар.

— Ще ми позволите ли да ви препоръчам някого?

— Защо? Вие явно смятате, че проблемите ми не са физически?

— Мисля, че тук имаме работа с две съвсем различни неща — отвърна й той, — едно от които можем да изясним сравнително лесно с обикновен лекарски преглед. За другото ще е необходимо повече време.

— Просто искам да се почувствам по-добре — отвърна му Бони, вече на границата да се разплаче. Мразеше да се чувства толкова безпомощна, толкова безсилна.

Доктор Грийнспун отиде до бюрото си и натисна интеркома.

— Хиасинт, можеш ли да ме свържеш с Пол Клайн по телефона? — Той погледна отново към Бони. — Кабинетът му е точно зад ъгъла, а и ми дължи една услуга. Той е приятен човек. Мисля, че ще ви хареса.

Миг по-късно интеркомът на бюрото му избръмча.

— Доктор Клайн на първа линия.

— Пол — каза веднага доктор Грийнспун, — бих искал веднага да прегледаш един човек.