Джой Филдинг
Не плачи сега (26)

Двайсет и шеста глава

Той я чакаше, когато тя се прибра.

— Джош! — възкликна Бони приятно изненадана, щом слезе от колата си и го видя да стои на алеята пред дома й, наложи се да се пребори с внезапното си желание да се спусне в прегръдките му.

— Както виждам с колата вече всичко е наред — каза той.

Тя си погледна часовника, доста объркана от факта, колко се радваше, че го вижда. Надяваше се поне да не е прекалено явно изписано върху лицето й.

— Какво правиш тук? — попита тя, като видя, че почти наближава пет.

— Реших да намина и да видя как си, и да ти донеса малко пилешки бульон. — Той вдигна голяма бутилка с някаква бистра течност.

Бони смутено приглади късата си коса и отвори външната врата, очите й разтревожено обиколиха пода, преди да се дръпне и да го пусне да влезе вътре.

— Ехо? — извика тя, като се запъти направо към кухнята. Пое пилешкия бульон от ръцете на Джош и го постави на плота. — Има ли някой вкъщи? Лорън? Аманда? — Бони се върна обратно в преддверието и отново си погледна часовника. — Сам? — Очите й разтревожено пак зашариха по пода. Л’ил Абнър, промълви тя беззвучно. Къде бяха всички?

— Те са в къщата на Даяна — каза Джош някъде зад нея.

Бони се завъртя. Прекалено бързо. Зави й се свят.

— Какво?

Джош протегна към нея лист хартия.

— Оставили са ти бележка на кухненската маса. Заповядай. — Подаде й листа. Бони се пресегна да го вземе, изгуби равновесие, усети как тялото й се олюлява. В следващия миг се озова в ръцете на Джош и стаята се завъртя около нея.

— Чакай да ти налея малко вода — каза Джош, като поведе Бони обратно към кухнята и я сложи да седне на един от кухненските столове. Без да я изпуска от очи, той изтича до мивката и й наля чаша студена вода.

— Не сме ли го правили и преди? — попита Бони.

Джош се усмихна и притисна чашата към устните й.

— Добре ли си? Да повикам ли лекар?

Бони изпи една голяма глътка.

— Тази сутрин ходих на лекар. Даде ми някакви хапчета.

— Време ли е да ги взимаш вече?

Бони си погледна часовника, но не можа да различи коя стрелка е дългата и коя късата. Те се размазваха и преплитаха, изгубени между цифри, които не й говореха нищо.

— След един час — отвърна накрая, като си припомни, че преди няколко минути наближаваше пет. Изпи още една глътка вода. — Ще се оправя. Мисля, че днес просто се попресилих. — Беше изтощена, осъзна тя, отчаяно й се искаше да си легне. Цялото това шофиране. Всичките тези спомени. Да застанеш лице в лице с бащиното си семейство не е точно разходка по плажа, реши тя, като си помисли за Род във Флорида и се почуди какво ли правят децата му у Даяна.

— Какво пише в бележката? — попита Бони.

— „Бони — прочете Джош, — отиваме в къщата на Даяна, за да започнем с тапетите в банята й. Взимаме и Аманда с нас. Ще се върнем до шест.“ Подписано: „Сам и Лорън“. — Той върна бележката на масата. — Да ти сипя ли една чаша бульон?

Бони се усмихна.

— Благодаря ти. Би ми дошло добре.

В следващия миг той вече бе до плота и изпразваше съдържанието на бутилката в една тенджера, после започна внимателно да го бърка, докато се затопли.

— Много е вкусен — каза му Бони няколко минути по-късно, след като опита успокояващата течност и тя запълзя надолу по гърлото й.

— Тайна рецепта на майка ми.

— Наистина ли?

— Не. Майка ми готвеше ужасно. Аз пък лъжа ужасно. Купих го в един малък деликатесен магазин в Уелсли.

— И аз не мога да лъжа — отвърна му Бони, толкова се радваше, че той беше тук. — Благодаря ти за бульона. Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен.

Той се усмихна.

— Винаги.

— Мисля, че ще е хубаво да си полегна малко, преди всички да се приберат — заяви тя, като довърши последната лъжица.

Джош й помогна да се премести във всекидневната, наблюдаваше я как ляга на канапето.

— Кога се прибира съпругът ти?

Бони сви колена към гърдите си, зарови глава в бледозелената възглавница и затвори очи.

— Тази седмица е в командировка. На конференция в Маями.

— Знае ли, че си толкова зле?

— Скоро ще се върне. — Бони повдигна брадичката си само толкова, колкото да може да надзърта през притворените си клепки, без да трябва да отваря очи. Видя как Джош се сви в един от столовете срещу канапето. — Не е необходимо да оставаш. Ще се оправя.

— Смятам, че трябва да изчакам, докато някой се прибере. Не мисля, че е разумно да те оставям сама — отвърна й той, тонът му даваше ясно да се разбере, че по-нататъшните възражения са излишни.

Благодаря ти, каза Бони, въпреки че думите така и не излязоха от устата й, защото тя вече се унасяше.

* * *

— Мамо! — извика Аманда, като се затича към нея, точно когато Бони отвори очи. — Лепихме тапети. Готино е!

Бони се надигна от канапето и спусна крака на земята, Аманда веднага се настани в скута й.

— Виждам, че сте били много заети. — Бони избърса малко бяло лепило от бузата на детето.

— Хубаво беше. Сам каза, че съм супер — изкикоти се Аманда.

— Така ли?

Аманда гордо кимна.

— Какво значи да си супер?

Бони се разсмя. Сам и Лорън влязоха в стаята. И двамата бяха с модно избелени и разкъсани дънки и стари тениски, косите им бяха вързани зад ушите и изпонапръскани с бял прашец. Дори халката на носа на Сам бе осеяна с бели точици.

— Чия е колата на паркинга? — попита Сам.

— Моята — заяви Джош, като влезе в стаята.

Къде е ходил, изненада се Бони, после се запита защо изобщо бе тук. Наистина ли бе дошъл само да види дали е добре?

— Здравейте, господин Фриймън — каза Сам. — Какво правите тук?

— Бъхтя се над горещата печка — дойде незабавният отговор. — Реших да ви приготвя нещо за вечеря, деца — обясни той. — Мисля, че Бони едва ли ще може и затова ви приготвих по един страхотен хотдог.

— Хотдог? — Аманда запляска с ръце от удоволствие.

— И печен грах с бекон, меласа и подправки — добави Джош като намигна.

— Не беше необходимо да го правиш — каза му Бони.

— Време ли е вече да си взимаш хапчетата? — попита той.

— Какви хапчета? — обади се Лорън.

— Бони е ходила на лекар — поясни Джош. — Предписал й е някакъв антибиотик. Ще ти го донеса. — Той се върна в кухнята, преди Бони да успее да възрази.

— Какво ти каза лекарят? — попита Лорън.

— Нищо особено. Каза, че е възможно да е вътрешно възпаление на ухото. — Тя сви рамене. — А може и да не е.

— Играхме си на маскарад в къщата на Даяна — заяви Аманда.

— Тя се намъкна в гардероба на Даяна — каза Лорън смутено. — Опитах се да я спра.

— Даяна има много хубави неща — отвърна Аманда.

— Да — съгласи се Бони. — Но не мисля, че ще й хареса да си играеш с тях. Надявам се, че си оставила всичко точно както си е било.

Аманда се намуси сладко, устните й направиха муцунка, която молеше да бъде целуната.

— Аз й помогнах — отвърна Лорън.

Телефонът иззвъня.

— Искаш ли аз да го вдигна? — провикна се Джош Фриймън от кухнята.

— Моля те. — Бони си помисли, че това вероятно е Род и се почуди какво ли ще реши, когато чуе непознат мъжки глас по телефона.

— Кой, по дяволите, е Джош Фриймън? — питаше Род няколко секунди по-късно, когато Бони пое телефона от ръцете на Джош и седна на един от кухненските столове, който пак Джош й придърпа.

— Учителят по рисуване на Сам — прошепна Бони. — Помниш ли го? Беше на погребението на Джоун.

— Какво търси там?

— Дойде да види как съм. Как вървят нещата в Маями? — попита тя, като промени темата. Всъщност сама не беше много сигурна какво търсеше Джош Фриймън тук.

— Страхотно. Всичко върви дори по-добре, отколкото се надявахме. Местните филиали са пощурели по Марла. Тя ги кара да ядат от шепата й.

Джош протегна ръка към нея. Едно-единствено бяло хапче лежеше върху дългата му и ясно изразена линия на живота. Бони взе хапчето, пъхна го в устата си и го преглътна с чашата вода, която Джош й подаде с другата си ръка.

— Как се чувстваш? — попита Род, сякаш изведнъж се беше сетил.

— Горе-долу по същия начин. Ходих на лекар. Предписа ми антибиотик.

— Какъв лекар?

— Доктор Клайн.

— Кой е той?

— Даяна ми го препоръча — излъга Бони, като реши, че така е по-лесно, вместо да трябва да му обяснява за посещенията си при доктор Грийнспун. Не че възнамеряваше да ги пази в тайна. Просто беше прекалено сложно, за да навлиза във всичко това по телефона.

— Намерихте ли вече змията?

Очите на Бони автоматично се стрелнаха към краката й.

— Още не.

— Е, опитай се да не се тревожиш повече за нея. Мисля, че Л’ил Абнър вече е в историята.

Бони кимна, видя, че Сам влиза в кухнята и си взема нещо безалкохолно от хладилника.

— Бони, тук ли си?

— Да. Извинявай. Ще се опитам да не се тревожа.

— Добре, виж, трябва да вървя. Марла е уредила някаква важна среща с една от телевизионните клечки тук за седем часа, а имам и да си прегледам някои бележки. Ще ти си обадя утре. Липсваш ми — добави той, преди да затвори.

— До утре — каза Бони и върна телефона на поставката му, докато Джош Фриймън слагаше пълна чиния с хотдози на кухненската маса.

— Вечерята е готова — обяви той, когато Сам, Лорън и Аманда се настаниха нетърпеливо около масата. — Хотдог за всеки. — После погледна към Бони. — А за теб — пилешки бульон.

* * *

Телефонът иззвъня точно в два и двайсет и три сутринта. Бони подскочи, ръцете й бясно се стрелнаха наред, сякаш да я защитят от звука. Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво става и още няколко, за да намери телефона и да го вдигне до ухото си.

— Ало? — каза тя, останала без дъх, в слушалката.

Нищо.

— Ало? По дяволите, кой е?

Нищо, после странно изщракване, след това отново нищо.

— Ало? Кой е? Има ли някой?

Отговори й единствено свободният сигнал. Бони затръшна телефона в поставката му и избухна в сълзи. За пръв път от дни наред спеше нормално, необезпокоявана от гадене или кошмари, или странни помръдвания и ето, бяха разбили съня й. Може би антибиотиците все пак помагат, помисли си тя, като си изтри сълзите и стана от леглото, запали лампата, огледа набързо пода, перваза и пердетата.

Излезе в коридора. Може поне да извърша нощната си обиколка, каза си Бони. Очите й преминаха по дъските на пода, докато оглеждаше сенките в стаята на Сам, аквариумът на змията светеше, двата малки жертвени плъха се бяха свили на топка върху покритото му с чакъл дъно. Змии, а сега и плъхове. Не мога да повярвам, че това е моят живот, помисли си тя, като продължи надолу по коридора, спря пред отворената врата на Аманда и сърцето й се обърна.

Не беше ли предупредила Аманда да държи вратата на стаята си затворена, докато не намерят Л’ил Абнър? „Не забравяй да я затвориш отново, ако са събудиш през нощта и трябва да отидеш до тоалетната“ — беше я предупредила. И ето че вратата беше широко отворена.

Какво можеше да направи, поклати глава Бони, като влезе в стаята на дъщеря си и започна да се взира в тъмнината. Аманда си беше дете, нямаше дори и четири години. Не можеше да се очаква да се тревожи за всичко. Нали за това бяха майките.

Бавно очите на Бони привикнаха с тъмнината, тя се приближи до леглото на Аманда, ръката й се отпусна върху голямото плюшено кенгуру, докато се вслушваше в равномерното дишане на дъщеря си. Внимателно, Бони светна лампичката до леглото. Детето леко се размърда, но не отвори очи. Бони бързо се огледа наоколо. Имаше мечки, имаше кучета, имаше жаби. Но никакви змии, видя с облекчение Бони, изгаси лампата и излезе в коридора.

Вратата на Лорън беше затворена. Бони леко я открехна, надзърна вътре и когато чу лекичкото похъркване на Лорън, отново я затвори. После се върна обратно в своята стая, сви се в леглото си и лежа така будна до сутринта.

* * *

Джош Фриймън й се обади на следващия следобед.

— В междучасие съм — каза той. — Обаждам се само да разбера как се чувстваш.

— Ти ли звъня снощи? — попита веднага Бони.

— Снощи ли? Кога? След като си тръгнах ли?

— Искам да кажа през нощта, точно в два и двайсет и три.

— Защо, за бога, ще ти се обаждам в почти два и половина през нощта?

— Извинявай — отвърна Бони. — Не мисля много ясно. Разбира се, че не си бил ти.

— Някой ти се е обаждал в два и двайсет и три сутринта ли? Какво ти каза?

— Не каза нищо. Само изчака няколко секунди и затвори.

— Обади ли се в полицията?

— За какво? Вероятно е някой побъркан.

— Може би все пак не е лошо да уведомиш за това полицията — посъветва я той.

Бони кимна, но не каза нищо.

— Как се чувстваш?

— Всъщност, днес се чувствам малко по-силна — отвърна му Бони от леглото си. — Явно антибиотиците ми помогнаха.

— Имаш ли нужда от още пилешки бульон?

— Мисля, че ми донесе достатъчно, за да изкарам цяла седмица.

— Ами от малко компания?

— Защо? — попита тя, като изненада и двамата с въпроса.

— Защо ли? — повтори той.

Бони се поколеба.

— Първо не искаше изобщо да разговаряш с мен — напомни му тихо тя, като си помисли колко много й се иска да го види. — Сега ми носиш пилешки бульон и приготвяш вечеря на децата ми. Какво става?

Настъпи продължителна пауза.

— Харесваш ми — отвърна той просто. — А и чувствам, че имаш нужда от приятел. Аз също имам.

На вратата се позвъни.

— Някой звъни на вратата — каза му тя, благодарна за навременното прекъсване. — По-добре да ида да отворя.

— Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Да — отвърна тя, — става.

Звънецът иззвъня повторно, докато Бони слезе по стълбите. Тя пристегна здраво халата около себе си.

— Една секунда — извика, краката й се подгъваха от внезапното натоварване. — Кой е?

— Любимият на всички пандизчия — дойде в отговор.

Бони облегна чело на твърдото дърво на вратата. Кога бе изгубила контрола над живота си, запита се тя.

— Какво искаш, Ник?

— Искам да те видя.

— Не се чувствам много добре.

— И аз така разбрах. Пусни ме вътре. Трябва да говоря с теб.

Бони си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Господи, какво си направила с косата си? — попита Ник, собствената му тъмноруса коса беше добре подстригана и сресана назад от челото му. Той има тънкия нос на майка ни, осъзна Бони, като отстъпи назад и го остави да влезе.

— Ти ли ми се обажда снощи?

— Снощи ли? Не. Трябваше ли?

— Някой ми звъня в два и двайсет и три сутринта — каза му тя, като влезе в кухнята, извади бутилката с пилешки бульон от хладилника, отля малко в една тенджера и включи печката. — Искаш ли бульон?

— Мислиш, че аз съм ти се обаждал посред нощ? Не, не искам бульон.

— И друг път си го правил — напомни му тя.

— Само защото Аделайн ми каза, че е неотложно да се свържеш с мен.

— Значи не си ми се обаждал снощи — заключи тя.

— Не, не съм. — Той дръпна един стол и седна. — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно за това?

Бони повдигна рамене.

— Няма нищо за разказване. Някой се обади, после затвори. Край на историята.

— Разбрах, че Род е заминал за Флорида — каза Ник след малко.

— Какво пък трябва да значи това?

— Нищо. Нарича се разговор.

— Помислих, да не намекваш, че Род може да се е обаждал.

— Дори не ми мина през ума. Защо? Мислиш, че може да е бил Род ли?

— Разбира се, че не — отвърна бързо тя. Наистина ли?

— Виж — каза й Ник, — отбих се само да видя как си. Аделайн ми каза, че си идвала вчера. Надявах се да те заваря, когато се прибера от работа, но Аделайн ми каза, че си си тръгнала, защото не си се чувствала много добре.

— Какво друго още ти е казала скъпата Аделайн?

— Че вие с татко добре сте си поговорили.

— Така ли й е казал татко?

— Знаеш го татко. Той…

— … не говори много — отвърна Бони, като довърши изречението на брат си.

— Но съм сигурен, че се е зарадвал на посещението ти, Бони. Беше изписано на лицето му. Сякаш някаква дълга сянка се бе разсеяла.

Бульонът завря. Бони вдигна тенджерата от котлона и наля горещата течност в една купа.

— Сигурен ли си, че не искаш?

— Бих пийнал една бира, ако имаш.

Бони кимна към хладилника.

— Чувствай се като у дома си.

В следващия миг те седяха един срещу друг на кухненската маса, Бони отпиваше от бульона си, Ник — от бирата. Кой би си го помислил, почуди се Бони, удивена от неограничените възможности на мозъка да се изненадва.

— Какво става с разследването по убийството? — попита изведнъж Ник.

Въпросът завари Бони неподготвена, ръцете й се разтрепериха и бульонът в лъжицата се разля върху масата.

— Какво?

— Внимавай — предупреди я той. — Горещ е. — Грабна една салфетка от страничния плот и избърса разлятото. — Попитах дали има нещо ново около полицейското разследване.

— Защо питаш?

Ник повдигна рамене.

— Не съм чел нищо из вестниците от известно време насам. Просто се чудех дали не си разбрала нещо повече.

— Като например?

— Например, дали полицията вече не е на път да открие убиеца на Джоун.

— И аз знам толкова, колкото и ти — отвърна Бони, погледна го право в очите и се опита да прочете мислите зад тях.

Ник вдигна бирената бутилка към устните си, отметна глава назад и засмука наситенокафявата течност, сякаш дърпаше от цигара.

— Нищо не може да се сравни с една хубава студена бира — каза той.

— Ти чул ли си нещо?

— Аз? — Той се разсмя. — Как бих могъл да чуя нещо?

— Помислих си, че полицията може да е идвала пак да те разпитва.

— Още ли смяташ, че може аз да съм убил Джоун?

— Ти ли я уби?

— Не. — Той изгълта още една глътка от бирата си. — Имам алиби, не помниш ли?

— Не съм сигурна, че баща ни ще бъде сметнат за непредубеден свидетел.

— Не беше права за него преди.

Настъпи мълчание.

— Може би и за мен грешиш — допълни Ник.

— Съмнявам се — отвърна упорито Бони, като преглътна остатъка от бульона си и отнесе купата в мивката. Подът леко се люлееше под краката й. — Не ти е за първи път, нали? — попита тя. — Още ли продължаваш да твърдиш, че си бил осъден несправедливо?

— Бях в колата, когато Скот Дънфи уреждаше удара — напомни й той и старите изрезки от вестник затанцуваха пред очите й. Изрезките от албума на Джоун, припомни си тя, дъхът й застина в гърлото.

— Стояли са на метър от теб — отвърна му тя. — Как е възможно да не си чул за какво са си говорели?

— Прозорците на колата бяха затворени.

— Значи нищичко не си чул и си нямал ни най-малка представа защо партньорът ти със съмнителна репутация е дал десет хиляди долара в брой на някакъв абсолютно непознат. Сериозно ли това искаш да ми кажеш?

— По-сложно е, отколкото можеш да си представиш.

— Така ли?

Настъпи моментно мълчание.

— Не съм убил Джоун — каза Ник накрая.

Бони кимна и не отвърна нищо. Какъв смисъл имаше? Тя видя как стаята изведнъж се наклони, таванът се килна към пода. Подпря се на кухненския плот, опита се да съсредоточи поглед върху високото кленово дърво точно пред предния прозорец. Клоните му се полюшваха от лекия ветрец навън. Премести очи към литографията на Шагал на стената, видя обърната с главата надолу крава да се плъзга по покрива на къщата, усети как коленете й отмаляват. Видя рисунката на Аманда с хората с квадратни глави. Вече започваше да чувства и собствената си глава като такава. Какво й ставаше? Дали не беше време да си вземе хапче? Направи опит да различи часовника си. Отказа се, когато цифрите се оказаха неразгадаеми и вместо това погледна към електронния над фурната, но той също бе размазан и цифрите му се кривяха напред-назад. „Часовникът в колата ми е електронен“, спомни си тя, че беше казала на полицията и после се бе разсмяла на абсурдността на всичко. Защо никой не й беше казал, че ще става дори още по-лошо?

— Бони — викаше Ник, гласът му стигаше провлачено до нея, сякаш минаваше през гъста меласа. — Какво става? Добре ли си?

Тя направи крачка напред и се уплаши, когато не можа да усети пода под краката си.

— Помогни ми — изплака Бони. Причерня й пред очите и усети, че пропада надолу с главата в пропастта.