Джой Филдинг
Не плачи сега (4)

Четвърта глава

Предградието Нютън, с неговите осемнайсет квадратни мили застроена площ и повече от осемдесет и три хиляди жители, бе само на няколко минути от центъра на Бостън. То се състоеше от четиринайсет различни селища, включително Оук Хил на югоизток и Обърндейл на северозапад. Джоун Уилър и децата й живееха в западен Нютън Хил, района с най-скъпите къщи в Нютън.

Къщата на улица „Ексетър“ №13 беше голяма, в стил псевдо късна английска готика. Преди няколко години Джоун бе пребоядисала цялата фасада в някакво зеленикавобежово, заедно с дървените корнизи и бе заменила всички предни прозорци на първия етаж със стъклописи. В резултат се беше получила сграда, която изглеждаше така, сякаш не можеше да реши какво точно би искала да бъде — къща или катедрала. Самите стъклописи бяха примитивистични и озадачаващи: мъж с дълга развяваща се роба; танцуващо на задните си лапи куче; крепяща кофа с вода на главата си жена в модерни дрехи; мъж, който оре; две дундести деца, играещи до водопад.

Род скри глава в ръцете си, когато Бони спря колата на алеята пред къщата.

— Добре ли си? — попита тя.

Род се отпусна на кожената облегалка.

— Просто не мога да повярвам, че е мъртва. При нея всичко винаги изглеждаше толкова преувеличено. — Той погледна към външната врата. — Ужасно се страхувам да отида там. Не знам как ще им съобщя вестта, какво бих могъл да им кажа, за да направя нещата по-лесни…

— Ще намериш точните думи — успокои го Бони. — И знаеш, че ще направя всичко, което мога, за да им помогна.

Род мълчаливо кимна, отвори вратата на колата и слезе. Отгоре бяха надвиснали няколко облака и имаше опасност всеки момент да завали.

Април е най-жестокият месец, изрецитира Бони наум, припомняйки си стихът от поемата на Т. С. Елиът и пъхна ръка в тази на съпруга си, когато сковано тръгнаха нагоре към къщата.

Род спря пред голямата двукрила дървена врата и затършува из джоба си за ключове.

— Имаш ключове? — попита изненадано Бони.

Род отвори вратата.

— Хей! — извика той, когато влязоха в мраморното преддверие. — Има ли някой вкъщи?

Бони си погледна часовника. Беше почти четири и половина.

— Хей — извика отново Род, а Бони направи няколко нерешителни стъпки към гостната вдясно.

Стаята беше пищно облепена с каширан светлосин сатен. Едно старинно на вид канапе в бледорозово и две кресла в синьо и златисто бяха наредени около голямата тухлена камина. Върху тъмния дървен под, на пръв поглед по безразборен начин, бяха пръснати няколко явно скъпи индийски килима. Имаше и три рисунки с въглен, окачени в семпли рамки: жена, притиснала малко момиченце към себе си; две жени на средна възраст, които се печаха с разпусната невъздържаност под лъчите на следобедното слънце; и две шиещи стари жени.

— Много са хубави — каза Бони, с очи приковани към рисунките.

Тя прекоси трапезарията и прокара ръка по дългата, гола дъбова маса, която се намираше по средата й, заобиколена от всяка страна и от двата края с по един дъбов стол с висока облегалка и кафеникавооранжева кожена тапицерия.

Кухнята се намираше най-отзад, голямо помещение, което се простираше по продължение цялата ширина на къщата. Подът беше от избелен дъб, шкафовете — в тъмно бургундскочервено на фона на снежнобелите стени. Цялата задна стена представляваше прозорец, който гледаше към оформения с вкус заден двор. Подобно на гостната и трапезарията, и кухнята също беше безупречно чиста. Няма нищо общо с моята, помисли си Бони, когато видя, че на пода нямаше нищо лепкаво, нито пък имаше причудливи шарки от изсъхнали сосове по стените, както и отпечатъци от пръсти по голямата стъклена кухненска маса. Дали някои изобщо живееше в тази къща, особено пък жена с две деца в пубертета, почуди се тя, докато се провираше през втора врата, от другата страна на кухнята, и отново се озова в преддверието.

— Род — извика тя и се почуди къде ли бе изчезнал съпруга й.

— Насам.

Бони последва гласа му до малка стая, вляво от външната врата. Род стоеше зад едно позлатено старинно бюро, дясната му ръка галеше голямо кристално преспапие. Вградени лавици за книги опасваха и трите стени: на четвъртата имаше виненочервено кожено канапе, пред него — овален индийски килим.

— Това беше любимата ми стая — каза Род, очите му бяха десетина години назад.

— Всичко е толкова чисто и подредено — удиви се Бони.

— Чак някак призрачно.

— Откога чистотата стана призрачна?

— Откакто имаме Аманда.

Внезапно Бони усети, че някой се движи над главите им. Тя бързо се върна във фоайето и Род я последва.

— Кой е? — Гласът бе тих и неуверен. — Мамо? Ти ли си? Има ли някой с теб?

— Лорън — отвърна Род и се запъти към стълбите. — Лорън, баща ти е.

Настъпи тишина. Бони зачака до Род в началото на стълбите. Какво щеше да каже на момичето? Как щеше да каже на четиринайсетгодишната си дъщеря, че майка й е мъртва, че е била убита?

— Лорън, можеш ли да слезеш за минутка? — извика той. — Трябва да говоря с теб.

Лицето й се появи над горните перила, бледо и боязливо. Очите й бяха ококорени, устните — леко разтворени, ръцете й здраво стискаха перилата. Тя се поколеба горе няколко секунди, преди да се реши да слезе. Движеше се изключително бавно, изключително внимателно надолу по стълбите, гледаше само в краката си, като отказваше да погледне нагоре към баща си или към жената на баща си, подобно на диво животно, изкушено от парченце храна върху човешка длан.

Носеше ученическа униформа в зелено и слонова кост, отличаваща ученичките от частното девическо училище в Бишоп: зелена плисирана пола, три четвърти чорапи в тон с нея, блуза с дълги ръкави с цвят на слонова кост, вратовръзка на зелени и златни райета и черни обувки с връзки. Дългата й кестенява коса беше хваната отзад на конска опашка с тъмнозелена шнола. Най-грозната униформа, която изобщо може да се купи, помисли си Бони, като се имаше предвид високите училищни такси, които Род трябваше да плаща всяка година. Още едно условие от споразумението им по развода.

— Здравей, Лорън — каза тя и за първи път забеляза колко много Лорън прилича на Аманда, колко много от баща им имаше в лицата и на двете.

— Здравей, съкровище — додаде Род.

— Здрасти, тате — отвърна Лорън, сякаш Бони нищо не бе казала, сякаш изобщо я нямаше. — Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя — отвърна Род.

— Как влезе?

— Къде е брат ти?

Лорън вдигна рамене.

— Навън. Днес има ден за професионално усъвършенстване. — Тя погледна към външната врата. — Мама закъснява. Обикновено си идва до времето, когато се прибирам от училище.

— Имаш ли представа кога ще се прибере Сам? — попита Род.

— Случило ли се е нещо?

— Може би е по-добре да седнем — започна Бони и млъкна, когато разбра, че никой не я слуша.

— Какво се е случило? — попита Лорън, изтъкана от страх завеса се спусна пред големите й лешникови очи.

— Станала е злополука — започна Род.

— Каква злополука? — Лорън вече клатеше глава напред-назад, сякаш отхвърляше възможността за онова, което щеше да чуе.

— Майка ти е била ранена — каза внимателно Род.

— Катастрофирала ли е? В болница ли е? В коя болница са я закарали? — Въпросите се сляха в един.

— Лорън, скъпа — започна Род, после се поколеба и потърси помощ от Бони.

Бони си пое дълбоко въздух.

— Скъпа — поде тя. — Много съжаляваме, че трябва да ти съобщим това…

— Разговарям с баща си — рязко я прекъсна момичето, силата на укора в гласа й накара Бони да залитне, като че ли я бяха блъснали встрани. Тя се вкопчи в перилата и се свлече надолу, докато накрая не седна на стъпалата.

— Какво се е случило с майка ми? — попита Лорън баща си.

— Мъртва е — отвърна той.

В продължение на няколко секунди Лорън не каза нищо. На Бони отчаяно й се искаше да отиде при нея, да притисне детето в обятията си, да й каже да не се тревожи, че те ще се грижат за нея, че тя ще я обича като собствено дете, че всичко ще бъде наред, но невидимите ръце на Лорън бяха на раменете й, притискаха я надолу, отхвърляха утехата й.

— Караше ужасно — прошепна Лорън. — Непрекъснато й казвах да кара по-бавно, но тя никога не го правеше и непрекъснато крещеше на всички останали по пътя, наричаше ги какво ли не, само да можеше да я чуеш. Все й повтарях да се успокои, че никой нищо не може да направи за движението, но…

— Не е било катастрофа — прекъсна я Род.

— Какво? — Въпросът замръзна на устните на Лорън. Явно не можеше да си представи никаква друга възможност. — Тогава как? — попита тя най-накрая.

— Била е застреляна — отвърна Род.

— Застреляна? — Очите на Лорън ужасено зашариха из стаята, случайно се срещнаха с тези на Бони, преди да се отместят рязко встрани. — Искаш да кажеш, че е била убита?

— Полицията не е сигурна какво точно се е случило — извъртя го Род.

— Полицията?

— Скоро ще дойдат тук.

— Майка ми е била убита? — отново попита Лорън.

— Така изглежда.

Докато Бони се изправяше на крака, Лорън се запъти с решителни стъпки към външната врата. Къде ли отиваше детето? Но когато стигна до вратата, Лорън се обърна и също толкова целеустремено закрачи обратно към фоайето, въпреки че Бони не можа да види никаква друга цел, освен желанието да не спира да се движи. Може би, само по себе си, това беше достатъчно.

— Кой? — попита Лорън. — Знаят ли кой е?

Род поклати глава.

— Къде? Къде е станало?

— В една къща, отворена за оглед, която майка ти е щяла да продава, на улица „Ломбард“.

Очите на Лорън се изпълниха със сълзи. Бързо се запъти отново към външната врата, завъртя се рязко на дебелите токове на черните си обувки и се върна в средата на фоайето.

— Как разбра за това? — попита тя внезапно. — Искам да кажа, защо полицията се е обадила на теб, а не на нас със Сам?

— Аз я намерих — отвърна Бони, след известно мълчание.

Сякаш времето изведнъж бе спряло, спомняше си по-късно Бони, сякаш нищо от онова, което ставаше, всъщност не се случваше в момента, сякаш вече се беше случило много отдавна и някъде много далече и те просто гледаха повторението на цялата ужасна сцена по един от телевизионните монитори на Род, всичко ставаше на бавни обороти и беше някак едва доловимо несинхронизирано: главата на Лорън се извърта към Бони, кадър по кадър, конската й опашка лениво се издига във въздуха, после се плясва в дясното й рамо в поредица от преувеличени потрепвания, сълзи се събират под широко отворените зеници, ръцете се стрелват във въздуха, драскат из него като нокти върху черна дъска, устата й се отваря в беззвучен писък.

И после настъпваше хаос, тъй като сцената се връщаше рязко в настоящето и се развиваше с бясна и неумолима бързина. Бони наблюдаваше с ужас как Лорън се втурна през стаята към нея, юмруците й се стовариха върху гърдите и лицето й, краката й се целеха в нейните. Яростната атака беше толкова внезапна, толкова ужасна, толкова неочаквана, че Бони нямаше време да се защити от ударите. Изведнъж всички крещяха.

— Лорън, за бога — викаше Род, като се опитваше да издърпа дъщеря си, да я откопчи от Бони.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти си я намерила? — изкрещя Лорън. — Какво искаш да кажеш с това, че ти си я намерила?

— Лорън, моля те — започна Бони, точно когато левият юмрук на Лорън улучи устата й. Бони падна назад върху стълбите и усети вкуса на кръвта за втори път този ден, въпреки че този път беше нейната собствена.

— За бога, Лорън, престани! — Род най-накрая успя да хване здраво дъщеря си около кръста и да я издърпа, все още ритаща и пищяща, далеч от Бони. — Какво ти става? — изкрещя той, дъхът му излизаше на къси, сърдите изблици. — Какво правиш?

— Тя я е убила! — крещеше Лорън, косата й се бе разпиляла от зелената шнола и се вееше около лицето й. Няколко кичура се бяха залепили за набраздените и със сълзи страни, като че ли бяха намазани с лепило. — Тя е убила майка ми! — Лорън отново се хвърли към Бони.

— За бога, не я е убила тя! — изкрещя Род, удържайки я.

— Просто така я е намерила? — попита Лорън. — Искаш да ми кажеш, че просто така я е намерила?

На Бони й се виеше свят, очите й бяха затворени в случай на евентуално ново нападение. Страхуваше се да ги отвори, в ушите й бучаха ужасните неща, които Лорън бе наговорила. Болеше я челюстта. Долната й устна пареше, там където беше срязана. Без съмнение ръцете и краката й бяха покрити със синини или ще бъдат, докато дойде полицията. И нямаше ли това да бъде интересна добавка към записките им.

— Лорън — тихо промълви Бони, всяка дума беше мъчение за нея, — трябва да знаеш, че нямам нищо общо със смъртта на майка ти.

— Какво си правила на огледа? Нима искаш да ми кажеш, че е било чисто съвпадение, че си се оказала там, случайно стечение на обстоятелствата, че именно ти си я намерила?

— Майка ти ми се обади — започна Бони, после избухна в сълзи и зарови глава в ръцете си. Не можеше да го разкаже отново. Не можеше да мине през ужасните събития от тази сутрин още веднъж.

— Нека да идем в гостната — обади се тихо Род. — Може би, ако всички седнем и разумно обсъдим случилото се, ще успеем да измислим нещо.

— Качвам се горе в стаята си — каза вместо това Лорън, като се освободи от ръцете на баща си.

Когато Лорън се приближи към нея, Бони инстинктивно се отдръпна, ръцете й се вдигнаха, за да предпазят лицето й от по-нататъшни удари. В следващия миг усети болезненото вибриране на тежките й черни обувки, които силно изтрополяха нагоре по покритите със сив мокет стълби. Миг по-късно, над главите им се затръшна врата.

Род моментално се озова до Бони, ръцете му внимателно отметнаха косата от очите й, устните му целунаха кръвта отстрани на устата й.

— О, горкичката ми, толкова съжалявам. Добре ли си?

— Господи — простена Бони. — Тя наистина ме мрази.

Чу се шум откъм външната врата, боричкане, смях, звукът на ключ, които се превърта в ключалката. Сам, помисли си Бони, тялото й инстинктивно си стегна.

Стегни се за втория рунд, сякаш казваше то.