Оливия Паркър
Тайнственият пазител (9)

Глава 9

В ранния следобед Розалинд се промъкна в трапезарията в златно и кремаво и откри Тристан, седнал начело на масата, отпуснал чело върху ръката си. Голяма чаша с гъста червена течност стоеше пред него, а стрък целина лежеше на ленена салфетка от лявата му страна.

— Това не би могло да е вкусно — каза тя, нарушавайки тишината в стаята.

— Розалинд — отвърна Тристан леко отчаяно, — нужно ли е да викаш?

— Съжалявам — младата жена стисна устни, докато сядаше на стола от лявата му страна.

Брат й пренебрегна извинението й с махване на ръката.

— Няма да те питам как се чувстваш, защото е очевидно.

— Бих кимнал — отвърна той тихо, — но има вероятност главата ми да се изтърколи от врата ми.

— Разбирам. Не можем да си го позволим.

Розалинд заизвива ръце в скута си.

Една част от нея имаше желанието да мине направо на въпроса и да попита Тристан дали Никълъс е нейният пазител. Трябваше да разбере дали пиянското признание на брат й е истина. Но другата й половина искаше просто да се преструва, че трупащите се доказателства не съществуват. Безспорно бе странно да види Кинкейд в Лондон, но той бе наследил благородническа титла. Беше най-малко на тридесет и неженен. Напълно логично бе да дойде в града за сезона и да си потърси съпруга.

А и вчера следобед бе дошъл, за да говори с Тристан — а не за да подплаши посещаващите я господа, макар да си беше проправил, неканен, път към дневната и на своя глава да се бе настанил съвсем удобно, притискайки се до нея на дивана. Но все пак, ако той беше нейният пазител, нямаше ли да остане, докато мъжете не си тръгнат? Момент… не беше ли сторил точно това? Или бе случайност, че срещата му с брат й приключи съвсем скоро, след като посетителите й си бяха отишли?

Несъмнено бе чиста случайност, че Кинкейд дочу как Ротбъри задавено рецитира Шекспир под прозореца й, макар че поведението на Никълъс граничеше с покровителност, не беше ли така?

Господи, беше объркана. Едно нещо знаеше със сигурност обаче: ако Никълъс бе нейният пазител, тя щеше да разбере днес. Трябваше само да промени плановете си.

— Все още ли мислиш да отидеш на фехтовка при Анджело?

— Не — изстена Тристан. — Всъщност, смятам да допълзя обратно в леглото.

— Това не звучи като Тристан, когото познавам.

Наистина бе така. Брат й беше физически активен почти до крайност.

— Да, но снощи не бях на себе си — промърмори той, преди да поднесе чашата към устните си с гримаса. — Предполагам, че ти също не беше… на себе си, имам предвид.

Розалинд сбърчи чело.

— Какво имаш предвид?

— Стоеше там и гледаше Никълъс с ококорен кравешки поглед.

Тристан отпи още една глътка и потръпна.

— Не съм го гледала така!

Брат й затвори очи за миг.

— Роузи, виковете…

— Много съжалявам — смотолеви тя тихо.

— Ако не беше моето присъствие, мисля, че щеше да му се хвърлиш на врата… или да го целунеш, или нещо друго също толкова глупаво и драматично… — измърморените му думи заглъхнаха, докато поднасяше отново чашата към устните си.

— Не ставай смешен.

Той подигна вежда със съмнение.

— Нима ще си стоиш там и ще ме убеждаваш, че не си забелязала? Ти, малкият Купидон, долавящ привличането между мъж и жена преди самите те, бедните души, да са го осъзнали? — Тристан сви рамене и почти разля мътната смес над ръба на чашата. — Може би е точно така. Успяваш да го видиш в другите, но не у себе си.

Розалинд си пое дълбоко дъх, изведнъж почувствала се объркана.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам никаква проклета представа — брат й се загледа право напред, сякаш бе заспал с отворени очи.

Определено бе време да вкара плана си в действие. Тристан изглеждаше готов да повърне на масата или да се свлече по лице върху нея. Тя прочисти изтънчено гърло.

— Направих промяна в плановете си за по-късно днес — обяви младата жена.

— Хмм?

Реших да не присъствам на мюзикъла у Феърфакс този следобед.

Той се обърна към нея със сериозно изражение.

— Така ли?

Розалинд поклати глава.

— Защо? Не харесваш ли семейство Феърфакс?

— Харесвам ги. Просто реших, че вместо това искам да присъствам на ежегодното градинско чаено парти на вдовстващата лейди Бийчъм.

Тристан промърмори нещо, което прозвуча съвсем като „най-глупавите девойчета в Англия могат да бъдат намерени там“, но след това прочисти гърло и каза:

— Знаеш с какво са известни малките й събирания, нали?

Действително събиранията на вдовицата имаха скандална слава сред по-младите дами на чудесни местенца, където те можеха да се смесят с приятели и потенциални обожатели без напрежението от тефтерчетата за танци и обсебените от мисли за брак майки. Освен това градините й бяха обширни и таяха множество скрити кътчета, които да се изследват… и в които да се изгубиш, ако имаш желание.

Розалинд повдигна рамо.

— Много млади жени ги посещават.

Тристан остави чашата си.

— Жената притежава най-малките столове на света, Роузи. Смея да твърдя, че оглежда задника на всеки, преди да му изпрати покана.

Розалинд се усмихна въпреки настроението си.

— Спри. Не е вярно.

Брат й кимна многозначително, а после се намръщи, тъй като явно действието предизвика болка в главата му.

— Вдовицата предлага отворена покана. Гостите идват и си отиват през целия ден.

Тя почти се засмя, когато си представи Никълъс на подобно събитие.

— Е, отиди, щом толкова искаш, но според мен би се забавлявала безкрайно повече на музикалната вечер.

— Може и да е така, малко братче — каза сестра му с въздишка.

Наистина, но ако беше права за Никълъс, брат й със сигурност щеше да му съобщи за промяната в плановете й възможно най-скоро, и разбира се, нейният пазител щеше да предприеме съответните действия.

И щом го видеше у вдовицата, щеше да разбере истината веднъж завинаги.

 

 

Никълъс бе готов да се обзаложи, че без съмнение има специално място на небето за онези, които, докато са бродели по земята, са понесли различни видове мъчения. Със сигурност раят щеше да предложи някаква утеха на онези души, които са понесли неприятните последици от това, че им се е наложило да слушат глупав спор между седем близки родственици.

Всичките до една жени. И всичките лекомислени, превзети и шумни. Всяка по-глупава от следващата. И всички те седяха в столове, направени за малки заешки дупета, но не и за човешки. Някак този аспект на ситуацията правеше нуждата да издържа тяхното непрестанно бърборене почти напълно непоносимо.

— Харесва ли ти кобалтовосиньото? Аз харесвам кобалтовосиньото.

— Хм. Кобалтовосиньо. Не бих оприличила това на кобалтовосиньо.

— А на какво тогава? — извика друг глас.

— На индиговосиньо.

— Индиговосиньо?

Това бе изречено с такова яростно отвращение, че човек би помислил, че дамата току-що е разкрила, че ще избяга в Гретна Грийн със самия Наполеон, вместо че просто описва цвета на нова рокля.

— Не, не. Индиговосиньото е твърде тъмно.

Никълъс премигна няколко пъти и изгълта хладкия си чай на един дъх. Какво толкова имаше в синия цвят, та объркваше тези жени?

— Това е небесносиньо. Миналата есен поръчах да ми ушият костюм за езда за едно събиране. Беше същият цвят. Нашата модистка го нарече така.

— Не може да бъде! Небесносиньото те кара да изглеждаш бледа. А след като двете имаме еднакъв ген…

— Аз? Бледа? Много подходящ момент да ми го кажеш, няма що! Можеше да ми го кажеш, преди да я облека за соарето у Монтагю, където гордо се разхождах насам-натам, без да знам, че изглеждам, сякаш съм болна от чума.

— Всички грешите, това е лазурносиньо.

— Лазурно? Небеса, не. По-скоро е…

— Синя! — изрева Никълъс от стола си. А после, след като овладя гнева си, постави чашата си върху богато украсената с орнаменти градинска масичката помежду им и спокойно добави, — проклетата рокля е синя.

Разхождащата се чума прочисти шумно гърло.

Останалите дами го изгледаха мълчаливо за момент, след което наведоха глави заедно, за да прегледат внимателно модната страница отново.

— Лорд Уинтърборн — изведнъж възкликна вдовстващата лейди Бийчъм с напевния си глас, — не мога да изкажа каква чест е да ви имаме като гост. Надявам се и други необвързани господа да последват примера ви. Така се радвам да виждам как млади хора се срещат в моите градини. Ето, миналата година, група мъже играха на раундърс^[1] на поляната. Толкова се забавлявахме, докато ги гледахме как играят.

Вдовицата бе наистина мила дама, призна си Никълъс. Закръглено и малко, лицето й, изглежда, постоянно бе извито в усмивка и винаги бе готова да се засмее и на най-незначителната остроумна забележка, поднесена от гостите й. Тя, изглежда, искаше всички да се забавляват и щеше да се чувства дълбоко наранена, ако това не бе така.

— Искате ли още един сандвич с краставички? — попита дамата.

Никълъс погледна малките хапки. В интерес на истината, вероятно можеше да изяде поне двеста от тях, преди да се почувства дори леко заситен.

— Благодаря ви — каза той и поклати глава.

— Чух, че лейди Розалинд Дивайн ще дойде днес. Тя изпрати бележка по-рано този следобед. Познавате семейството й, нали?

Кинкейд кимна и наподоби усмивка на лицето си, като се надяваше да изглежда искрена.

Да, той имаше предчувствие, че хитрото девойче се е досетило кой е нейният пазител. Защо иначе щеше да променя плановете си така ненадейно, след като го попита изрично дали ще присъства на музикалната вечер?

Тристан му бе изпратил бележка, за да го уведоми за намеренията на сестра си. Никълъс знаеше, че влиза в капан, който тя му е заложила. Нямаше съмнение, че присъствието му снощи бе пробудило подозренията й.

Исусе, той беше задник. Трябваше да остави Тристан на прага и икономът или някой слуга да го намери на сутринта. Може би тогава нямаше да се намира в тази ситуация.

И все пак очакваше Розалинд да открие истината съвсем скоро. Честно казано, не знаеше как, по дяволите, Гейбриъл бе помислил, че това ще проработи.

Тя знаеше. О, мили господи, тя знаеше и сега щеше да го накара да си плати. Нямаше представа как точно и от това се страхуваше най-много.

Разтърси глава. Какъв страхливец. Изплашен от една дребна девойка.

Никълъс се насили да се усмихне на домакинята.

— Аз ви благодаря за гостоприемството, милейди — отговори той. — А градините ви са наистина възхитителни.

Тя кимна и лицето й се разведри още повече.

— И ако ме извините — поде маркизът, измъквайки се от мъчително малкия стол, — бих искал да ги погледна по-отблизо.

Всъщност, онова, което искаше да направи, бе да се върне назад във времето и да каже на Гейбриъл, че няма никакъв проклет шанс да наглежда сестра му вместо него. Но това нямаше как да се случи.

Градините на Бийчъм бяха разделени на три части. Вляво се намираше сложен лабиринт, който се състоеше от извисяващ се жив плет от тис, подрязан така, че да изобразява назъбена крепостна стена. В непосредствена близост до него се откриваше просторна, оградена със стени градина, където розови пълзящи рози се увиваха свободно нагоре по тухлите и желязната порта, обозначаваща входа. А отдясно се простираше малка горичка, като само част от спретнатия, лъкатушещ път се виждаше от мястото, на което се намираше Никълъс.

Той нагласи шапката си от боброва кожа и се насочи към пътеката. Единствено така можеше да бъде сигурен, че никой няма да бъде в състояние да чуе как възмутената лейди Розалинд му крещи. Но докато навлизаше все по-навътре в гората, не можа да не осъзнае абсурдността на онова, което всъщност правеше — криеше се.

 

 

— Как смее — каза по-скоро уморено Розалинд.

— Как наистина — съгласи се Луси от мястото си върху малкия стол срещу приятелката си.

— Той ме изигра.

Луси вдигна пръст.

— Не точно. Той те подведе. Измами те. Скри от теб инф…

— Ясно — измърмори раздразнено Розалинд, след което промърмори бързо извинение за тона си.

Пристигнали само преди минути, двете приятелки вече седяха на една маса встрани от останалите.

Овдовялата виконтеса лейди Бийчъм ги бе посрещнала топло и след това многозначително бе информирала Розалинд, че лорд Уинтърборн е някъде наоколо и изглежда доста нетърпеливо очаква пристигането й.

— Обзалагам се, че е така — бе изръмжала в отговор.

Розалинд присви очи, заради слънчевата светлина, докато оглеждаше градините за някаква следа от Никълъс.

— Можеш ли да повярваш, Луси? Толкова съм засрамена, че не го осъзнах веднага — поклати глава с насмешка. — Глупаво момиче.

Луси кимна в съгласие и пъхна парче торта от сливи в устата си.

Розалинд отправи невярващ поглед към приятелката си.

— Не е нужно да се съгласяваш толкова бързо с мен.

— О! Много съжалявам — прочисти гърло мис Мериуедър. — Не си глупава. Просто беше разсеяна.

— Действително бях.

Първоначално Розалинд се бе поколебала дали да запознае Луси с този личен въпрос, но истината бе, че имаше нужда да се довери на някого. Майка й я нямаше, леля Юджиния бе… ами, леля Юджиния, а Маделин беше в Уелс или Италия, или кой знае къде. Честно казано в момента не си спомняше. Въпреки това, не бе казала на Луси цялата история — бе запазила в тайна, че е влюбена в Никълъс.

А и момичето бе добър човек и доста веща в пазенето на тайни. Е, повечето. Добре де, Розалинд я беше заплашила, че ще каже на Невил Нибънс колко лудо влюбена в него е Луси, ако приятелката й отрони и една сричка по темата.

Невил Нибънс отдавна обожаваше Луси. А тя смяташе, че Невил мирише на развалено сирене и има дървени зъби. Ето защо, тайната на Розалинд бе в безопасност.

Хвърли кратък, присвит поглед през рамо към мястото, където една тясна пътека се виеше през малка горичка. О, не можеше да види проклетия шотландец, но знаеше, че е там. Можеше да го почувства чак до пръстите на краката си, които се присвиваха нервно във фино изработените й английски кожени боти.

Извръщайки глава, Розалинд си пое дълбоко и успокояващо дъх.

— Ако не съществуваше малката подробност, че съм дама, не бих се поколебала да му кажа да…

— Хване пътя за ада? — предложи Луси с колеблива полуусмивка.

— Не, не. Изобщо не е това. — Розалинд потупа с пръст долната си устна, търсейки идеалната фраза, която да опише как се чувства.

Сега, след като знаеше, че Никълъс е тук, а не на музикалната вечер у Феърфакс — бе уверена, че той бе назначен за неин пазител. Как можа да не го осъзнае по-рано?

Луси се прокашля деликатно.

— Смятам, че трябва да престанеш да се обвиняваш, че не си заподозряла нищо. В края на краищата, си попитала брат си направо и той е отрекъл. Смея да твърдя, че трябва да се сърдиш на него, задето те е излъгал.

Но Гейбриъл не бе излъгал. Розалинд отново и отново си припомняше разговора им в кабинета му. Когато го беше попитала, неговият отговор бе, че Никълъс е тук по работа. Нищо повече. Не беше отрекъл.

Трябваше да усети уловката. И да осъзнае, че причината Кинкейд да й обръща толкова много внимание е, че всъщност я пази.

— Той идва насам — каза Луси и кимна по посока на гората.

— Ах. Крие се, а? — Розалинд се изправи рязко, почти обръщайки масата. — Луси, — извика тя, без да поглежда към нея.

Приятелката й също скочи и заедно, ръка за ръка, се приближиха към него.

С очи, съсредоточени върху Розалинд, Никълъс докосна с ръка шапката си и наведе глава за поздрав, но не изрече нито дума. Тя беше доста недоволна, когато забеляза, че той не изглежда смутен, или разкаян, нито виновен. Имаше вид… сякаш иска да я удуши на място пред всички.

Двете с Луси се снишиха в леки реверанси.

— Колко любопитно е, че ви откривам тук — промълви Розалинд дръзко.

Кинкейд не каза нищо и я дари с едва забележимо кимване.

— Ето ви и вас, Ваша светлост — възкликна лейди Бийчъм, заставайки до тяхната малка групичка. — Хареса ли ви разходката, сър?

— Изключително — кимна той, дарявайки вдовицата със съкрушително очарователна усмивка, докато сребърното в очите му проблясваше на слънчевата светлина.

— Лейди Розалинд и мис Мериуедър току-що пристигнаха — тя се обърна, за да стигне нежно ръката на Розалинд. — А сега, след като всички се събрахте, бих искала да направя щастливо съобщение.

Последното лейди Бийчъм изрече на висок глас, като се завъртя, за да се обърне към всичките си гости.

— Моят син, лорд Бийчъм. Изненада всички ни вчера сутринта и ни съобщи, че е поискал ръката на мис Хъниуел — вдовицата засия с едва прикрита радост. — И дамата е приела.

Възхитени възклицания и промърморени поздравления обиколиха тълпата.

— И аз каня всички ви на малък импровизиран бал по случай годежа по-късно тази вечер. Ще бъде толкова забавно! Смея да твърдя, че моята прислуга винаги е в готовност да подготви събиране, не е ли така?

След това тя се разсмя гръмогласно, което подтикна няколко от гостите също да се засмеят, което, от своя страна, накара Розалинд да се почувства така, сякаш е пропуснала някаква шега. В интерес на истината, тя никога не бе присъствала на някое от събиранията на вдовицата, но любопитството й наистина бе разпалено.

Усмихната, вдовицата отново се обърна, за да погледне Никълъс, а след това изрече откровено:

— Трябва да благодаря на лейди Розалинд за това събитие. Не мислех, че синът ми някога ще се ожени отново. Знаете ли, че тя ги представи един на друг?

Никълъс поклати глава, стискайки плътно устни в някакво подобие на усмивка.

— Тя ги запозна и ги насърчаваше, когато можеше, канейки ги да се присъединят към нея и Луси за разходки, сладолед и други подобни мероприятия.

Някой повика вдовицата и тя, все още с усмивка на уста, се извини, че напуска компанията им, като намигна на Розалинд.

Хмм. А Никълъс си мислеше, че нейното сватовничество не е нищо повече от безплодна намеса, която не би направила нищо друго, освен да й създаде неприятности.

Младата жена се обърна към него със самодоволна усмивка, но после си спомни, че той я бе изиграл. Е, не точно изиграл. Беше я подвел.

Защото истината беше, че тя бе наранена. Ако брат й не го беше помолил да се грижи за нея, той все още щеше да е в Йоркшир и да я пренебрегва, докато тя прекарва поредния си сезон в молитви да не се върне през есента у дома, за да открие, че Никълъс се е оженил за друга.

Розалинд бе уморена от тази игра. Ако той имаше някакви чувства към нея, защо не ги признаеше? Тя не беше суетно създание, но осъзнаваше, че той е поне малко привлечен от нея.

Това ли беше? Да не би да се чувстваше виновен за желанието, което изпитва към сестрата на най-добрия си приятел? Но ако беше така, то това би означавало, че страстта е единственото чувство, което изпитва към нея.

Това не бе достатъчно. Тя искаше и сърцето му.

Просто щеше да се наложи да говори направо и да го попита.

Обърна му гръб и без да поглежда зад себе си, се запъти към желязната порта на розовата градина с гневни и бързи крачки.

И той я последва, макар и на разстояние точно както бе сигурна, че ще направи.

Хвърли поглед през рамо и забеляза, че Луси подтичва зад нея в опит да я настигне.

— Чакай — помоли задъхано Луси. — Лейди Бийчъм може да има малко по-либерални правила тук, но не можеш да останеш насаме с лорд Уинтърборн. Поне не толкова явно.

Розалинд само изпухтя в отговор. Откачи резето и вратата се отвори със скърцане.

Заедно те пристъпиха в малката градина. Зелени лозя, натежали от бледорозови рози пълзяха по тухлените стени и се извисяваха над върха на оградата. Високо крушово дърво със сребристи листа отбелязваше центъра на градината, откъдето се разклоняваха няколко пътеки подобно на разпръснати слънчеви лъчи.

Достигайки дървото, тя кимна на Луси, която пое по пътеката точно срещу чакълената алея, по която тръгна Розалинд. По този начин щеше да се намира на порядъчно разстояние от Луси, което все пак да осигури достатъчно уединение за разговора й с Кинкейд.

Розалинд се насочи към края на пътеката, който бе белязан от една каменна пейка, около чиито крака се увиваха рози. Със спокойствие, което не изпитваше, тя се отпусна бавно върху нея, подреждайки полите на кремавата си рокля. Извърна глава от гледката на приближаващия се с бавна крачка Никълъс, чиито ръце бяха прибрани зад гърба му. Когато той се спря пред нея, тя най-накрая вдигна поглед към него. Това бе грешка. Трябваше да продължи да избягва погледа му.

Той бе толкова болезнено красив. С широки рамене, обвити в майсторски ушито тъмносиво палто, които без проблем скриваха слънцето от очите й. За пръв път шалчето му беше спретнато, завързано във водопад от гънки, докато противната зелена игла от онази вечер се гушеше сред тях.

Без отблясъците на слънцето, очите му бяха тъмносиви и освен това в тях се таеше някаква мекота.

И сега, докато я наблюдаваше така сякаш тя е палачът, а той смелият нарушител, който очаква съдбата си, Розалинд почти бе склонна да му прости. Гейбриъл може и да беше деспотичен, но гордостта й нямаше да прости толкова лесно на Никълъс.

Или пък сърцето й. Точно това й бе попречило да заспи отново тази сутрин.

Беше се мятала и въртяла, най-накрая намирайки удобство в доста странна поза — висяща наполовина от леглото си. С ръце изпънати надолу, докато скубеха нишките на килима. Отново и отново бе репетирала думите, които щеше да му каже, но сега, когато моментът беше настъпил, в гърдите й се бе настанила куха болка и леденото възмущение, което бе таяла, сега я пробождаше заедно с неочакваната парлива болка на опустошението.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Ти си човекът, който брат ми е наел — заяви просто.

— Да — отвърна той, а лицето му бе неразгадаема маска.

Сърцето й леко подскочи победоносно, когато го чу да го изрича на глас. Преглътна няколко пъти, преди да се довери на себе си да проговори.

— Защо?

— Той ми има доверие. Нуждаеше се от помощта ми. Предполагам, че не е имал друг избор, освен да те принуди да останеш в провинцията. И двамата знаем, че не би го сторил.

— Колко?

Челото му се смръщи.

— Колко ти плати? — повтори тя малко по-силно.

Гадаеше. В интерес на истината, нямаше идея дали брат й го е компенсирал за услугата, или не.

Отначало той не каза нищо, след което, сякаш взел някакво собствено решение, промърмори:

— Сандък от най-доброто му шотландско уиски.

Ето, каза го. Нека го намрази сега. Така бе по-добре. По-лесно, тъй като Никълъс не мислеше, че би могъл да устои на необходимостта да я целуне, докосне, по дяволите, дори просто да бъде близо до нея още дълго време. Откакто бе дошъл в Лондон, всеки път, когато мислеше за нея, което бе през цялото време, можеше да почувства, как потъва все по-дълбоко.

Когато Гейбриъл за първи път ги представи един на друг, когато Розалинд беше само на седемнайсет, Никълъс незабавно бе осъзнал естественото привличане помежду им. Не само, че бе привлечен от нея, но почти бе почувствал, че познава душата й. Това го изплаши.

До този момент в живота си, той бе отбягвал любовта от страх да не изпита болката, която баща му бе преживял. Това беше най-лесната задача, с която се бе захващал, но пък никога преди не беше срещал жена, която да заплашва душевния му мир. Докато не се запозна с Розалинд.

Затова се опита да я отхвърли от ума си. Повтаряше си, че тя е просто разглезена девойка, която ще порасне и ще се превърне в капризна и суетна жена — тези мисли го караха да се чувства в безопасност с нея. Но бе глупак. Розалинд не беше нито едно от тези неща.

Тя бе изненадващо щедра, състрадателна, лоялна, скромна по отношение на външния си вид и невероятно страстна. Освен това той се страхуваше, че е и господарка на сърцето му, но нищо нямаше да излезе от това. Нямаше да го позволи. Ако се наложеше, щеше да се погрижи нещата да станат по неговия начин.

Въпреки това го болеше да вижда болката в погледа й. Поглед, който бе станал подозрително влажен. Исусе, не й позволявай да заплаче.

Не бе планирал нищо от това да се случи. От изражението върху лицето й осъзна, че докато закриляше собственото си сърце, бе възможно да нарани нейното.

Тя премигна няколко пъти, клатейки леко глава в очевидно неверие.

— Сандък с уиски?

Никълъс кимна. Това щеше да я ядоса и вероятно да я накара да го презира, и така отново щеше да се отскубне от властта, която имаше над него.

Болката в очите й бе заменена от възмущение.

— Аз… струвам… сандък с уиски! — Челюстта й се стегна, след което изтърси: — Уиски!?

Той затвори очи и кимна бавно.

— Какъв късмет и за двама ви, че сте постигнали подобно удобно разплащане. — Розалинд скочи на крака и ръбът на бонето й докосна брадичката му.

Никълъс не отстъпи крачка назад, нито пък тя. Брадичката й се вирна и всичко, което той искаше да направи, бе да я целуне. Искаше да захвърли бонето й и да зарови юмруци в косата й. Щеше да я целува, докато не го помолеше да я вземе точно тук, на пейката. Щеше да я сложи да седне и да се гмурне под полите й. Щеше да започне от глезените й, като хапе и ближе по пътя си към вътрешната част на бедрата й.

Макар да бе невъзможно за нея да съзре мислите му, нещо в погледа му я предизвика да го смушка в средата на гърдите с пръст и да обяви:

— Не се страхувам от теб.

— Не искам да се страхуваш.

— Не искам да ме следваш наоколо.

— Нямаш избор — каза той мрачно.

— Не се нуждая от теб — каза тя тихо, със свито гърло. — Не се нуждая от никой мъж.

— Е, това прави работата ми дяволски по-лесна.

— Добре съм си сама.

— Добре си, друг път! — отговори той остро.

Розалинд си пое дълбоко дъх и реверите на сакото му се докоснаха до корсажа й. Никълъс не обърна внимание, скърцайки със зъби. Какво, по дяволите, правеше той? Явно не можеше да контролира мислите си. Тя беше разстроена, много по-разстроена, отколкото бе очаквал. Мислеше, че Розалинд ще му се разкрещи, задето я е подвел и ще му заяви да се разкара, но, изглежда, нещо дълбоко и болезнено бе извадено на повърхността.

— Добре съм си и сама — повтори тя. — Винаги съм била. И винаги ще бъде така.

Гласът й сякаш се пречупи на последното изречение и това го довърши. Никълъс се пресегна да докосне бузата й с опакото на облечените си в ръкавици пръсти.

Тя отблъсна ръката му.

— Мъже. Всичките сте еднакви. — Гласът й вече звучеше дрезгав. — Най-малкото заради начина, по който се отнасяте към мен. А аз си помислих… т-ти ме накара да повярвам, макар и само за миг снощи, преди да си тръгнеш, си помислих, че нещо е…

— Розалинд…

— Има ли нещо между нас, Никълъс? Чувстваш ли нещо към мен?

Той замълча.

— Абсолютно нищо?

Никълъс отстъпи крачка назад, но издържа на изпълнения й с негодувание поглед. Тишината се проточи помежду им и единственият шум бе монотонното бръмчене на пчела.

— Предвид всичките ми добри намерения… колко лесно виждам искреност в очите на другите… — Гласът й заглъхна и тя поклати глава.

Чуха се приближаващи стъпки, придружени от тихото шумолене на чакъл.

— Розалинд — тихо прошепна Луси зад Никълъс. — Розалинд, ела. Нека се върнем при лейди Бийчъм.

Розалинд отправи твърд поглед към Никълъс.

— Стои далеч от мен.

— Не мога.

— Просто стой далеч — предупреди го с умоляващ тон, който го обърка.

— Няма да го направя.

Тя вдигна надменно вежди.

— Друг сандък уиски би ли променил решението ти? — попита с подигравателен тон.

— Имам си достатъчно уиски.

Тя го заобиколи със сковани рамене и изпъната вдървена стойка.

— Тогава ще се отърва от теб — обеща Розалинд.

— В такъв случай ще те преследвам.

— Ще бягам — предизвика го тя, като вирна брадичка.

— А аз ще те хвана.

— Ще съжаляваш, че си се съгласил да направиш това, Никълъс.

— Вече съжалявам, девойче. Вече съжалявам.