Метаданни
Данни
- Серия
- Дивайн и приятели (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Guarding a Notorious Lady, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитрия Петрова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Оливия Паркър
Заглавие: Тайнственият пазител
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.09.2014
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Гергана Димитрова
ISBN: 978-954-2969-28-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9489
История
- — Добавяне
Глава 4
— О! Намери го! Намери го!
Един час по-късно Розалинд се озова на колене, надничаща под леглото на леля си Юджиния, докато десетки гости все още танцуваха, разговаряха и се веселяха на долния етаж.
— Няма да мигна, ако не си дойде у дома — възкликна Юджиния, докато сновеше из спалнята си за гости, с напоена от сълзи кърпичка, притисната под носа й.
— Не виждам как би могла да спиш в къща, пълна с гости — отбеляза племенницата й, преди да се изправи.
Изтупа гънките по червената си рокля, а после прекоси стаята, за да разгледа гардероба отново.
Юджиния поклати глава очевидно обезкуражена.
— Винаги се оттеглям рано — замълча и подсмръкна. — И Оливър винаги се сгушва върху завивките ми. Той е голяма утеха за мен, а сега… сега… — Старицата се срина върху един стол. Притиснала опакото на ръката си към устните.
Застанала срещу леля си, Розалинд извърна поглед. Никога не я бе виждала толкова разстроена. Очевидно този Оливър й беше много скъп — трябваше да бъде, щом докарваше до сълзи една толкова свадлива и студена възрастна жена само с отсъствието си.
— Може би е в градината — предположи Розалинд.
— Не, не и с всички тези хора наоколо — промърмори Юджиния и махна раздразнено с кърпичката си. — Той е малко плашлив.
— Тогава, това е. Вероятно се крие някъде в къщата. Някъде на тихо и топло. — Розалинд се премести, за да застане пред леля си. — Ще се появи, когато всички се приберат у дома, сигурна съм.
Но какво ще правя дотогава?
Младата жена премигна, останала без думи за момент. Леля й изглеждаше малко объркана и сърцето й се сви.
— Маргарет ще ти помогне да се приготвиш за сън, докато аз изпратя част от персонала да съдейства за намирането на Оливър. И аз ще продължа да го търся.
— Би трябвало да се наслаждаваш на бала. Брат ти ще се обезпокои от отсъствието ти.
— Смея да твърдя, че това няма да се случи — отвърна Розалинд с усмивка. — Той е доволно запленен от жена си и най-вероятно благодарен, че не му се налага да се мръщи на всеки мой партньор за танци.
Юджиния кимна сериозно, избърсвайки носа си. Следващите й думи спряха младата жена на вратата.
— Ще е най-добре да стоиш далеч от този шотландец.
— Моля?
Зачервените очи на леля й се фокусираха многозначително върху Розалинд.
— Знаеш за кого говоря. Той може и да е маркиз и да се познава с брат ти, но не ми харесва начинът, по който те гледа.
Розалинд преглътна и внезапно усети, че и е топло. Бе зашеметена от тази информация.
— Той… той ме гледа?
— Точно така, наблюдава те — информира я Юджиния с повдигнати вежди, — докато усилено се опитва да си дава вид, че не го прави.
— В това няма абсолютно никакъв смисъл.
Стойката на леля й се вкамени.
— Държанието му е заблуждаващо и подвеждащо. Кара ме да се чудя колко ниско би паднал, ако от действията му нямаше последствия.
— Нека те уверя — промърмори Розалинд, — че този човек никак не се интересува от мен.
— Добре — почти излая Юджиния, вдигайки ръка. — Признавам, че не съм добре запозната с привичките на мъжете, но той е извънредно красив. А този тип мъже не стават за нищо друго, освен за негодници, помни ми думите.
Младата жена се засмя леко.
— Не се притеснявай. Той е доста зает тази вечер. Всъщност, вярвам, че вече е ангажирал партньорка за всеки танц.
Наистина, като се изключеше валсът.
Погледът на Юджиния бе необичайно проницателен.
— Да не би да долавям нотка на разочарование?
Розалинд само поклати глава, тъй като си нямаше доверие да отговори.
— Хубаво.
След като леля й кимна доволно, младата жена напусна стаята с обещанието, че ще намери изгубилия се Оливър.
По средата на коридора се натъкна на една прислужница, на която съобщи за липсващия котарак и необходимостта всеки свободен служител да помогне в търсенето му. Предвид, че по-голямата част от персонала на семейство Дивайн бе зает в кухнята и балната зала, Розалинд знаеше, че разполага с малък брой свободна ръка за това начинание. Нямаше значение, тя също щеше да помогне в търсенето.
Момичето хукна по коридора, за да информира останалите, а господарката й реши да използва стълбището за прислугата, тъй като смяташе, че там е достатъчно тъмно и е идеално място, където да се скрие едно плахо коте.
Спусна се по стълбите и тръгна по слабо осветения коридор, като обхождаше с поглед пода, докато вървеше, но за беда Оливър бе тъмносив котарак, напомни си тя; напълно би се слял със сенките.
След няколко завоя, шумът от гласове прерасна във весела глъчка с всяка стъпка, която я приближаваше към балната зала. Завивайки по един от последните два коридора, забеляза отдалечаващата се фигура на Гейбриъл. Вероятно се бе появил от библиотеката, помисли си тя.
Видя отворената врата пред себе си и раздвижването на нещо, което й заприлича на опашка, точно преди то да се вмъкне в стаята.
— Аха — прошепна тя. — Оливър, котенце, ела тук.
Промъквайки се към вратата, младата жена започна да издава кратки звуци, притискайки език към горната част на устата си, в опит да извика котарака при себе си.
Прекрачи прага, оглеждайки се и в двете посоки из тъмната стая в търсене на някаква следа от него.
— Оливър — прошепна тя. — Хайде излез, Оливър, и ще те отведа на горния етаж.
Няколко свещи бяха запалени и поставени върху бюфета, снабден с редица гарафи. Мекият отблясък от снопа светлина далеч не осветяваше добре стаята.
Решена да открие котарака, Розалинд пренебрегна внезапното лошо предчувствие, което я обзе, отдавайки го на тягостната тишина в просторната стая.
В този момент от отсрещния край на стаята, където бяха наредени столове и дивани, се разнесе звук, който можеше да бъде описан единствено като ниско ръмжене. Тя тръгна бавно към центъра, като внимаваше да не се блъсне в краката на мебелите.
— Ауч! — Добре де, може би не внимаваше чак толкова. Младата жена се наведе, за да разтрие наранения си глезен, който бе имал нещастието да се удари в ръба на една табуретка, която не беше забелязала.
Оливър седеше под една малка овална масичка, мятайки опашка, а очите му блестяха жълти и огромни в тъмното.
— Ето те и теб — прошепна тя и се наведе, за да се пресегне под масата.
Внезапно котаракът изсъска злобно, размахвайки острите си като игли нокти, срещу протегнатите ръце на Розалинд.
В отговор, тя отскочи стъписана назад.
— Гледай ти, двамата с леля Юджиния идеално си подхождате.
И тогава Оливър се стрелна изпод масата и скочи към нея.
Розалинд изпищя и отново отскочи назад. Бедрата й се удариха отстрани на едно кресло и тя се прекатури назад, приземявайки се, за своя изненада, не върху пухкавата възглавница на седалката, а вместо това в твърдия скут на незабелязания от нея обитател на стола.
— Оу!
Строги сиви очи срещнаха стъписания й поглед.
— Никълъс — отрони младата жена.
— Оливър е котаракът, нали? — попита Кинкейд с дълбок глас, който завибрира в нея. — Или търсиш някой от ухажорите си?
Тя предпочете да подмине подигравката му. Поради някаква причина погледът й бе привлечен от врага му.
— Шалчето ти се е изкривило — изтърси Розалинд.
— Благодаря — промърмори той кисело. — Ще се постарая да го оправя възможно най-бързо.
— Добре.
— Хубаво.
Двамата се втренчиха един в друг за няколкото безмълвни мига, през които помежду им се настани почти осезаемо напрежение. И наистина тя не можеше да помръдне, дори и да искаше. Столът беше дълбок, а Розалинд бе почти прегъната на две.
Преглътна с усилие, внезапно осъзнала напълно, че всеки сантиметър от нея се докосва до него — дупето й се намираше между бедрата му, които бяха като изсечени от гранит, гърдите й бяха притиснати към топлината на гръдния му кош, а пръстите й се гушеха в плата на редингота му.
Беше си представяла подобно стечение на обстоятелствата поне стотина пъти, но нищо не я бе подготвило за приятното усещане да бъде толкова близо до него.
Никълъс преглътна тежко и Розалинд забеляза как адамовата му ябълка подскача между опънатите мускули на гърлото му.
— Сега трябва да станеш — каза той тихо, докато погледът му не се откъсваше от лицето й.
— Наистина ли? — Розалинд усети разочарованието в гласа си и разтърси леко глава. — А-аз имах предвид, да. Да, разбира се, че трябва.
Стаята й се стори прекалено задушна. Ако не бе сигурна в обратното, би помислила, че в камината бумти буен огън.
Издавайки едно съвсем неподходящо за дама сумтене, тя се опита да се измъкне по същия път, по който бе паднала, но колената й се бяха сгънали върху високата странична облегалка на стола, а коприната на роклята й бе прекалено хлъзгава. Успя само да се залюлее напред-назад.
Никълъс не направи почти нищо, за да й помогне.
Позата й я принуждаваше или да го погледне, или да се облегне назад. Опита да се оттласне назад, но нещо подръпна корсажа й.
Тя погледна надолу в същия момент, в който и той, при което челата им се докоснаха.
— Проклятие, дявол го взел — промърмори Кинкейд.
За момент, единственото, което Розалинд можеше да види и усети, в това число, бяха колосаните ревери на палтото на Никълъс срещу извивките на гърдите й. Опита да се дистанцира от усещането, но докато се взираше надолу, топлият му дъх погали чувствителната й кожа. Хиляди малки тръпки се спуснаха по ръцете й и по плътта й избиха червени петна.
— Заклещени сме — изръмжа той.
— Заклещени? Как така?
Никълъс издаде полувъздишка, полуръмжене.
— Твоята брошка. Иглата в шалчето ми.
Розалинд премигна, за да накара погледа си да се фокусира.
— Как се случи това?
Той вдигна глава и й отправи язвителен поглед, но не каза нищо.
Внезапен изблик на дрезгав смях отекна откъм коридора.
Тя си пое рязко въздух.
— Някой може да влезе.
С бързи движения, Розалинд подпря ръце на облегалките на стола, което поне за част от секундата изглеждаше като опит да го прикове нарочно към стола. Използвайки ръцете си за опора, тя издърпа краката си и ги извъртя, за да ги плъзне на пода.
Никълъс се премести с нея, несръчно наведен напред, с ръка върху гърба й. В края на краищата иглата в шалчето му се бе закачила за корсажа й.
В крайна сметка, никой не се появи на вратата, но Розалинд се озова коленичила между краката на Кинкейд, а колената му бяха от двете страни на гърдите й. Ръцете й се държаха за твърдите му като скала рамена, а той имаше вид на човек, на когото му е неудобно да стои така наведен напред. И бе невероятно красив.
Гъст тъмнокафяв кичур се бе измъкнал от опашката на врата му и скриваше наполовина едното му сиво око.
— За какъв дявол направи това?
Тя се загледа в устните му, докато той говореше и за момент бе омаяна от тяхната изваяна форма и вида на белите му зъби.
— А-аз съжалявам — преглътна Розалинд. — Ето… позволи ми…
— Не бих си помислил, че е възможно — каза Никълъс, след като хвърли кратък поглед надолу, а в очите му се появи странен блясък, — но мисля, че влоши нещата още повече.
— Нали не продължаваш да смяташ, че го направих нарочно!
— Не съм сигурен — отвърна той тихо и поради някаква причина акцентът му сега звучеше по-дрезгаво. — А и ще е по-добре да си по-тиха.
— Не си сигурен! Опитвах се да взема ужасния котарак на леля си. А ти какво правеше тук, седнал в тъмното?
Той не й отговори.
— Какво? — настоя тя.
— Е, определено не очаквах една точно определени непохватна жена да се приземи в скута ми.
— Не съм непохватна — отвърна Розалинд оскърбена и се изправи леко, което изравни погледите им. И устните им.
Никълъс повдигна вежда в знак на съмнение, но не се отдръпна. Устните им бяха толкова близо, че със същия успех можеха да се целуват. Вместо това останаха така, почти като че подлагаха на изпитание или може би предизвикваха — другия да предприеме действия.
— Криеше ли се тук? — попита тя, думите й едва се долавяха.
Сребристият му поглед се спусна към устата й, преди да се върне и да срещне втренчения й взор.
— Защо, по дяволите, бих се крил?
— Хм. Гейбриъл каза, че си дошъл в Лондон по работа. Може би работата ти има нещо общо с присъствието ти в тази стая.
Като например романтична среща с потенциална годеница, може би. Пристъпът на ревност не я изненада.
Той погледна надолу и задърпа корсажа й, извивайки брошката й, с което я накара да осъзнае напълно тежестта на гърдите си.
— Ако това ще те накара да затвориш тази твоя хубава уста — с брат ти пихме по питие.
— Да я затворя? — изтърси тя и положително се припоти при употребата на фразата „хубава уста“. Въпреки това се опита да запази разсъдъка си. — Никой никога преди не ме е мъмрил да мълча.
— Разбира се. Ако продължаваш да говориш толкова много, ще го направя отново.
На Розалинд й се прииска да го ощипе… наистина силно.
— Ела по-близо — заповяда Никълъс.
— Ако се приближа още, отново ще се озова в скута ти. — Или по-точно щеше да се окаже съвсем между бедрата му.
— Просто се премести… — Той посегна към гърба й и постави топлата си длан между раменните й лопатки. После я побутна малко към себе си, извивайки гърба й и щом я намести на позицията, на която желаеше, се върна към заниманието си.
Тя се огледа около себе си, забелязвайки начина, по който той се извисяваше над нея и я обгръщаше. Излъчваше топлина и ухаеше прекрасно.
— Всеки момент някой може да влезе — промърмори младата жена. — Погледни ни. Мислиш ли, че биха повярвали, че сме се озовали в това положение по случайност?
Кинкейд само изсумтя.
Брадичката й падна надолу, за да наблюдава, докато дългите му пръсти ловко местят брошката й насам-натам.
— Какво правиш?
— Опитвам се да разбера кой е най-добрият начин да се освободим, без да скъсам роклята ти.
Тогава я осени една мисъл. А ако нейният пазител влезеше точно в този момент? Възможно бе „наблюдението“ му да е започнало от тази вечер. А тя не знаеше нищо за него. Ами ако бе от типа хора, които си вадят прибързани заключения? Ако носеше пистолет? Ами ако…?
— Тогава побързай.
За момент Никълъс вдигна очи от заниманието си. В погледа му се четеше крайно раздразнение.
— Повярвай ми, бързам.
За момент дъхът им се смеси, след което той отново погледна надолу. И сякаш между тях изведнъж натежа осезателно силно привличане — като разтърсваща вибрация, завладяваща сетивата. Розалинд се опита да не й обръща внимание, но в същия момент осъзна, че за двама души, които не правят нищо повече, освен да се опитват да се освободят от вплетените си аксесоари, внезапно бяха започнали да дишат доста трудно. А ръката на Никълъс изглежда трепереше.
— Никълъс — прошепна тя.
Пръстите му застинаха и погледът му бавно се измести нагоре от брошката към корсажа й, шията й, устата и най-накрая срещна очите й.
Розалинд облиза долната си устна, мислейки си, че трябва да каже нещо, когато една от ръцете му се повдигна, за да хване брадичката й между пръстите си. Тръпки се спуснаха надолу по гръбнака й. Никълъс приложи лек натиск с възглавничката на палеца си и тя усети как устните й се разделят. Загледа се в устата й толкова напрегнато, че очите й инстинктивно се затвориха и главата й се наклони.
И тогава внезапно ръката му се отдръпна. Тя отвори очи тъкмо навреме, за да види как той поклаща бързо глава. После затвори очи и пое бавно и дълбоко дъх, преди да ги отвори отново.
— Ти щеше… — започна Розалинд задъхано, — … щеше да…
Никълъс се наведе и издърпа иглата си, разваляйки простия възел на шалчето си.
— Ето — каза тихо. — Свободни сме.
Облегна се назад в стола и физическата му сила като че ли я обгърна.
Той бе на път да я целуне, тя беше сигурна в това. Но защо се спря? О, идеше й да закрещи. Защо се поколеба?
Една отчаяна, недоволна част от нея се позабавлява с идеята да го сграбчи и сама да го целуне, но се въздържа.
— Вече можеш да станеш — отбеляза Никълъс доста грубо.
Розалинд кимна, втренчена в него, опитвайки се да го разбере.
Той въздъхна, пресегна се, хвана я през кръста и на практика я издърпа на крака пред себе си.
— Боже, галантен си колкото агне — промърмори тя и се изправи.
Кинкейд кимна в знак на благодарност, като една полуусмивка се разля на устните му.
— Не го казах като комплимент — заяви Розалинд със суров тон.
Никълъс се подсмихна. Не можа да се сдържи. Не бе искал тя да мърда от мястото си. Тази мисъл го разтърси. Ако можеше да направи онова, което желаеше, без значение от последствията, не би пожелал нищо друго, освен да сключи ръце около нея, и я придърпа обратно в скута си и да я закачи за ризата си завинаги.
За да е в безопасност, разбира се. Би било много по-лесно да я наблюдава така, нали?
Ох, какво си мислеше? Почти я беше целунал. По дяволите, на практика я бе поканил да го стори, ако й се прииска. А онова, което бе също толкова плашещо, бе осезаемото впечатление, че тя го искаше колкото и той нея.
И какво, по дяволите, бе правил с карфицата? Можеше да ги откачи един от друг в рамките на секунди, а вместо това се бе забавил, протакал, наслаждавайки се на момента. Гледката, мили боже, гледката…
— Исусе — измърмори под нос.
Изправи се и прекоси стаята с бързи крачки. Колкото по-далеч бе тя от него в този момент, толкова по-добре.
Изправена на същото място, където я бе оставил, Розалинд приглади полите си. Главата й рязко се вдигна при звука от повишаващите се гласове, идващи откъм коридора.
— Това е някой от братята ми — обяви тя и леко разтревоженият й поглед се плъзна нагоре, за да срещне този на Никълъс.
Той кимна към котарака, който в този момент притичваше към вратата. Ситуацията вече изглеждаше съвсем безобидна.
— Тръгвай — нареди й тихо. — Ще изчакам, докато се измъкнеш, преди да изляза.
Тя кимна и последва котарака извън стаята.
Когато Никълъс сведе поглед, за да постави отново иглата в шалчето си, можеше да се закълне, че чу Розалинд да прошепва: „Благодаря ти, Оливър, задето си такова палаво коте.“
Розалинд не мислеше, че е възможно, но три часа по-късно, настроението й бе значително помрачено.
Нейният пазител беше тук тази вечер, тя бе сигурна в това, но не бе успяла да го открие. Все пак беше възможно той да е запазил прикритието си толкова добре поради простия факт, че не бе имало реална опасност за нея тук, в градската къща на семейството й.
Или може би ако слухът й не бе бомбардиран от непрестанни глупави спекулации, засягащи новия маркиз сред тях, Розалинд щеше да е в състояния да се концентрира.
Само ако знаеха, че бе седяла в скута му в една от стаите в дъното на коридора, щеше да се превърне от уважавана полустара мома в дръзка жена само за една нощ.
— Чувала съм, че шотландците имат ненаситен сексуален апетит — прошепна една дама иззад ветрило, което накара друга да ахне.
— Наистина ли?
— Колко плашещо!
Младата Дивайн хвърли поглед към малката група жени вдясно от нея и челото й се повдигна в почуда. Една седнала млада дама, като че ли се изхлузваше от стола си. Да не би да заспиваше?
Странно, но главите на няколко други дами изглеждаха неестествено наклонени. Какво ставаше с вратовете им?
Розалинд се обърна, за да погледне към стената на стаята, покрай танцуващите. Дори и дамите там явно страдаха от същото необичайно изкривяване на главата.
Тя проследи погледите им… право до килта на Никълъс. Устата й се отвори с леко възклицание. Очевидно лукавите същества, до една, се опитваха да надникнат отдолу.
Нов прилив на ревност изригна в нея. Тя не че недоволстваше от наследството му. Радваше се за него. Но животът изглеждаше много по-прост, когато той бе нейната малка тайна.
Розалинд се ухили. Можеше ли да ги вини? Мъжът бе наистина изумителен.
Но вече й беше дошло до туша от всички тези жени, които изпиваха с поглед Никълъс и голите му колене, и изваяните му прасци, и тънката му талия.
Седем танца. Седем! И не я бе поканил на нито един.
— Розалинд.
Премигвайки, изтръгната от мислите си, тя се обърна и откри Гейбриъл да стои пред нея.
Усмихна се за поздрав, повдигайки вежди.
— Да?
Още един менует бе приключил и някои гости се възхищаваха от грацията на танцуващите.
— Тъй като последният танц за вечерта наближава, исках да ти дам едно последно указание.
— Какво е то?
— Не ми убягна, че танцува с редица господа тази вечер. Повече от обикновено, повече, отколкото би трябвало.
Тя въздъхна тихо.
Той прокара ръка през косата си.
— Утре, след като двамата с Маделин заминем, когато те се отбият, и ти и аз знаем, за кого говоря, трябва да информираш Бригс да им съобщи, че не си у дома. Осъзнавам, че те ще настояват да оставят визитките си, но след това ще е по-добре да се разкарат от къщата ми. Не е безопасно. Не и с този проклет облог, който им пари под краката.
Розалинд премигна бавно. Брат й току-що й даде прекрасна идея.
— Моля те, не се тормози — каза тя просто.
Акордите сигнализираха, че валсът беше на път да започне. Той бе единственият за вечерта.
Гейбриъл й кимна, след което прекоси стаята, за да намери жена си за танца.
Утре Розалинд щеше да приветства потопа от мъже, които щяха да я посетят. Може би с къща, пълна с посетители от мъжки пол, нейният пазител нямаше да има друг избор, освен да се стаи до прозорците или вероятно би бил достатъчно дързък самият той да й направи визита.
А след като въпросът по отпращането му бе уреден, щеше да може да съсредоточи цялата си енергия в съвсем друго начинание.
Сезон след сезон тя се бе концентрирала върху щастието на другите по въпросите за любовта. А и, след като Никълъс беше в Лондон, бе дошло и време да уреди собствения си брак.
Той искаше да я целуне, беше убедена в това. И все пак се бе поколебал. Не беше сигурна защо, но знаеше без съмнение, че ако Никълъс Кинкейд бе дошъл в Лондон, за да си намери годеница, то тази жена щеше да бъде тя.
Готова с плана си, Розалинд не можа да не се усмихне с гордо удовлетворение, докато наблюдаваше как брат й поема съпругата си в прегръдките си и я завърта неусетно по подиума за танци. Те изглеждаха съвършено заедно, сякаш се допълваха един друг. Никой не можеше да отрече, че бяха влюбени.
В същия момент осъзна, че никой не я бе поканил на танц. Тя се огледа наоколо, забелязвайки, че Никълъс върви в нейна посока.
Сърцето й запрепуска. Това беше последният танц за вечерта, единственият валс и много подходящ момент да я покани. Той се приближи, забавяйки крачка.
Повдигайки брадичка, младата жена изправи гръбнак и пое дълбоко дъх. Думите на съгласие бяха на върха на езика й.
И тогава той я подмина и излезе от стаята.