Оливия Паркър
Тайнственият пазител (15)

Глава 15

Той я сънува.

По време на няколкото минути, през които действително успя да заспи.

Беше невъзможно да пренебрегне присъствието й. Нежните й, женствени въздишки почти го караха да стене в отговор. Съблазнителният й, женски аромат държеше умът му буден, както и друга част от анатомията му, а начинът, по който топлите й извивки прилепваха идеално към него караше ръцете му да треперят от усилието да не я придърпа върху си и да я помоли за позволение да боготвори всеки сантиметър от тялото й с ръце и уста.

Никълъс се пресегна и притисна челото си. Исусе, образите не му помагаха.

Трябваше да настоява Тристан да я придружи по целия път до имението или поне да остане да спи на стола. Проклет да е този стол — най-добре щеше да е да спи в обора с Бътъркъп.

След като се събуди с най-неудобната ерекция, която някога бе имал в живота си, Никълъс не си позволи да я погледне нито веднъж, преди да напусне топлото, изкушаващо легло. Бързо облече дрехите и палтото си и излезе, за да намери най-близкото и уединено водно корито. След като плува двадесет минути, той счете, че студените дълбини бяха прогонили достатъчно похотта от тялото му. Едва след това се довери на себе си да се върне в странноприемницата и да я вземе.

Отметна кичур от мократа си коса, докато се изкачваше по стълбището. Беше доста след пет часа сутринта и девойчето трябваше да е будно и готово за отпътуване. Бе поръчал да изпратят поднос със закуска в стаята й преди почти час с инструкции да се наяде, облече и приготви възможно най — бързо, тъй като щяха да тръгнат преди шест. Нуждаеха се от прикритието на тъмнината, за да са сигурни, че никой няма да я познае, докато пътува с него.

Това, от което се нуждаеше Никълъс, бе да стигне до дома на Франческа, и то бързо. Преди да изхвърли предпазливостта през прозореца и да вземе Розалинд във всеки един смисъл на думата.

Той въздъхна, когато стигна до върха на стълбите. Пътническият й сандък трябваше да чака пред вратата, както бе инструктирал прислужницата да й предаде, но липсата му означаваше или че не е готова, или че отново упорства. Залагаше на последното.

Никълъс почука леко по износената дъбовата врата, изчака няколко секунди, след което опита отново. След като не получи отговор и на второто си почукване, промени позата си и заговори колкото можа по-близо до процепа на вратата.

— Розалинд. Готова ли си?

— Само още една минута! — извика тя от вътрешността на стаята.

Чу се трополене от другата страна на вратата и той предположи, че тя влачи сандъка си към нея.

— Просто го остави — нареди й Никълъс. — Аз ще го взема.

Мълчание. Кинкейд въздъхна и притисна чело до вратата, облягайки се с цялата си тежест на нея.

— Чу ли ме?

Вратата се отвори и той падна напред, при което тялото му закачи стройната фигура на Розалинд. Заедно полетяха назад и инерцията не им остави друг избор, освен да се приземят, където намерят.

Паднаха на леглото — Никълъс върху нея и между бедрата й.

Останала без дъх за момент, Розалинд вдигна поглед към сребристосивите му очи.

— Не притежаваш ли поне малко търпение — изписка тя, твърде наясно с провокативната им поза.

— С теб? — той на практика се задъхваше. — Не.

Никълъс опита да се претърколи от нея, но Розалинд сграбчи просто вързаното му шалче. Свеждайки брадичка, за да погледне хватката й, той повдигна вежди, а после срещна погледа й.

— Вратата е отворена, Розалинд.

— Разбира се — промърмори тя.

Тежестта му върху й беше опияняваща. Не искаше той да помръдва от мястото си.

Кинкейд се оттласна от нея и измина трите стъпки до вратата. Там се поколеба и Розалинд бе съвсем сигурна, че той води някаква вътрешна битка.

Тя се надигна, облегна се на лакти и го изгледа. Сграбчвайки одрасканата дръжка, Никълъс отвори още по-широко вратата и въздъхна примирено. Звукът разкъса сърцето й.

Толкова голяма вещица ли беше? Този мъж само се опитваше да я защити. Да си свърши работата и да продължи напред. Очевидно бяха привлечени един от друг и явно и двамата го осъзнаваха. Погледна надолу към краката си, засрамена, задето го кара да се чувства зле, че се е съгласил да я наглежда и заради целенасоченото мъчение, на което го беше подложила, докато пазарува с часове. Защо бе така решена да направи всичко колкото е възможно по-трудно за него? Какво й беше сторил, за да го заслужи?

Отговорът внезапно й стана очевиден. Беше я накарал да се влюби в него без усилия — напълно и безвъзвратно — и въпреки това тя предизвикваше у него единствено похот. Но от друга страна, тя се беше държала като същинско дете, и то страшно упорито. Как би могъл да се влюби в нея? Срам зачерви бузите й. Какво се беше случило със здравия й разум, с добрата й преценка?

Виновна бе гордостта й, несъмнено. Заболя я щом разбра, че Никълъс най-вероятно никога не би общувал с нея, освен ако не е принуден да го прави от чувството му за дълг към брат й.

В морето от почитатели и бъдещи ухажори, единственият мъж, с когото искаше да бъде, не желаеше да има нищо общо с нея. Тя бе отговорност, нищо повече. И правеше живота на този мъж нещастен.

Е, това щеше да спре веднага. Тя щеше… да се държи прилично.