Оливия Паркър
Тайнственият пазител (16)

Глава 16

— Ти принцеса ли си?

Застанала на прага на къщата на сестрата на Никълъс, Розалинд премигна надолу към малката фея с канелени коси, която току-що бе отворила вратата. Тя носеше боне, което бе поне три пъти по-голямо от нужното и се взираше в нея с кръглите си сиви очи.

Още по-малко момиченце, с къдрава руса коса, стоеше до нея, а усмивката й бе засенчена единствено от пълничкия пръст, напъхан в носа й.

— А… не. Не съм принцеса — отвърна Розалинд.

Поглеждайки нагоре, тя съзря някакъв мъж, вероятно икономът. Посивелият господин бе застанал наполовина зад вратата и премигваше така сякаш този разговор бе съвсем обикновен и дори скучен.

Малкото момиче с голямото боне я измери с поглед.

— Приличаш на принцеса — каза тя с най-тънкото гласче, което Розалинд някога бе чувала.

— Е, благо…

— … с изключение на петното върху челото ти.

Розалинд вдигна ръка към челото си и пръстите й напипаха малкия недостатък, който се бе появил без нейно знание.

— О, боже — промърмори тя.

— Всичко е наред. Все още си доста хубава.

— А вие двете принцеси ли сте? — попита Розалинд, Сивите очи проблеснаха, сякаш палавницата смяташе идеята за особено удивителна и кимна, като разлюля полата си. Русокосата просто продължи да си бърка в носа.

— Ще се омъжиш ли за вуйчо Никълъс?

Боже, момичето беше наистина директно.

— Ами… аз…

Детето нацупи устни и бавно поклати глава.

— Не мисля. Той каза, че си му създала много главоболия.

Младата жена се засмя.

— Така каза, нали?

— Пък и я има мис Полк.

Умът на Розалинд, който досега успяваше да се нагоди към разпокъсания говор на детето, внезапно изключи.

— Мис Полк?

— Да — каза тя и прозвуча донякъде като вуйчо си. — Не знаеш ли за нея?

Розалинд поклати бавно глава. В този момент не искаше нищо повече от това да зададе цял списък от въпроси относно тази мис Полк.

— Коя точно е м…

— Грейси! Изабел! — нежно ги смъмри една млада жена, докато влизаше в стаята. — Пуснете нейно благородие вътре, моля.

Малко след дамата, за която Розалинд предположи, че е сестра му, в стаята пристъпи и Никълъс, който се загледа в нея напрегнато. Беше ли чул какво бе казала племенницата му?

— Съжалявам, милейди. Нямах никаква представа, че те са отворили вратата — тя хвърли бърз поглед към иконома. — Опасявам се, че Джеймсън ги глези ужасно.

Икономът кимна, а извитите му устни намекнаха, че едва потиска усмивката си.

Никълъс пристъпи напред, красив, както винаги. Нямаше и следа от сакото му. А шалчето му бе леко разхлабено.

— Моля те, влез — той я поведе навътре с ръка върху кръста й. — Брат ти също е бил задържан вчера. Пристигнал е малко преди нас. Ще бъде тук съвсем скоро. Вярвам, че в момента оглежда конюшните.

Младата жена кимна.

— Позволи ми да ти представя сестра си?

— Разбира се — с готовност отвърна Розалинд.

— Франческа, Това е лейди Розалинд Дивайн. Лейди Розалинд, сестра ми, мисис Франческа Колтън.

— Колтън? Това име ми е много познато.

— Наистина ли, милейди? Може би си спомняте името му от Уолвърест? Мисля, че адвокатът на Негова светлост, мистър Аштън, работеше със съпруга ми от време на време. Преместихме се в Кент, малко след като се оженихме, но прекарвахме много време в Йоркшир по работа.

Розалинд се усмихна.

— Вярвам, че сте права. И моля ви, наричайте ме Розалинд. Не приемам отказ.

Сестрата на Никълъс кимна и се усмихна малко нервно.

Розалинд усети подръпване по полата си и погледна надолу, където откри хубавото момиченце с голямото боне да й се усмихва.

— Аз съм Грейси. И съм на пет.

— Приятно ми е да се запознаем, Грейси.

— На мен също.

Младата жена се засмя. Усмихнатите й очи срещнаха сериозния поглед на Никълъс и тялото й внезапно се изпълни с топлина.

— А това е Изабел — посочи Грейси. — Тя е само на три.

— На четири.

— А днес твоето празненство ли е? — попита Розалинд.

Тя кимна.

— Добре. Донесох ти подарък, мис Изабел, както и на сестра ти. Не исках никой да се чувства пренебрегнат.

— Харесвам я, вуйчо Никълъс — заяви Грейси и го погледна.

— Както и аз, дребосъче. Както и аз.

 

 

Три часа по-късно, след редица отваряния на подаръци, игри и разговори с многобройните гости и техните семейства, Розалинд бе останала съвсем без дъх и се нуждаеше от почивка. Не бе в състояние да се приближи и на десетина сантиметра от Никълъс преди вниманието й да бъде потърсено другаде. И тя с удоволствие се съгласяваше.

Собственото й семейство, макар и да го обичаше неимоверно, бе малко и тя беше единствената жена, освен леля си. Разбира се, сега имаха и Маделин, но Розалинд трябваше да почака до завръщането й, преди да може да се наслади на рядкото удоволствие от „сестринското“ другарство отново.

Но тук, ами, всеки би помислил, че тя ще е превъплъщение на аристократичното снобарство, предвид неформалността на цялото събитие. Ала истината бе, че Розалинд не се беше забавлявала толкова много, откакто… всъщност никога.

И от време на време тя вдигаше поглед от това, което правеше, било то докато играеше с децата, помагаше на някое от тях да се качи на пони или утешаваше някой дребосък, получил драскотина, като откриваше Никълъс да я наблюдава с напрегнат поглед, от който й секваше дъхът.

Той също бе прекрасен. Великан за децата, но с най-нежното сърце. Дори се съгласи да участва в „чаено парти“, организирано от племенниците му. Розалинд почти рухна от смях, когато го убедиха да изяде една от техните „бисквити“ и не успя да му каже, че е направена от изсъхнала кал. Той показно я изплю, при което децата се засмяха гръмогласно.

Никога не би предположила, че ще се забавлява толкова много тук.

Изглежда, Тристан също си прекарваше добре. В момента той играеше една доста оживена игра на крикет с група деца отсреща на пътеката.

Розалинд заобиколи един дебел дъб и намери Никълъс, седнал в подножието му, с гръб подпрян на ствола. Двете му племенници седяха пред него и внимателно наблюдаваха ръцете му, докато той правеше нещо с тях.

Цветя. Малки маргаритки, за да бъдем точни. Кинкейд ги сплиташе. Младата жена се отпусна тихо до него на одеялото и внимателно подреди светлозелените си поли.

— Точно на време за коронясването — каза той.

— Така ли? — отвърна тя безгрижно с ведра усмивка.

Никълъс вдигна коронките от маргаритки и ги постави върху главите на племенниците си. Те се изкискаха и скокнаха, нетърпеливи да покажат на своите приятели какво беше измайсторил за тях вуйчо им.

— Никълъс — каза тихо Розалинд. — Благодаря ти, че ме покани.

Изкусителните му сиви очи срещнаха нейните и ъгълчетата им се набраздиха леко от силния блясък на слънцето зад нея.

— Сега е твой ред.

Челото й се сбърчи.

— Мой ред?

Той кимна и вдигна ръце. В пръстите си държеше друг венец от маргаритки. Наведе се към нея и го постави върху главата й.

— Идеално — промърмори.

Тонът му беше безгрижен, но очите му съдържаха тайно обещание, което я накара да потръпне.

Въпреки това, от устните й се отрони кратък смях.

— О, не знам. Сигурен ли си, че не си ми дал венец с пчела, сгушена в някое от цветчетата?

Той се засмя тихо и Розалинд бе съвсем сигурна, че нещо вътре в нея се разтопи. И тогава, тъй като не можеше да се сдържи и изгаряше от любопитство, тя попита:

— Коя е мис Полк?

Никълъс сви рамене.

— Една съседка, която живее близо до имението ми в Йоркшир.

— Как изглежда? — тя преглътна, изпитвайки неудобство от факта, че ревността й е толкова очевидна.

Докато примижаваше с лице, вдигнато към небето, той промърмори:

— Доста висока и руса, струва ми се.

Може би тя беше жената, която бе видян в градините на удоволствието?

Коремът й се сви.

— Малко ли говори по принцип?

Той сви рамене.

— Предполагам. В сравнение с теб, тя е няма.

— Тогава е перфектното момиче за теб, нали? — опита се да се засмее Розалинд, за да запази безгрижността на разговора, но от изпълнението й имаше още много какво да се желае.

— Не е перфектна — промърмори той и очите му срещнаха нейните.

Тя сви леко рамене и се опита да си придаде равнодушен вид.

— Защо не си й направил предложение? Ако тя е почти перфектна, разбира се?

Събеседникът й сви рамене.

— Видях я във Воксхол — налучка Розалинд. — Ти също я видя.

— Да. Бях изненадан да я видя там. Звучиш, сякаш ревнуваш, девойче.

— И какво, ако е така, Никълъс? — попита тя, внезапно преситена за цял един живот от опитите му да отбягва въпроса. — Какво ако ревнувам? Позволено ли ми е?

— Лейди?

Розалинд се обърна и видя Грейси да стои зад нея.

— Отиваме на разходка в гората, ще дойдеш ли?

Младата жена издиша, прогонвайки целия си гняв.

— Да, да, разбира се.

Никълъс се изправи и се протегна, за да помогне на Розалинд да стане. Тя обаче не прие неговата помощ и се затича след ентусиазираната му племенница.

Той познаваше пътеката, по която Грейси и няколко от приятелите й обичаха да минават. Групичката бе от четирима. Грейси, три от нейните малко по-големи приятели и Розалинд.

Пристъп на безпокойство сбърчи челото му. Племенниците му, изглежда, се бяха привързали към Розалинд прекалено бързо. Не можеше да ги обвинява. Тя бе просто прекрасна. Така че защо не можеше да й го признае?

Връхлетя го внезапна умора, без съмнение поради липсата на сън и вероятно от годините, прекарани в потискане на чувствата му към една определена жена. Никълъс разтърси глава, за да я проясни, забелязвайки Грейси да тича през полето, с поли вдигнати почти до кръста.

Вероятно имаше нужда да използва тоалетната. Но тя продължи да тича право към него. Когато се приближи, той осъзна, че по бузите й се стичат сълзи и паниката бе очевидна в огромните й очи.

— Дамата! Вуйчо Никълъс, дамата!

Маркизът коленичи и я хвана за раменете.

— Какво има? Къде е тя, Грейси? Беше с теб, нали?

Грейси си поемаше въздух с усилие и на големи глътки.

— Дамата… тя е във водата.