Метаданни
Данни
- Серия
- Дивайн и приятели (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Guarding a Notorious Lady, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитрия Петрова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Оливия Паркър
Заглавие: Тайнственият пазител
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.09.2014
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Гергана Димитрова
ISBN: 978-954-2969-28-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9489
История
- — Добавяне
Глава 11
— Как е възможно някой да прекара три часа и половина в избиране на ръкавици? — попита Никълъс от гърба на красивия, дружелюбен фризийски кон[1], който бе купил вчера в Татърсолс[2]. Конят му все още се стряскаше от звуците на града и отказваше да излезе по-далеч от двора на конюшнята. А нямаше как да следи Розалинд из града пеш.
Нуждаеше се от скорост, подвижност и драм[3] или три уиски.
Затвори бавно очи и поклати глава. Не трябваше да й казва, че брат й му е предложил сандък от най-доброто си уиски, за да я държи под око. Освен че беше жестоко, бе и лъжа.
Изрече го, защото… по дяволите, не знаеше защо точно й го беше казал. Знаеше само, че когато го бе погледнала, той сграбчи възможността да я накара да го презира.
Сезонът в Лондон беше кратък, а Дивайн планираха да заминат за Йоркшир след три месеца. Със сигурност можеше да се справи със задачата още известно време, а после животът му щеше да се върне към нормалния си ход.
Очите му се насочиха към вратата на магазина, в който Розалинд се намираше в момента вероятно за да си купи нов чифт ръкавици за езда.
— Позволено ли е въобще да се стои толкова дълго време в един магазин? Тя не би могла да се нуждае от повече от двадесет минути, за да избере един чифт.
Застанал до фризийския кон, Тристан кимна бавно и направи гримаса.
— Опитва се да те отегчи до смърт, приятелю.
— Да ме отегчи? — Никълъс поклати глава. — Сестра ти ме смайва.
— Да, тя е доста смайваща — съгласи се Тристан. — Също така може да бъде и трън в задника.
Никълъс изсумтя в отговор. Не бе очаквал Розалинд да предприеме този подход. Глуповато беше помислил, че тя ще се втурне през града да посещава легионите си от приятелки с влудяващо бясна скорост, за да му се изплъзне.
Или може би, че ще бъде достатъчно дръзка да се впусне в поредица от разходки в претъпкания Хайд Парк с произволен брой джентълмени само за да направи следването й почти невъзможно.
Но това… беше пазаруване. Това беше мъчение.
В този момент Никълъс забеляза Розалинд да минава покрай прозореца. Гърдите му се изпълниха с надежда. Беше ли най-накрая готова да си тръгне? Досега трябваше да се е сдобила с поне петдесет чифта ръкавици. Усмихна се, предвкусвайки хубава чаша чай с няколко капки уиски.
И тогава тя изчезна навътре в магазина. Усмивката му помръкна. Добре, може би хубава чаша уиски с няколко капки чай в нея щеше да е по-добре.
Никълъс хвърли поглед към фамилната карета, която чакаше надолу по алеята пред магазина за шапки. В него се продаваха панделки, бонета и други подобни дреболийки — Розалинд и мис Мериуедър бяха прекарали там два часа.
Кочияшът им вече бе дълбоко заспал и шапката покриваше лицето му. Алис, прислужницата й, стоеше на сянка и оживено разговаряше с камериерката на мис Мериуедър.
— Какви са намеренията ти? — попита Тристан, кимвайки с глава към магазина, в който бе сестра му.
Погледът на Никълъс се стрелна надолу към него. Със скръстени ръце, по-младият мъж се залюля на пети и го погледна очаквателно.
— Какво имаш предвид под намерения? — попита предпазливо Кинкейд.
— Ще се ожениш ли за сестра ми, или какво? — безстрастно отвърна Тристан.
Никълъс отвори уста да каже нещо, но се запъна. Тристан се засмя.
— Успокой се. Не можах да устоя. Имах предвид за тази вечер.
— Какви са нейните планове за довечера? Предполагаше се, че ще присъства на бала на Хейзълтън. Има ли промени?
— За жалост.
— Чудя се… случва ли се някога тя просто да си остане вкъщи, Тристан?
— Почти никога, когато е в Лондон. А сега, при положение че иска да те направи нещастен, не мисля, че някога ще си остане вкъщи.
— Защо прави това? — чу се Никълъс да задава въпроса, преди да се осъзнае и да се спре. — Това, което исках да попитам, момче, е защо сестра ти не се е омъжила досега? Тя е… — Той прокара ръка през косата си. — Умна, интелигентна, красива и също толкова упорита, колкото мен. Защо не се омъжи? Може да има всеки, когото поиска.
Въпросите му бяха посрещнати с мълчание и Никълъс погледна встрани, веднага съжалявайки, че ги е изрекъл. Какво ли си мислеше Тристан? Момчето бе едва на двадесет и една и вероятно никога преди не се беше замислял за перспективите за брак на сестра си. Погледна надолу и видя, че Тристан го наблюдава озадачено.
— Какво има?
Дивайн сви рамене и изражението му се промени.
— Не знам — отвърна той уклончиво. — Гейбриъл винаги прогонва кандидатите — и с право. Повечето от тях са политици или имат стремежи да станат такива. Просто искат връзка с влиятелно семейство. Женкарите не виждат нищо друго, освен красотата й, простаците — единствено факта, че тя има благородническа кръв, а зестрогонците забелязват само богатството й.
През годините Гейбриъл рядко говореше с Никълъс за Розалинд. Но Кинкейд помнеше всяко късче информация за момичето, което бе достигнало до него. Той знаеше неща за нея, които тя нямаше представа, че знае.
— Веднъж брат ти ми каза, че се страхува да не би тя да се влюби в мъж, който не отвръща на чувствата й по същия начин — каза Никълъс, надявайки се Тристан да му разясни този въпрос.
По-младият мъж сви рамене.
— Предполагам, че има нещо общо с родителите ни. Съюзът им не беше по любов. Вярвам, че баща ни не таеше ни най-малка привързаност към майка ни и я бе изолирал в Уолвърест през почти целия й живот.
Никълъс кимна, а усмивката му бе мрачна.
— Мисля, че опасенията на Гейбриъл са се пренесли и върху нея, макар да съм сигурен, че не това е било намерението му.
— Или може би е било — подхвърли Тристан, а после въздъхна. — Какъвто и да е случаят, тя е доста сдържана, що се отнася до избора й на съпруг. Всъщност не мога да се сетя дори за един джентълмен, за когото да е говорила по-специално. — Той насочи поглед към Никълъс. — Освен, разбира се, за теб.
— За мен? — попита Кинкейд, изправяйки се на седлото.
Тристан наклони глава на една страна и присви очи към алеята, когато малка група от дами зави зад ъгъла и се насочи в тяхната посока.
— Обзалагам се, че Роузи се е заела да търси собствения си любим и й е дяволски трудно, това е всичко.
— Може би не търси достатъчно усърдно — подметна Никълъс.
— Може би — промърмори Тристан разсеяно, — е решила да не се омъжва никога. Какво мислиш за това?
— Предполагам, че с нейното положение, може да си позволи да остане неомъжена и да бъде напълно щастлива.
Групичката жени по алеята тъкмо минаваше покрай тях. Острият поглед на Тристан ги проследи.
— Добър ден, дами — промърмори той, докосвайки шапката си за поздрав.
Те отговориха със смесица от кикот и „Добър ден и на вас, лорд Дивайн“.
Никълъс наблюдаваше с полуусмивка как Тристан следва с поглед оттеглящите се фигури толкова дълго, колкото можеше, преди те да се шмугнат в един магазин.
— Лорд Дивайн? — попита той, смеейки се. — Мислех, че лорд Тристан е титлата, която ти приписват.
— Хмм. Предполагам. Но започнаха да ме наричат лорд Дивайн, откакто се разчу новината за разваления ми годеж. — Той поклати глава. — Както и да е, предстои ти доста интересна вечер.
Въздишката на Никълъс бе тежка и примирена.
— Добре. Кажи ми. Къде ще ходи вместо това?
— Тя ще отиде на бала на Хейзълтън, но не по-рано от десет или единадесет. Преди това обаче ще посети Градините на удоволствието[4] във Воксхол.
О, по дяволите. Вярно бе, че част от градините бяха осветени от хиляди маслени лампи, но имаше и километри от тъмни, преплитащи се усамотени пътеки, заобиколени от гора. Розалинд щеше да разполага с множество възможности да му се изплъзне. И без съмнение, щеше да се опита да го накара да заслужи всеки грам от въображаемото уиски.
Слепоочията му започнаха да пулсират.
— Това ще е същински проклет кошмар.
— Това е като прекрасен сън — заяви Розалинд с усмивка, насочена към заобикалящата я обстановка. — Трябва да признаеш, лельо, че Воксхол е неповторим.
Осветени от лунна светлина гори, лабиринти от самотни дървета и украсени с провинциални пейзажи колибки, където можеше да се похапне, всяка от които беше уникална. Навред се простираше музика и веселие и то само за по шилинг[5]. Това бе и причината Воксхол да привлича такива еклектични тълпи. Човекът наблизо можеше да се окаже херцогиня или проститутка, принцът на Уелс или синът на коняря.
Забравили за момента къщичките, където се сервираше вечеря, те седяха на самостоятелна маса близо до оркестъра, в окъпано от блясъка на необикновените светлини местенце. Малката им групичка се състоеше от леля Юджиния, Тристан, който в момента бе вдигнал с вилицата си към светлината едно доста тънко парче шунка, и тя.
Не знаеше какво точно прави брат й и си повтаряше, че не я интересува. Все още му беше бясна.
Розалинд въздъхна и мълчаливо си напомни, че да се вечеря навън, под лампите, навява особено спокойствие дори ако храната не е толкова апетитна, колкото някой би очаквал.
Затваряйки очи за кратко, тя си пое дълбоко глътка свеж вечерен въздух. Краткотрайната гръмотевична буря по-рано бе оставила лек бриз след себе си и изведнъж Розалинд потръпна. Може би трябваше да бъде по-разсъдлива в избора си на облекло за тази вечер.
Носеше рокля от тъмнозелен муселин, който изглеждаше черен в тъмното. Връзките на жилетката й бяха завързани в кръстосана плетка над деколтето й. Подходяща тънка пелерина, поръбена с кремава коприна, се спускаше от раменете й. Поне бе послушала Алис, когато тя й препоръча да наметне почти голите си рамене.
— Ще ядеш ли това? — попита Тристан до нея.
— Не говоря с теб — промърмори тя така, че само той да я чуе. Въпреки това побутна чинията си към него.
Брат й набоде свръхтънката й шунка с вилицата си, добави я към своята и я положи върху филия хляб. После се зае да натъпче цялото това чудо в устата си, задъвка го с усилие и накрая го преглътна.
Когато свърши, й се усмихна.
— Съжалявам. Бях изгладнял.
Не бе осъзнала, че тъпченето с храна е наследствено.
— Не яде ли у дома? — попита тя, макар да се предполагаше, че не бива да говори с него.
Той поклати глава, наблюдавайки как разхождащите се тълпи ги подминават.
— Бях зает да правя компания на Никълъс, докато ти го подлудяваше.
Думите му я накараха да се наведе напред в стола си.
— Подлудявала съм го?
— Определено — Тристан изпъна крака и скръсти ръце пред гърдите си. — Трябваше да видиш лицето му, когато излезе от онзи последен магазин три часа, след като влезе в него, без да си купила нищо. Помислих си, че ще се втурне право към теб с коня си и ще те извлече насила от улицата.
— И какво, мислиш, че щеше да направи с мен след това?
— Щеше да те хвърли в Темза.
— Тогава е бил много ядосан, а? — Розалинд се облегна назад доволна. — Добре. — Поне бе почувствал нещо.
— Само си загуби времето, нали знаеш. Той е решен да изпълни дълга си.
— Трябва да се откаже.
— Няма да го направи. Защо просто не се занимаеш със сезона си и не забравиш, че е наоколо?
Сякаш можеше да го направи.
— Той тук ли е? — попита тя.
— Разбира се.
Розалинд се замисли за известно време, след което скочи от стола си.
— Е, тогава това урежда всичко.
— Какво урежда, Розалинд?
Въпросът бе зададен от леля й.
— Бих искала да се разходя.
Леля Юджиния измърмори нещо йод нос, но също се изправи.
— Тристан — възкликна тя. — Мога ли да ти се доверя, че няма да ме изгубиш в тълпата?
Брат й промърмори нещо, което прозвуча съвсем като „Само ако имахме този късмет“. Но Розалинд не можеше да бъде сигурна.
— Всъщност — каза той, поглеждайки към оркестъра. — Мислех да остана тук и да послушам музика. Ако нямате нищо против?
Очите на Юджиния се присвиха, като насочи поглед по посока на музикантите, преди да погледне отново към племенника си.
— Много добре.
Тристан, в действителност, беше просто любезен. На двадесет и една, той не се нуждаеше от разрешение да остане. Останали само двете, те се отдалечиха от оркестъра и се смесиха с тълпата, кръстосваща голямата южна алея.
Розалинд го забеляза веднага.
В тълпата се отвори пролука, когато малка група хора, които се възхищаваха на удивителна мраморна статуя на Хендел, се придвижиха напред.
Зашеметяващо красив, облечен изцяло в черно, с изключение на простичко завързаното му шалче. Никълъс впи напрегнат поглед в нея, предизвиквайки нежелани тръпки, които се спуснаха надолу по ръцете и гърба й.
И тогава той погледна зад нея, което не бе особено странно, тъй като го правеше доста често, но този път бе по-различно — различно, защото изражението върху лицето му се промени.
Никълъс изглеждаше така, сякаш е видял някого, когото познава, в тълпата.
Тя проследи погледа му до една малка групичка жени. Като се вгледа по-внимателно, Розалинд прецени, че три от четирите жени бяха на възрастта на леля Юджиния, но последната изглеждаше малко по-млада от нея самата.
Висока блондинка, млада и с жизнерадостен вид, благодарение на късо подстриганите си къдрици. Розалинд не можеше да отрече красотата на момичето. Очите й бяха привлечени към простата кройка на розовата й рокля. Платът бе леко износен, сякаш дамата имаше малко рокли, а тази носеше по-често. Водейки задълбочен разговор с една от по-възрастните жени в групичката, тя не съзнаваше, че Никълъс я е забелязал.
На Розалинд й се искаше също да не го беше осъзнала. Изведнъж се почувства зле. Бузите й се зачервиха и между гърдите и зад врата й избиха капчици пот, въпреки лекия хлад във въздуха. Нямаше представа коя бе тази жена, но беше ясно, че Никълъс знае.
Каза си, че погледът му просто е изразил познанство. Не беше изпълнен с похот взор.
Нямаше значение, все още се чувстваше зле.
Господи, какво я беше прихванало? Това бе просто някаква жена с посредствена рокля. Ставаше злобна. Момичето бе прекрасно, независимо от посредствената рокля. Тя се осмели да хвърли бърз поглед към мястото, където Кинкейд бе стоял за последно, със съзнанието, че той все още се взира в младата жена, но погледът му сега се бе върнал върху Розалинд.
Щом погледите им се срещнаха, младата жена бързо извърна своя настрани, страхувайки се, че Никълъс ще забележи неканения пристъп на ревност в очите й. Дишането й се ускори и главата й се замая. Тя се вкопчи в ръката на леля Юджиния.
— Добре ли си, Розалинд?
Тя кимна, гледайки към земята, докато се придвижваха напред.
— Боже мой — отвърна леля й. — Мисля, че тълпата става все по-гъста.
Розалинд успя да разтърси леко глава, тъй като трудно успяваше да събере отново мислите си. Вдигна поглед. Множеството като че ли внезапно ги бе обградило. Едно лице се открояваше сред хората напред. Лорд Стоукс. Видът му обикновено не предизвикваше тревога у нея, но тази вечер имаше нещо в погледа му — сякаш очите му заблестяха с бдителност, щом срещнаха нейните. Може би реагираше пресилено, но я обзе лошо предчувствие, което нямаше как да сбърка.
— Нека се измъкнем — настоя тя, внезапно почувствала, че се паникьосва.
— Не ме пускай — промърмори Юджиния.
Заедно те безразсъдно се впуснаха в тълпата.
— По дяволите тези претъпкани алеи — измърмори Никълъс. — Тук трябва да има хиляди хора.
Тристан кимна сковано.
— Тази вечер ще има представление.
— Какво, по дяволите, си е мислела, че да тръгне да се разхожда сама с леля си в тази тълпа?
— Действително решението й беше внезапно.
За да се влоши положението още повече, Никълъс бе забелязал лорд Стоукс сред множеството да наблюдава Розалинд. Дори той знаеше, че обградените с дървета алеи на Воксхол, са известни с това, че карат майките да обезумеят, когато дъщерите им се отдалечат. Да, момичето бе подложило на тест търпението му по-рано през деня, посещавайки магазин след магазин, убедена, че в крайна сметка той ще се умори и ще се откаже. Но Никълъс нямаше да изостави уговорката си с брат й, без значение колко лесно тя се промъкваше по-близо до сърцето му и без значение колко силно той искаше тя да бъде там.
— Къде, по дяволите, отиде тя? — промърмори Тристан, който нарочно не бе тръгнал със сестра си, за да помогне на Никълъс.
— Не знам — почти изръмжа той. — Виждаш ли още Стоукс?
— Изгубих го. Ами ако е била отделена от леля ни?
Кинкейд кимна отсечено.
— Слушай. Обиколи наоколо и тръгни към Друидската алея. Аз ще продължа напред.
Тристан кимна.
— Тълпата оредява — продължи Никълъс. — Няма лампи отпред, които да осветяват пътеката, която се вие през гората от брястове и явор.
А той знаеше прекалено добре, че един опортюнистичен помияр не се нуждае от нищо повече, освен от прикритието на тъмна гора, за да нападне неочаквано.
Докато Розалинд препускаше покрай поредното дърво, изгубена и останала без дъх, тя си призна, че е направила ужасна грешка. Трябваше да остане на масата им до оркестъра.
Тази вечер алеите бяха по-претъпкани, отколкото бе очаквала и не мина много време, преди да я отделят от леля й. Лорд Стоукс, на фона на цялото си уравновесено държание, я бе последвал. Сграбчвайки ръцете й, той я беше издърпал в гората, твърдейки, че това е пряк път само за да я притисне плътно към издълженото си тяло и да я помоли да избяга с него в Гретна Грийн.
А като си помислеше, че някога го беше смятала идеален за Луси. Бе успяла да се отскубне и след това да хукне сляпо през гъстата гора, която, изглежда, се сгъстяваше все повече с всяка крачка. Първоначално не мислеше за нищо друго, освен как да се измъкне от него, докато той я преследваше упорито. Само че го бе изгубила преди няколко минути, а звуците от тълпата съвсем бяха заглъхнали.
Луната беше пълна и нощното небе бе ясно, но прекалено малко лунната светлина преминаваше през короните на дърветата, извисяващи се над нея.
Изведнъж изтрещя гръм и разтърси земята под обутите й в пантофки крака. Сърцето на Розалинд запрепуска при странния звук, докато не се сети, че в края на голямата южна алея пресъздаваха морска битка. Нормално бе да гърмят оръдия.
От устните й се изплъзна въздишка на облекчение. Прокарвайки облечената си в ръкавица ръка по дънера на един бряст, тя тръгна по посока на звука. Съвсем скоро щеше да намери изход от гората. Само се надяваше, че няма да налети отново на лорд Стоукс.
След минута короните на дърветата над главата й оредяха. Дърветата вече бяха разположени по на рядко едно от друго. Светлосинята лунна светлина обливаше гората пред нея в решетъчна форма. Слава на бога за това. Малко по-напред гнездо от оголени корени и счупени клони бяха осеяли земята. Ако не беше светлината, със сигурност щеше да си изкълчи глезена. Изведнъж висока сянка се отдели от едно дърво.
Розалинд подскочи уплашено.
— Никълъс.
Той изглеждаше заплашително в тъмното. На светлината от луната тя установи, че косата му се е изплъзнала от лентата, която я придържаше и падаше на гладки, тъмни вълни около високите му скули и надолу върху мускулестия му врат. Очите му я наблюдаваха сурово и изведнъж Розалинд бе завладяна от безразсъдната мисъл, че ако не бе облечен в дрехите си на джентълмен, щеше да прилича на дивак.
— Изгуби ли някого? — попита Никълъс, а гласът му бе напрегнат и гневен.
Дишането й отново се учести.
— Определено — отвърна тя ведро, ненавиждайки начина, по който гласът й потрепери.
— Е, няма да го намериш, девойче.
Розалинд преглътна.
— Ти… ти намери ли го?
— Да.
— А… жив ли е?
Единият ъгъл на устните му се повдигна за миг.
— За бога, жено, аз не съм убиец.
Веждата й се стрелна невярващо нагоре.
— Защо тръгна сама? — попита той рязко.
— Не съм — отговори тя с леко поклащане на главата. — Отделиха ме от леля ми и тогава той ме последва през тълпата… — А ти ми размъти ума, като се загледа в някаква непозната млада жена.
Никълъс пристъпи към нея.
— Този мъж те наблюдава от разходката ти до книжарницата. Този мъж стоеше пред дома ти в нощта на бала, взирайки се в прозорците ги.
Той се приближи още повече към нея.
Розалинд отстъпи с няколко бързи крачки назад, но краката й трепереха толкова силно, че едва не се препъна в корените. Кинкейд обаче продължи да напредва, а тя продължи да отстъпва, докато вече нямаше на къде да върви. Не след дълго откри, че е стъпила върху особено дебел корен в основата на едно дърво. Сега стояха очи в очи.
— Намерих го да се скита из тези гори. Твърдеше, че те е изгубил. Твърдеше, че няма представа къде си.
— Наистина се изгубих. Т-той искаше да отида с него в Гретна Грийн, затова избягах.
Челюстта му се стегна и й се стори, че Никълъс изръмжа.
— Не знаех какво ще открия тук. Дори не можеш да си представиш… — той замлъкна и прокара ръка през косата си с гневно движение. — Този мъж е опасен.
Изпълни я смелост от новопридобитата й височина върху корена.
— Наистина ли, Кинкейд? — попита тя сурово. — Стоукс ме наблюдава? Следи ме? Тогава не виждам разлика между теб и него.
Очите му се втренчиха в устата й.
— За разлика от него, аз нямам никакви непочтени намерения…
— Нямаш никакви намерения спрямо мен. Наясно съм с това — каза Розалинд, без да е в състояние да скрие горчивината в тона си. — Но за разлика от него, ти ме презираш. Така че, кажи ми, с кой от двама ви съм наистина в безопасност?
— Не те презирам, Розалинд — той преглътна конвулсивно.
В малкото пространство, разделящо телата им, се излъчваше топлина. Устните и на двама им бяха леко открехнати и дъхът им се смесваше.
— Все… все още ли си уплашена? — попита Никълъс.
Тя не отговори, защото истината бе, че е уплашена от него, но не по начина, по който си мислеше той, осъзна младата жена.
Розалинд искаше да му каже, че го обича. В същия този момент. Но нямаше да го направи. Той не се чувстваше по същия начин. Щеше ли някога любовта й да избледнее? Кога щеше да спре да я боли? Болката на майка й никога не бе изчезнала. Може би и нейната нямаше.
Лек бриз проникна през клоните на дърветата високо над тях, носейки със себе си миризмата на дъжд. Тя потрепери.
— Не се страхувам от теб — излъга Розалинд.
Изведнъж бе завладяна от необходимостта да го докосне, да се принуди да бъде смела. Сякаш по собствено желание, ръцете й се вдигнаха. Поставяйки леко длани върху широките му рамене с благоговение, което не можа да скрие, тя позволи на пръстите си да се притиснат към твърдите мускули, а след това ги плъзна бавно надолу, за да изследва силата на горната част на ръцете му.
Беше възхитена от големината му. Той бе толкова различен от нея. По-твърд, по-широк, стори й се дори по-горещ. Под палтото, жилетката и ризата му се криеха целунати от слънцето мускули и стегната фигура. Как й се искаше да може да почувства голата му кожа.
Никълъс наведе брадичка, за да проследи движенията й и леко наболата му буза докосна нейната.
Пръстите й, облечени в ръкавица, бяха разперени върху гърдите му и усещаха всеки дъх, който поемаше. Той бе толкова силен, че можеше да я пречупи на две, ако поискаше, помисли си тя.
Трябваше да спре да го докосва. Какво ли си мислеше за нея? Този красив, упорит мъж, който пленяваше вниманието й и възпламеняваше гнева й като никой друг. Розалинд се наклони, за да се оттласне от гърдите му.
— Трябва да намеря леля си — прошепна тя. — Несъмнено се е притеснила. Освен това смятаме да посетим бала на Хейзълтън… но пък защо ти го казвам? Ти вече знаеш.
— Престани с това — въздъхна Никълъс точно преди да се пресегне и да обхване грубо тила й.
Другата му ръка хвана челюстта й и леко мазолестите му пръсти нежно се впиха в кожата й. И за един кратък момент притвореният му поглед се полюбува на устните й, сякаш бе сочно ястие и той нямаше търпение да опита вкуса му.
— Прости ми — долетя мрачният му шепот, секунда преди устните му да се спуснат върху нейните.
Твърде слисана, за да реагира, първоначално Розалинд остана напълно неподвижна, с ръце, хванати в капан между гърдите им. Целувката беше нежна, но дълбока, устните му проучваха, опитваха, изкушаваха. Опияняваща комбинация от твърдост и мекота, невероятно гореща и все по-изискваща.
Устните и езикът му вършеха прекрасни неща и Розалинд скоро се разтопи. Приглушеният й стон на удоволствие се смеси с неговия. Топлината и ароматът му я обръщаха и предпазваха от лекия хлад във вятъра.
Никълъс, изглежда, не можеше да й се насити. Бе помислил… е, всъщност изобщо не бе помислил, но предполагаше, че би могъл просто да я вкуси и после да приключи. Тя бе толкова отзивчива. След първоначалното си колебание, Розалинд разцъфна под целувката му, а устните й бяха така податливи, пасваха перфектно на неговите.
Вкусът й бе толкова дяволски сладък. Реши, че ще полудее, ако го накараше да спре сега. Тя обви ръце около врата му, за да го задържи до себе си. Бе копнял да я целуне, но не беше очаквал отговора й и звуците, които издаваше — по дяволите — те го караха да прималява.
Трябваше да спрат, той не биваше да я целува отново. Беше грешно, грешно… Целувката му изведнъж секна, когато тя притисна гърдите си по-плътно към неговите. С устни все още над нейните и с отворени усти, двамата дишаха тежко.
Но след като спряха за глътка въздух, те се потопиха отново за още един рунд. Устата му жадно се притискаше към нейната отново и отново. Дланта му все още предпазваше тила й от грубата кора на дървото, а другата му ръка лежеше тежко върху бедрото й. Той я стисна леко и през нея премина прилив на удоволствие. Тя тихо изстена.
Целувката се задълбочи, потапяйки Розалинд в море от усещания. Тя ахна и той се възползва от възможността да плъзне език в устата й, за да докосне нейния. Розалинд се топеше от възбуда, от удоволствие. И трепереше. Усещаше тръпки, но не можеше да каже дали идват от Никълъс, или от нея самата.
Ръката върху бедрото й се плъзна бързо към гръдния й кош, после към гърба й и палецът му се промъкна под мишницата й. Само още сантиметър-два и щеше да докосне гърдата й. Тя нямаше да го спре.
И тогава, най-накрая, голямата му ръка обхвана гръдта й. Стонът й прозвуча прекалено силно насред гората.
Той дръпна дланта си.
— Не — промърмори Розалинд изпод устните му, като отново въздъхна от удоволствие, когато ръката му се върна върху нея.
Никълъс започна да я масажира, докато тя се притискаше по-плътно към него, в прегръдката му. Пръстите му се промъкнаха през връзките на корсажа й, търсейки ръба на деколтето. Върховете на пръстите му докосваха меката плът и той стисна гръдта й още веднъж, въртейки дланта си над твърдото връхче на зърното й, сгушено под тъканта.
Прокара огнена пътека надолу по врата й с устни и език. Дъхът му се спусна горещ по нежната плът на гърдите й и Никълъс се поколеба, загледан в нея, сякаш бе някакво пиршество. И тогава се наведе, първо хапейки нежно хълмчетата, а след това, целувайки ги благоговейно в замяна.
Розалинд не искаше той да спира. Сякаш усетил нуждата й, Кинкейд продължи нежното си мъчение, потапяйки езика си под ръба на корсажа й с дразнещи близвания. Зърната й сякаш копнееха за докосването му, само на сантиметри от него.
Дъхът й излизаше на накъсани тласъци, пропити от усещания.
— Никълъс — каза тя задавено, държейки се за раменете му.
И тогава с внезапно грубо подръпване, една от гърдите й се освободи. Никълъс не се поколеба. Погледите им се срещнаха и задържаха един върху друг, докато той прокарваше езика си по твърдото връхче. Отново и отново той го обикаляше, дразнеше и потупваше, преди да го захапе и засмуче.
Коленете й се подкосиха и тя щеше да падне на земята, ако не бе подкрепата на ствола на дървото зад гърба й и силното бедро на Никълъс, което той вдигна високо и плътно между краката й. Тялото й бе връхлетяно от толкова силни усещания, че тя почти се изплаши от тях и за малко да го отблъсне.
Вместо това, Розалинд го притисна по-близо. Едната й длан бе заровена в косата му, а другата се плъзгаше по гърдите му.
Ръката на хълбока й я притисна към бедрото му, а другата сграбчи кръста й, след което се плъзна по гръдния й кош, за да обхване и другата й гърда. Розалинд извика, когато искри от чувствено удоволствие плъзнаха из цялото й тяло.
Отново се чу оръдеен гърмеж откъм възстановката.
Те се отделиха един от друг. Тя почти изгуби равновесие, но се задържа, когато големите му ръце хванаха кръста й, докато самият той се отделяше от нея. И двамата дишаха тежко.
Розалинд го погледна. Очите му проблясваха подобно на парченца сиво стъкло на фона на меката светлина. Той се взря в нея напрегнато, докато се опитваха да спрат треперенето и да възстановят дишането си.
— О, Боже — промълви тя, притискайки пръсти към подутите си устни. — Какво… какво беше това?
Никълъс поклати глава и преглътна. Все още не бе способен да говори. След миг ръцете му се откъснаха от нея и той ги сложи на кръста си. Изглеждаше очарователен, арогантен и много мъжествен.
— Не знам. Не очаквах това… ние никога не трябва… никога отново.
— Все това повтаряш. И винаги се случва.
Не че тя имаше нещо против да се случва отново и отново.
Никълъс кимна, а Розалинд започна да оправя корсажа си. Странно, но тя разбра какво имаше предвид той. Когато се съберяха, всякаква логика изхвърчаше през прозореца. Страстта им бе мощна, разтърсваща. И ужасно опасна.
— Тръгвай — каза той и кимна към лявата си страна. — Върни се при Тристан. Той чака в края на пътеката.
Тя кимна и се отблъсна от дървото.
— И тази вечер — продължи Никълъс мрачно зад нея, — когато се върнеш вкъщи след бала, не забравяй да заключиш здраво прозореца си.
Челото й се набразди.
— Какво има? Мислиш ли, че Лорд Стоукс може да предприеме нещо?
Той поклати глава.
— Не, девойче. Но може аз да го сторя.