Оливия Паркър
Тайнственият пазител (13)

Глава 13

Розалинд определено смяташе, че двата дни, прекарани в мотаене из градската къща на Дивайн в мрачно настроение, са предостатъчно време, изгубено в уместно цупене.

Без дори да се вземеше под предвид факта, че това уединение, косвено, правеше сегашната ситуация доста удобна за Никълъс.

Да не би той да си мислеше, че нещата могат да бъдат както преди, след онова, което се беше случило? Щеше ли да се върне към сдържаната си фасада, очаквайки от нея да забрави благословената си капитулация под чувствените му грижи? Да не би да смяташе, че просто ще продължи със сватовничеството и ще прелита от бал на бал, като през цялото време му отправя гневни и презрителни погледи? Нима вярваше, че тя може да му се насити толкова лесно?

Пристъпвайки във фоайето, Розалинд се отправи към овалното огледало до вратата, за да провери външния си вид. Усети неканена нужда да го види отново — нагласи парчето дантела, изскочило от корсажа й и той да види нея.

След като този следобед приключи с цупенето, реши, че една малка разходка е наложителна и информира Алис за плановете си. Прислужницата й реагира възторжено и Розалинд поръча да й опаковат малък обяд и да приготвят каретата.

Доволна, че всичко върви по план, тя се втурна в кабинета, за да поговори с Тристан, преди да тръгне.

— Добре, признавам си — обяви Розалинд, докато влизаше.

Седнал срещу Бригс, с разположена помежду им, върху малка масичка от палисандрово дърво, игра на шах, Тристан изучаваше дъската и потриваше челюстта си замислено.

— Какво признаваш?

— Че не съм перфектна.

Той изпуфтя, което даде да се разбере, че я смята за много арогантна.

— Не знаех, че се мислиш за такава.

— Говоря за сватовническите си възможности — отбеляза тя нетърпеливо. — Открих, че имам някои ограничения.

Тристан въздъхна, с пръсти застинали над черния му офицер.

— Какво се е случило? — промърмори, звучейки примирено.

Хвърли й един бърз поглед, след което очите му отново се насочиха към шахматната игра, преди да се извърнат пак към нея удивено, секунда по-късно.

— Какво, за бога, си облякла?

— Какво? — попита тя, поглеждайки надолу към бледорозовата си рокля.

Деколтето беше скандално изрязано, но двете с Алис бяха натъпкали малко парче дантела в корсета, за да прикрият хълмчетата на гърдите й.

— Не е ли подходяща за парка?

— Подходяща? — извика той, изглеждайки ядосан. — Този цвят изглежда като нюанса на кожата ти, Розалинд. За момент си помислих, че си гола.

Тя се усмихна и изпусна въздишка на облекчение.

— Значи смяташ, че той ще забележи?

— Ако не забележи, то ще е, защото е мъртъв. Мога ли да се осмеля да попитам кого по-специално, се опитваш да привлечеш?

Очите й се завъртяха към Бригс, разширявайки се многозначително, след кое го се върнаха обратно към Тристан.

— Приемам, че искаш нашия иконом да ни остави за малко насаме, нали така? — устните му се извиха в усмивка. — Или Бригс е бедният човечец, когото си набелязала?

Старецът се засмя тихо и се изправи.

— Ще ни извиниш ли, Бригс? — попита Розалинд. — Неприятно ми е, че прекъсвам играта ви.

— Не се притеснявайте, милейди. Господарят Тристан тук здраво ме пердаши и бих искал почивка.

Покланяйки се сковано, той отстъпи към вратата, като я затвори след себе си.

Тристан изгледа вратата с крива усмивка.

— Проклет да е този старец.

— Тристан!

— Не разпознаваш ли скрития сарказъм, когато го чуеш, Роузи? Той иска да мислиш, че капитулира пред моето изключително майсторство в играта на шах…

— Майсторство в играта на шах?

— … когато истината е, че никога не съм срещал толкова добър играч като него. Той е изкусен и безмилостен. Силно подозирам, че в редките случаи, когато действително успявам да спечеля някоя игра, то е, защото той ми е позволил. — Тристан бавно поклати глава, загледан в шахматната дъска.

— Ако не можеш да го победиш, защо ви намирам толкова често заедно да играете тази игра?

Брат й просто я изгледа гневно.

Веждата на Розалинд се изви, когато характерният звук от подигравателния кикот на Бригс отекна от другата страна на вратата.

— Виждаш ли? Не може да му се има доверие. — Тристан се изправи и се протегна. — И така, кой е мъжът, привлякъл вниманието ти? Няма да лъжа и да твърдя, че не съм заинтригуван.

— Ами — започна тя, преглъщайки нервно. — Не съм готова да разкрия тази информация. Въпреки това, бих искала да те помоля за малък…

— Да?

— Гейбриъл не е тук, а бих искала да попитам него. Въпреки че не знам дали ще имам достатъчно кураж, за да го направя, а и наистина не би било разумно. Не. — Сестра му поклати глава. — Може да не ме вземе на сериозно. По-скоро Маделин. Да, бих попитала Маделин, ако можех. Никога не бих могла да попитам Луси. Тя няма да ме остави на мира, след като разбере.

— Розалинд, бръщолевиш.

Тя примигна.

— Толкова съжалявам. Просто… Изглежда знам как да помогна на другите да се съберат със своите половинки, но не и на себе си.

Веждите му се сключиха.

— Мисля, че ти казах нещо подобно онзи ден, не е ли така?

Сестра му кимна сериозно.

— Осъзнавам, че вероятно не би могъл да ми дадеш съвет, предвид факта, че си на двадесет и една и… ами, мъж, но ако някой знае, че друг може би, не, че е привлечен от него, но се въздържа поради някаква причина, има ли някакъв начин този някой да стане неустоим за другия? — Усмивката й наподобяваше по-скоро изплашено изражение.

Кратката й реч не се получи точно както й се искаше.

— Неустоим? — Намръщеното лице на Тристан изглеждаше плашещо близко до това на Гейбриъл. — Никълъс? — попита той, а гласът му бе толкова нисък, че почти не бе сигурна, че го е казал.

Брадичката й се стегна.

— Да.

Нещо подобно на облекчение премина през чертите на лицето му и го накара да изглежда по — възрастен и по-мъдър за годините си.

— Ами… — каза той, като сложи ръце зад гърба си и се залюля на петите си. — Моят братски съвет би бил да го оставиш той да дойде при теб. Не го преследвай, не му поставяй никакви искания. Той ще се осъзнае рано или късно.

— Това ли е? — Тя не можа да скрие болката от разочарование в тона си.

— Аз съм ти брат — Тристан вдигна ръце в отбранителен жест. — Как можеш да очакваш от мен да ти кажа какво да направиш, за да привлечеш един мъж? — Звучеше объркан и смаян.

Розалинд се развесели.

— Със сигурност можеш да се справиш по-добре от „Не го преследвай, не му поставяй никакви искания“ — каза тя, имитирайки гласа му. — Хайде де! Кажи ми нещо добро! Нещо порочно!

— Няма да направя такова нещо! — Брат й започваше да изглежда смутен.

— Аха! Значи все пак знаеш това-онова — обвини го тя.

Той започна да отстъпва към вратата.

— Не признавам нищо. А сега, не трябва ли да отидеш на пазар? И къде е леля Юджиния?

Розалинд въздъхна нетърпеливо.

— В градината, занимава се с бродерията си.

— Ах — каза брат й с престорено възхищение. — Винаги съм обичал да гледам как тази жена работи с иглите.

— О, спри. Не е вярно.

Усилията на Тристан да изглежда искрен бяха забележителни.

— Много съжалявам, но трябва да тръгвам. Не искам да пропусна нито един бод, нали знаеш.

Розалинд се засмя.

— Чакай. Струва ми се, че си спомням как мърмореше нещо на музикалната вечер у Феърфакс миналата година — за това как си наблюдавал мис Мариан да яде парче плод? Какво беше? Не мога да си спомня.

Можеше да се закълне, че Тристан се изчерви.

— Не знам за какво, по дяволите, говориш.

— О, много добре знаеш.

Той кимна с брадичка по посока на прозореца.

— Ако си планирала излет, най-добре е да побързаш. Времето отново изглежда дъждовно.

С въздишка, сестра му отиде до прозореца. Не се изненада, че не видя нищо, освен синьото небе.

— Такъв си хитрец… — каза тя, докато се обръщаше, но той бе изчезнал.

Клатейки глава, Розалинд влезе в коридора. Алис стоеше до отворената врата и тихо говореше с Бригс.

— Готова ли си, Алис? Реших да попазарувам малко, а след това да обядвам в парка. Мисля, че това е един добър план.

— Наистина е така. Днес е толкова хубав ден, а и моята Нели трябва да бъде там с новото бебе.

Розалинд се усмихна искрено, спусна се по входните стъпала и се настани в каретата.

— Чудесно.

 

 

Бурята, която се бе развилняла в града през нощта, в която Никълъс бе дошъл в стаята й, бе последвана от два дни, изпълнени с ярка слънчева светлина, но въздухът все още беше влажен, както и земята.

Намирането на сенчесто, сравнително сухо място за пикника й бе наистина трудно. Въздухът миришеше на свежест, като за Лондон и бе съчетан с топъл бриз и ярко лятно слънце. Хубавото време склоняваше мнозина да се насладят на очарованието на Хайд Парк.

Мъжете се перчеха с ездата си, децата яздеха понитата си заедно с татковците си, докато други играеха игри на тревата или пускаха хвърчила с бавачките си. Дамите се разхождаха по подрязаните ливади и покритите с чакъл пътеки с красиви слънчобрани, които ги пазеха от блясъка на слънцето.

Розалинд потисна нетърпелива въздишка, мислейки за прекрасния слънчобран, който бе видяла в магазина на Уеджууд преди час. Бе решена да го купи, но когато бе попитала за него й бяха отговорили, че са го опаковали за клиент, който го е закупил само броени мигове преди тя да се появи.

Розалинд чу гукането на бебе и обърна глава. Алис седеше на една пейка на сянка недалеч, люлеейки новото внуче в скута си, а дъщеря й бъбреше до нея.

Никълъс седеше на друга пейка в далечината, шапката му бе нахлупена ниско, а главата му бе наведена, докато се преструваше, че чете книга. О, той я наблюдаваше. Можеше да усети погледа му върху себе си. Но не бе използвал никакъв претекст да се доближи до нея и тя започваше малко да се дразни.

В края на краищата, бе изяла най-малко седемнадесет ягоди (бяха доста малки) и започваше да й става лошо. Това бе направо глупаво. Ето ги заедно в парка, но поотделно. Господи, беше уморена от тази игра.

Тя бе на двадесет и четири години и всеки сезон беше същият като предишния. Идваше в Лондон, отбягваше множество обнадеждени ухажори, танцуваше, забавляваше се и, разбира се, тайно копнееше за Никълъс.

Това ли бе всичко? Щеше ли просто да си остарее, докато чака Никълъс да й даде някакъв знак, положителен или не, относно чувствата си? Тя знаеше, че той изпитва страст към нея, но това ли бе всичко? Отказваше да го повярва.

В дневната, в деня, в който беше натъпкала торта в устата си, той бе споменал, че някои мъже се страхувал от любовта, избягват я, смятат, че ще им донесе непоносима уязвимост — сякаш вярваха, размишляваше тя, че когато отварят сърцата си, отварят рана.

Възможно ли беше да е говорил за себе си?

Розалинд погледна надолу към бледорозовата си пола, премахвайки малък бръмбар от подгъва й.

Този сезон бе различен от всички останали. Той беше тук, Никълъс, не бръмбарът, и макар вероятно да не беше тук заради същите причини като в романтичните й мечти, тя осъзна, че трябва да се възползва от тази възможност и да му каже как се чувства веднъж завинаги.

Щеше да му признае, че го обича. Имаше нужда да го направи.

Решена, тя събра чинията и салфетката си и ги постави в кошницата си. Веднага след като прибереше всичко, щеше да отиде направо при него и да му признае. В интерес на истината, предполагаше, че той може би вече знае.

Чифт високи излъскани ботуши спряха до нея.

Розалинд погледна нагоре, за да открие Никълъс, взиращ се надолу към нея. Той се ухили.

— Мога ли да се присъединя?

Тя кимна.

Той се настани до нея с едно свито коляно, докато другият му крак бе леко отпуснат напред. После се облегна назад върху ръцете си.

Розалинд никога не се беше чувствала толкова женствена и то само защото на одеялото до нея седи мъж. Погледът й се сведе към скута му, където върху стегнатите му бедра лежеше дълга кутия.

Вдигайки поглед към него, тя забеляза, че сивите му очи приличат на счупени парченца стъкло. Тези очи изпиваха всеки сантиметър от нея.

В отговор дишането й се учести.

— Какво има? — тя не можа да се сдържи да не попита.

— Тази рокля.

Розалинд повдигна вежда.

— Харесва ли ти?

Кратък, нисък смях избоботи в гърдите му. Младата жена го усети с цялото си тяло, чак до мозъка на костите.

Усмивката му беше съкрушително красива… и опасна.

— Мислиш, че не знам какво правиш ли, момиче?

— Не знам за какво говориш.

— О, много добре знаеш. И харесвам роклята.

— Благодаря ти — отговори тя дръзко, изправяйки гръб.

— И ягодите — преглътна той. — По такъв възхитителен начин ги изяде. Смучейки ги леко, преди да ги пъхнеш в устата си.

— Наслаждаваше ли се?

Клатейки бавно глава, Никълъс се засмя ниско и тихо.

— Не обичам да ме дразнят.

Розалинд преглътна.

— Дразненето предполага, че искам само да събудя надеждите ти, но не възнамерявам да ти предложа удовлетворение.

— А ти имаш такова намерение?

— Можеш да имаш каквото поискаш, Никълъс.

Той облиза долната си устна и сведе поглед към устата й за кратко, преди да заговори отново.

— Внимавай, Розалинд. Може да си мислиш, че знаеш точно какво искам, но е възможно да се лъжеш.

С тези думи, увиснали помежду им, той се наведе към нея и й подаде кутията.

— Какво е това?

— Подарък.

Тя примигна изненадана.

— Подарък? За мен? Защо?

Никълъс кимна, а челото му се свъси по такъв възхитителен начин, че Розалинд не можа да се сдържи и се усмихна.

— Не е ли осемнадесети? — попита той.

Тя сви рамене.

— Предполагам. Но какво общо има това с…?

— Не е ли рожденият ти ден?

Устата й се отвори и тя ахна. Днес беше рожденият й ден и тя напълно бе забравила за него.

— Ти знаеше, че имам рожден ден?

— Знам много неща за теб. Ето — той й подаде дългата и тясна кутия със спретната синя панделка, изкусно завързана отгоре.

Тя се втренчи в него за миг, като не бе сигурна какво да направи.

— Вземи я — каза той.

След като бързо развърза панделката, Розалинд подпря кутията на хълбока си и вдигна капака. Ахна възхитена при вида на съдържанието. Сгушен, в нея беше слънчобранът, който бе видяла в магазина на Уеджууд.

— Откъде разбра?

Той се ухили.

— Не казвам.

— Прекрасен е, Никълъс. Благодаря ти — промърмори тя.

— Пак заповядай. — Той внезапно се изправи и протегна ръка, за да й помогне да стане. — Искам да те попитам нещо.

— Хмм?

— Рожденият ден на племенницата ми е седмица след твоя, но сестра ми дава прием два дни след това. Ще дойдеш ли?

— С удоволствие.

— Леля ти също е добре дошла, разбира се.

— Благодаря ти, но тя не се чувства много добре.

— Добре. — Той прочисти гърло и Розалинд се засмя. — Искам да кажа, много жалко. Разбира се и Тристан би могъл да те доведе, нали?

Тя кимна с усмивка.

— Ще те изпратя при прислужницата ти. — Никълъс се извърна в тази посока и се сви. — Изглежда и тя е хванала настинката на иконома ви.

Розалинд погледна, за да види как Алис подава внучето на дъщеря си. След като бебето бе настанено, Алис извади кърпичка и кихна в нея.

Никълъс вдигна одеялото и кошницата на Розалинд от тревата. Заедно те прекосиха поляната. Тя извади новия си слънчобран и го отвори, възхищавайки се на красотата му.

— Никълъс? — повика го тихо, когато вече бяха преполовили пътя дотам.

Беше време да обяви любовта си.

— Да? — Той се спря, обърна се и погледна надолу към нея търпеливо.

— Искам да знаеш. Аз… винаги съм…

— Да?

— Винаги съм… Винаги съм искала слънчобран точно като този.

Каква страхливка.