Жул Верн
Пет седмици в балон (42)

Четиридесет и втора глава

Доктор Фергюсън установи най-напред местоположението по звездите. Намираше се само на двадесет и пет мили от Сенегал.

— Всичко, което можем да направим, приятели — каза той, след като отбеляза тая точка на картата си, — е да преминем реката. Но понеже няма нито мост, нито лодка, на всяка цена трябва да я преминем на балон. За това е необходимо още да се облекчим.

— Но аз не виждам как може да постигнем това — обади се ловецът, който се боеше за оръжието си. — Освен ако някой от нас реши да се пожертвува и да остане назад… сега аз искам тая чест.

— Ами! — извика Джо. — Нали аз съм привикнал…

— Не става дума за хвърляне на коша, приятелю, а да се стигне пеш до африканското крайбрежие. Аз съм добър пешеходец, добър ловец…

— Никога няма да се съглася! — отсече Джо.

— Вашата великодушна борба е излишна — намеси се Фергюсън. — Надявам се, че няма да стигнем до такава крайност. Прочее, ако се наложи, вместо да се разделяме, заедно ще се опитаме да преминем тоя край.

— Добре казано — обади се Джо. — Една малка разходка няма да ни подействува зле.

— Но преди това — продължи докторът — ще прибегнем до последното средство, за да облекчим нашата „Виктория“.

— Какво е то? — попита Кенеди. — Много съм любопитен да узная.

— Трябва да се освободим от сандъците с горелката, от бунзеновата батерия и от серпантината. Това са приблизително цели деветстотин ливри, които мъкнем във въздуха.

— Но, Самуел, после как ще разширяваш водорода?

— Няма да го разширявам. Ще минем така.

— Но все пак…

— Изслушайте ме, приятели. Изчислих много точно каква подемна сила ни остава. Тя е достатъчна, за да пренесе и трима ни с малкото предмети, които ни остават. Едва ли ще тежим петстотин ливри заедно с двете котви, които държа да запазя.

— Драги ми Самуел — отвърна ловецът, — ти си по-добре запознат от нас с тия въпроси. Само ти можеш да прецениш положението. Кажи ни какво да направим и ще го направим.

— На вашите заповеди, господарю.

— Повтарям ви, приятели мои, колкото и тежко да е това решение, ще трябва да пожертвуваме апарата.

— Да го пожертвуваме! — повтори Кенеди.

— На работа! — извика Джо.

Работата не беше лека. Трябваше да разглобят апарата парче по парче. Първо извадиха смесителния сандък, после сандъка на горелката и накрая сандъка, в който се разлагаше водата. Необходими бяха общите усилия и на тримата пътешественици, за да бъдат измъкнати тия съдове от дъното на коша, където бяха здраво прикрепени. Но Кенеди беше толкова силен, Джо така ловък, а Самуел така съобразителен, че се справиха. Изхвърлиха един след друг всички уреди и те изчезнаха, като пробиха грамадни дупки в листака на сикоморите.

После трябваше да се заловят с тръбите, вкарани в балона и които бяха свързани със серпантината. Джо успя да пререже на няколко стъпки над коша каучуковите стави. Но с тръбите беше по-трудно, тъй като горният им край бе закрепен и завързан с медни жици за самия обръч на клапата.

Тогава Джо прояви чудна ловкост. Бос, за да не одраска ризата, той се покатери въпреки люшканията по мрежата до горния край на аеростата и там, след като се справи с хиляди трудности, заловил се с едната ръка за самата плъзгава повърхност, отвинти външните бурми, които придържаха тръбите. Тогава те се откачиха лесно и бяха измъкнати през долния отвор, който бе здраво завързан.

„Виктория“, облекчена от тоя значителен товар, се издигна във въздуха и опъна силно котвеното въже.

Към полунощ всичко завърши благополучно след тежка умора. Хапнаха набързо малко пемикан и пиха студен грог, тъй като докторът не можеше да предложи вече огън на Джо.

Прочее Джо и Кенеди бяха капнали от умора.

— Легнете си и спете, приятели — каза им Фергюсън. — Аз ще дежуря пръв. В два часа ще събудя Кенеди. В четири часа Кенеди ще събуди Джо. В шест часа ще отлетим и дано небето се смили над нас и през този последен ден!

Без да чакат повече, двамата спътници на доктора се излегнаха на дъното на коша и бързо заспаха дълбок сън.

Нощта беше тиха. Няколко облака се врязваха в последната четвъртина на луната, чиито бледи лъчи едва пробиваха мрака. Фергюсън, опрян на борда на коша, гледаше наоколо. Той се взираше внимателно в тъмната завеса зеленина, която се простираше под краката му и скриваше от него земята. Най-малкият шум му се струваше подозрителен и той търсеше да си обясни и лекия трепет на листата.

Прочее положението беше много тревожно сред тая варварска страна и при превозно средство, което всеки миг можеше да измени. Докторът не разчиташе вече напълно на своя балон. Мина времето, когато той го управляваше смело, защото имаше пълно доверие в него.

Обзет от такова настроение, на доктора понякога му се струваше, че долавя някакъв шум в безкрайната гора. Стори му се даже, че огън светна сред дърветата. Той се взря бързо и насочи нощния си далекоглед в тая посока. Но не видя нищо и сякаш настана по-дълбока тишина.

Фергюсън навярно се беше заблудил. Ослуша се, но не долови никакъв шум. Дежурството му бе изтекло, той събуди Кенеди, препоръча му да внимава много и легна до Джо, който спеше непробуден сън.

Кенеди запали спокойно лулата, като си търкаше очите, които се затваряха. Той се опря в един ъгъл и запуши жадно, за да прогони съня.

Гробна тишина цареше наоколо. Лек ветрец клатеше върховете на дърветата, и полюшваше коша, като приканваше ловеца към сън, който го овладяваше неволно. Опита се да се бори, отвори на няколко пъти клепки, впери в мрака очи, без да вижда, и накрая умората надделя и той заспа.

Колко ли време прекара така неподвижен? Не можа да си даде сметка, когато се събуди изведнъж от внезапно пращене.

Потърка си очите и стана. Силна топлина го лъхна в лицето. Гората беше в пламъци.

— Пожар! Пожар! — извика той, без да разбира добре какво става.

Двамата му спътници скочиха.

— Какво има? — попита Самуел.

— Пожар! — отвърна Джо. — Но кой може…

В тоя миг екнаха викове под силно осветения листак.

— А! Диваците! — извика Джо. — Запалили са гората, за да изгорим по-сигурно!

— Талибасите навярно! — каза докторът.

Огнен кръг опасваше „Виктория“. Пращенето на сухите съчки се смесваше със съскането на зелените клони. Лианите, листата, цялата жива растителност се виеше в разрушителната стихия. Докъдето стигаше погледът, се разстилаше море от пламъци. Големите дървета се открояваха черни в огъня, с клоните си, покрити с нажежени въглени. Пламтящата грамада, необятният пожар се отразяваше в облаците и пътешествениците сякаш бяха обвити в огнено кълбо.

— Да бягаме! — извика Кенеди. — Да слезем на земята. Това е единственото ни спасение!

Но Фергюсън рязко го задържа, спусна се към котвеното въже и го преряза с един замах на брадвата. Пламъците се издигаха към балона, лижеха вече осветените му страни. Но отвързалата „Виктория“ се издигна на повече от хиляда стъпки в простора. Страхотни викове екнаха в гората, примесени с оглушителни изстрели. Понесен от утринен вятър, балонът полетя на запад. Беше четири часа сутринта.