Жул Верн
Пет седмици в балон (38)

Тридесет и осма глава

Денят на 17 май мина спокойно и без никакви произшествия. Пак започваше пустинята. Умерен вятър носеше „Виктория“ на югозапад. Тя не се отклоняваше ни наляво, ни надясно. Сянката й чертаеше на пясъка съвършено права линия.

Преди да тръгнат, докторът благоразумно възстанови запаса вода. Боеше се, че не ще може да кацне в тия области, населени с туареги ауелимидийди^[1]. Възвишението на хиляда и осемстотин стъпки надморското равнище постепенно се снишаваше на юг. Пътешествениците пресякоха пътя от Агхадее за Мурзук, по който често пътуват камили, и вечерта стигнаха на 16° ширина и 4°55’ дължина, след като бяха изминали сто и осемдесет мили еднообразно пространство.

Тоя ден Джо приготви останалия дивеч, който бе опушен набързо. За вечеря той поднесе много вкусни бекасини на шиш. Вятърът беше благоприятен и докторът реши да продължи пътя си през нощта, ярко осветена от почти пълната още луна. „Виктория“ се издигна на петстотин стъпки височина и през нощния полет от около шестдесет мили беше така тихо, че дори лекият сън на дете нямаше да бъде смутен.

В неделя сутринта вятърът пак промени посоката си. Стана северозападен. Няколко гарвани летяха във въздуха, а на хоризонта се виеха ястреби, които за щастие бяха много далеч.

Тия птици накараха Джо да поздрави господаря си за хрумването да направи два балона.

— Какво щеше да стане с нас — каза той, — ако имахме само една риза? Вторият балон е като спасителна лодка на кораб. В случай на корабокрушение винаги можеш да се спасиш с нея.

— Имаш право, приятелю. Само че моята лодка ме плаши малко. Тя не е като кораба.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кенеди.

— Искам да кажа, че новият балон „Виктория“ не е като стария. Или тъканта му е много изхабена, или пък гутаперчата се е разтопила от топлината на серпантината, но установявам, че се губи газ. Досега количеството не е голямо, но все пак е от значение. Балонът клони надолу и за да го спра, съм принуден да разширявам повече водорода.

— Дявол да го вземе! — извика Кенеди. — Не виждам как може да се поправи тая работа.

— Няма как, драги ми Дик. Затова ще направим добре, ако побързаме, като избягваме дори нощния престой.

— Далече ли сме още от брега? — попита Джо.

— От кой бряг, момчето ми? Знаем ли къде ще ни заведе случаят? Единственото нещо, което мога да ти кажа, е, че Тимбукту се намира още на четиристотин мили на запад.

— И за колко време ще стигнем там?

— Ако вятърът не ни отклонява много от пътя, надявам се да стигнем в тоя град във вторник вечерта.

— Тогава — каза Джо, като посочи дълга върволица от животни и хора, която лъкатушеше сред пустинята — ние ще стигнем преди тоя керван.

Фергюсън и Кенеди се наведоха и видяха множество хора и животни. Имаше повече от сто и петдесет камили, от ония, които за дванадесет златни муткала^[2] отиват от Тимбукту до Тафилалет с петстотин ливри товар на гърба. Всички носеха под опашката торбичка за изпражненията си, единственото гориво, на което може да се разчита в пустинята. Камилите на туарегите са от най-добра порода. Те издържат от три до седем дни без вода и два дни без храна. По-бързи са от конете и се покоряват разумно на гласа на кхабира, водача на кервана. Известни са в тоя край под името мехари. Такива бяха подробностите, които даде докторът, докато двамата му спътници разглеждаха тълпата мъже, жени, деца, които кретаха по подвижния пясък. Но „Виктория“ беше вече изчезнала от изненаданите погледи на арабите, които навярно завиждаха на бързината й. Вечерта тя летеше на 2°20’ дължина, а през нощта измина още повече от един градус.

В понеделник времето съвсем се промени. Заваля проливен дъжд. Трябваше да се борят с пороя и с водата, която увеличаваше теглото на балона и на коша. Непрестанният проливен дъжд обясняваше произхода на блатата и тресавищата, които покриваха цялата местност. Пак се появиха мимози, баобаби и тамаранди.

— Скоро ще видим Нигер — каза докторът. — Местностите край големите реки се променят.

По обед „Виктория“ мина над селище с доста бедни къщурки — това беше някогашната голяма столица Гао.

— Тук — каза докторът — Барт е преминал Нигер на връщане от Тимбукту.

Нигер течеше в широко корито. Буйните му води се лееха на юг. Но в бързия си полет пътешествениците едва успяха да доловят любопитните му очертания.