Жул Верн
Пет седмици в балон (27)

Двадесет и седма глава

На сутринта първата работа на доктора бе да погледне барометъра. Живачният стълб едва ли се беше помръднал.

— Нищо! — каза си той. — Нищо!

Излезе от коша и се огледа да види какво е времето — същата горещина, същото ясно небе, същото затишие.

— Трябва ли да изгубим всякаква надежда? — извика той.

Джо мълчеше, потънал в собствените си мисли, и разсъждаваше върху своя план да замине.

Кенеди стана, съвсем болен, обзет от прекалена възбуда, която беше опасна. Езикът и устните му бяха подпухнали и едва можеха да издадат някакъв звук. Там имаше още няколко капки вода. Всеки знаеше това, всеки мислеше за това и го теглеше към тях. Но никой не смееше да пристъпи крачка.

Тия трима другари, тия трима приятели се гледаха свирепо, с животинска алчност, която личеше най-много у Кенеди. Непоносимите лишения изтощаваха по-бързо силното му тяло. Целия ден той бълнуваше. Ходеше насам-натам, викаше пресипнало и си хапеше юмруците, готов да си пререже вените, за да пие от собствената си кръв.

— Ах — викаше той, — страна на жаждата! Ти с право ще бъдеш наречена страна на отчаянието!

После отмаля съвсем. Чуваше се само как въздухът свири при дишането между попуканите му устни.

Привечер Джо също бе обзет от пристъп на лудост. Безбрежните пясъци му се сториха грамадно езеро с чиста и бистра вода. Той се хвърля неведнъж върху нажежената повърхност, за да пие от нея, и ставаше с пълна с пясък уста.

— Проклятие! — викаше той гневно. — Водата е солена!

Тогава, докато Фергюсън и Кенеди лежаха неподвижни, той бе обзет от непреодолимата мисъл да изпие капките вода, които бяха оставили настрана.

Нямаше сили да се бори. Запълзя на колене към коша, загледа жадно шишето, в което се люшкаше водата, хвърли безумен поглед, сграбчи го и го поднесе към устните си.

В същия миг чу сърцераздирателните думи: „Вода! Вода!“

Кенеди се тътреше до него. Нещастникът будеше съжаление, той молеше на колене, плачеше.

Джо, също разплакан, му подаде шишето и Кенеди изпи водата до капка.

— Благодаря! — рече той.

Но Джо не го чу. И той беше паднал като него на пясъка.

Какво се случи през тая ужасна нощ, не се знае. Но във вторник сутринта нещастниците усетиха как телата им съхнат малко по малко под огнените слънчеви лъчи. Джо се опита да стане, но не успя. Не можа да изпълни намерението си.

Огледа се наоколо. Изтощен, докторът седеше в коша, скръстил ръце на гърдите си, и гледаше в простора, втренчил безумно поглед в някаква въображаема точка. Кенеди беше страшен. Той люшкаше глава отдясно наляво като хищен звяр в клетка. Изведнъж погледът на ловеца се насочи върху карабината му, чийто приклад стърчеше над коша.

— Ах! — извика той, като се изправи със свръхчовешко усилие.

Спусна се замаян, обезумял към пушката и насочи дулото към устата си.

— Господине! Господине! — извика Джо и се хвърли върху него.

— Остави ме! Махни се! — изхърка шотландецът.

И двамата се бореха ожесточено.

— Махни се или ще те убия! — повтори Кенеди.

Но Джо се вкопчи здраво в него. Те се бориха така около една минута, а докторът сякаш не ги забелязваше. По време на борбата карабината изведнъж гръмна. При изстрела докторът цял се изправи, като призрак. Озърна се.

Но изведнъж погледът му се оживи, той протегна ръка към хоризонта и извика с глас, в който нямаше вече нищо човешко:

— Там! Там! Ето там!

Движението му беше толкова рязко, че Джо и Кенеди престанаха да се борят и погледнаха нататък.

Пустинята се вълнуваше като разярено море сред буря. Пясъчни вълни се разбиваха една о друга сред много прах. Грамаден стълб се носеше от югоизток и се въртеше с шеметна бързина. Слънцето се скри сред непрогледен облак, чиято безмерна сянка се простираше чак до „Виктория“. Дребни песъчинки се плъзгаха леко като водни капки и приливът им нарастваше всеки миг. Голяма надежда блесна в очите на Фергюсън.

— Самум! — извика той.

— Самум! — повтори Джо, без да разбира много-много какво казва.

— Още по-добре! — извика Кенеди с яростно отчаяние. — Още по-добре! Ще загинем!

— Още по-добре! — възрази докторът. — Напротив, ще живеем!

И почна да изхвърля бързо пясъка, който служеше за баласт в коша. Другарите му най-после го разбраха, присъединиха се към него и застанаха от двете му страни.

— А сега, Джо — каза докторът, — изхвърли от коша около петдесет ливри от твоята руда.

Джо не се колеба и все пак сякаш изпита мигновено съжаление. Балонът се издигна.

— Тъкмо навреме! — извика докторът.

И наистина самумът пристигаше с мълниеносна бързина. Още малко и „Виктория“ щеше да бъде смазана, разкъсана на парчета, унищожена. Грамадният смерч щеше да я стигне. Тя бе засипана с град от пясък.

— Още баласт! — извика докторът на Джо.

— Ето — отвърна Джо, като изхвърли грамадна буца кварц.

„Виктория“ се издигна бързо над смерча. Но понесена от силно въздушно течение, тя полетя с неимоверна бързина над кипящото море.

Самуел, Дик и Джо мълчаха. Те гледаха обнадеждени, ободрени от силната вихрушка. В три часа бурята престана. Пясъкът падна на земята и образува безброй възвишения. Небето пак ставаше напълно спокойно.

„Виктория“ отново застана неподвижно и увисна пред един оазис — остров, покрит със зелени дървета, който се издигаше над пясъчния океан.

— Вода! Там има вода! — извика докторът.

И веднага отвори горната клапа, пусна водорода и слезе бавно на двеста стъпки от оазиса. За четири часа пътешествениците бяха изминали двеста и четиридесет мили.

Кошът веднага бе уравновесен и Кенеди, последван от Джо, скочи на земята.

— Пушките! — извика докторът. — Пушките и бъдете разумни.

Дик се спусна към карабината си, а Джо грабна една пушка. Те стигнаха бързо дърветата и навлязоха под свежата зеленина, която обещаваше обилни извори. Но не обърнаха внимание на широките отъпкани места, на пресните дири, отпечатани тук-таме по влажната земя.

Изведнъж някакъв рев се разнесе на двадесет крачки от тях.

— Лъв реве! — каза Джо.

— Още по-добре! — отговори ожесточеният ловец. — Ще се бием! Човек е силен само в борбата.

— Предпазливо, господин Дик, предпазливо! От живота на един зависи животът на всички.

Но Кенеди не го слушаше. Той вървеше напред с пламнал поглед, с пълна карабина, страшен в своето безстрашие. Под една палма грамаден лъв с черна грива стоеше, готов да се хвърли. Щом зърна ловеца, той скочи. Но още във въздуха един куршум го удари право в сърцето. Той падна мъртъв.

— Ура! Ура! — извика Джо.

Кенеди се втурна към кладенеца, плъзна се по влажните стъпала и се просна пред прохладен извор, в който потопи жадно устни. Джо направи същото и след малко се чуваше само лочене като у животни, които утоляват жаждата си.

— Внимание, господин Дик — каза Джо, като си пое дъх, — да не прекаляваме!

Но без да отговаря, Дик продължаваше да пие. Той потопяваше главата и ръцете си в благотворната вода и сякаш се опиваше.

— А господин Фергюсън? — обади се Джо.

При това име Кенеди веднага се опомни. Той напълни шишето, което беше донесъл, и се спусна бързо нагоре по стъпалата на кладенеца… Но как се изненада! Грамадно, тъмно тяло затваряше изхода. Джо, който вървеше след Дик, трябваше да се отдръпне заедно с него.

— Затворени сме!

— Невъзможно! Какво означава това?…

Дик не довърши. Страхотен рев го накара да разбере какъв нов враг стои насреща му.

— Друг лъв! — извика Джо.

— Не, лъвица е!

— Ах, проклет звяр, почакай — каза ловецът и бързо напълни карабината си.

Миг след това стреля, но животното беше изчезнало.

— Напред! — извика той.

— Не, господин Дик, не, вие не сте я убили на място, тялото й щеше да се отърколи тук. Тя е там, готова да се хвърли върху първия от нас, който се подаде, и той ще бъде загубен!

— Но какво да се прави? Трябва да излезем! И Самуел ни чака!

— Да примамим животното. Вземете моята пушка и ми дайте карабината си.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще видите.

Джо съблече платнената си дреха, сложи я на върха на карабината и я показа на изхода като примамка. Побеснелият звяр се хвърли отгоре й. Кенеди го чакаше и с един куршум му счупи плешката. Ревящата лъвица се търкулна по стъпалата и събори Джо. Той сякаш чувствуваше вече грамадните лапи на звяра върху себе си, когато екна втори изстрел и доктор Фергюсън се появи на изхода с още димяща пушка в ръце.

Джо стана бързо, прескочи трупа на лъвицата и подаде на господаря си пълното шише.

Само за миг Фергюсън го прилепи към устните си и го изпразни до половина. Тримата пътешественици благодариха от все сърце на провидението, което ги избави сякаш по чудо.