Жул Верн
Пет седмици в балон (19)

Деветнадесета глава

— В каква посока летим? — попита Кенеди, като видя, че приятелят му гледа компаса.

— Север-северозапад.

— Дявол да го вземе! Та това не е север!

— Не, Дик, и мисля, че трудно ще се приближим до Гондокоро. Жалко е, но ние все пак успяхме да свържем проучванията от изток и от север. Не бива да се оплакваме.

„Виктория“ се отдалечаваше малко по малко от Нил.

— Да хвърлим последен поглед към тая непроходима шир, която и най-неустрашимите пътешественици никога не можаха да преминат! — предложи докторът. — Ето непримиримите племена, за които споменават господата Питрик, Арно, Миани и младият пътешественик господин Льожан, на когото дължим най-добрите трудове върху горния Нил.

— Нали нашите открития съвпадат с научните предположения? — попита Кенеди.

— Напълно съвпадат. Изворите на Бялата река, на Бахр ел Абиад, са в езеро, по-голямо от море. Оттам извира тя. Поезията, разбира се, ще загуби. Обичаха да си въобразяват, че тая царица на реките има небесен произход. Древните я наричали Океан и били склонни да вярват, че извира направо от слънцето! Но трябва да отхвърляме такива вярвания и да приемаме от време на време това, което науката ни учи. Може би няма да има винаги учени, а поети ще има винаги.

— Виждат се още водопади — забеляза Джо.

— Това са водопадите Македо, на три градуса ширина. Всичко е съвсем точно! Ех, да можехме да летим още няколко часа по течението на Нил!

— А там, пред нас, се вижда планински връх — обади се ловецът.

— Това е планината Логвек, Треперещата планина, както я наричат арабите. Целият този край е бил обходен от господин Дебоно, който обикалял под името Латиф Ефенди. Племената край Нил враждуват помежду си и водят кръвопролитни войни. Не е трудно да се разбере на какви опасности е бил изложен.

В това време вятърът носеше „Виктория“ на северозапад. За да избягнат планината Логвек, трябваше да търсят по-наклонено течение.

— Приятели мои — каза докторът на двамата си спътници, — започва истинското ни пътуване над Африка. Дотук ние летяхме най-вече по следите на нашите предшественици. Отсега нататък се впускаме в неизвестността. Няма да се уплашите, нали?

— Не! — викнаха в един глас Дик и Джо.

— Напред тогава и бог да ни е на помощ!

В десет часа вечерта над урви, гори и пръснати селища пътешествениците стигнаха склона на Треперещата планина и летяха покрай леките й възвишения.

В тоя паметен ден, 23 април, след като пътуваха петнадесет часа, те бяха изминали, носени от бързия вятър, повече от триста и петнадесет мили^[1].

Но в последната част на своето пътуване изпаднаха в тъжно настроение. В коша цареше пълна тишина. В своите открития ли беше вглъбен доктор Фергюсън? А двамата му спътници не мислеха ли за това пътуване в непознати страни? Имаше нещо такова, разбира се, но то бе примесено с по-живи спомени за Англия и за приятелите, които се намираха далеч. Само Джо проявяваше някаква безгрижна философия и намираше за напълно естествено, че родината им я няма, и толкова. Но той уважи мълчанието на Самуел Фергюсън и Дик Кенеди. В десет часа вечерта „Виктория“ хвърли котва срещу Треперещата планина^[2] Нахраниха се сито и всички спаха последователно, като дежуряха един след друг.

На следния ден се събудиха с по-светли мисли. Времето беше хубаво и духаше благоприятен вятър. Закуската, през време на която Джо ги развесели, възвърна напълно доброто им настроение.

Страната, над която летяха в този миг, беше безкрайна. Тя граничеше с Лунните планини и с планините Дарфур. Голяма беше колкото Европа.

— Навярно пресичаме местността, където предполагат, че се намира царството Усога — каза докторът. — Географи твърдяха, че в центъра на Африка имало някаква грамадна низина, някакво огромно централно езеро. Ще се уверим дали в това твърдение има нещо вярно.

— Цялата тая местност населена ли е? — попита Джо.

— Разбира се, но населението е лошо.

— Така си мислех.

— Тия пръснати племена са известни под общото име ням-ням и това име не е нищо друго, а звукоподражание. То възпроизвежда мляскането.

— Отлично! — извика Джо. — Ням-ням!

— Добри ми Джо, ако ти беше непосредствената причина за това звукоподражание, нямаше да го намираш отлично.

— Какво искате да кажете?

— Тия племена са людоеди.

— Положително ли е това?

— Напълно положително. Твърдяха също, че тия туземци имат опашка като обикновените четириноги. Но скоро се установи, че тоя израстък е на животинските кожи, с които те се обличат.

Следобед небето се покри с топла мъгла, която се дигаше от земята. През нея едва се различаваха земните очертания. Тъй като се боеше да не се блъсне ненадейно в някой връх, докторът даде към пет часа знак да спрат.

Нощта мина спокойно, но трябваше да внимават много повече в гъстия мрак.

На другата сутрин задуха със страхотна сила мусон. Вятърът нахлуваше в долните гънки на балона. Той разклащаше силно придатъка, през който влизаха тръбите за разширение на водорода. Трябваше да ги стегнат с въжета и Джо се справи много ловко с тая задача. Той установи в същото време, че отворът на аеростата продължава да бъде херметически затворен.

— Това има двойно значение за нас — каза доктор Фергюсън. — Първо, ние няма да губим скъпоценен газ и после няма да оставяме след себе си възпламенителна ивица, която в края на краищата ще се запали.

— Това ще бъде неприятно произшествие в нашето пътешествие — забеляза Джо.

— Ще се строполим ли на земята? — запита Дик.

— Да се строполим ли? Не! Газът ще си изгори спокойно и ние ще слезем лека-полека. Такова премеждие е сполетяло една френска въздухоплавателка, госпожа Бланшар. Тя подпалила балона си, като хвърляла ракети, но не паднала и навярно нямало да се убие, ако кошът й не се блъснал в един комин, откъдето била изхвърлена на земята.

— Да се надяваме, че такова нещо няма да ни се случи — каза ловецът. — Досега нашето пътуване не ми се струва опасно и не виждам причина, която да ни попречи да стигнем до целта си.

— И аз не виждам, драги ми Дик. Прочее нещастията винаги са се дължели на невниманието на въздухоплавателите или на лошото устройство на балоните им. Но от няколко хилядите въздушни полети няма и двадесет смъртни случаи. Общо взето, най-опасни са кацанията и изпитанията. Затова в тия случаи трябва да бъдем крайно предпазливи.

— Време е за закуска — обади се Джо. — Ще се задоволим с консервирано месо и с кафе, докато господин Кенеди намери начин да ни нагости с някое хубаво парче дивеч.