Жул Верн
Пет седмици в балон (30)

Тридесета глава

На следния ден, 11 май, „Виктория“ продължи опасния си полет. Пътешествениците имаха в нея доверието, което има моряк в кораба си.

Страхотни урагани, тропически горещини, опасни издигания, още по-опасни спускания — навсякъде и винаги тя се беше справяла благополучно. Може да се каже, че Фергюсън управляваше умело. И без да знае къде ще попадне, докторът не се боеше за изхода на пътешествието. Само че в тая страна на варвари и фанатици благоразумието му налагаше да взема най-строги мерки. И той посъветва другарите си да бъдат нащрек всеки миг и във всичко.

Вятърът ги носеше малко по на север и към девет часа съгледаха големия град Мосфея, построен върху една височина, самата тя затворена между две високи планини. Той беше непристъпен — само тесен път между блато и гора водеше към него.

В този миг някакъв шейх, придружен от конна свита, облечена в пъстроцветни дрехи, предшествуван от тръбачи и от бързоходци, които отстраняваха клонките по пътя му, влизаше в града.

Докторът се спусна, за да разгледа по-отблизо туземците. Но щом балонът се приближи към тях, те страшно се уплашиха и скоро побягнаха с всичките сили на собствените си крака или на краката на своите коне.

Единствен шейхът не мръдна. Той взе дългия си мускет, напълни го и гордо зачака. Докторът слезе само на сто и петдесет стъпки над него и го поздрави най-любезно на арабски.

Но при тези думи, дошли от небето, шейхът слезе от коня, просна се върху праха, на пътя и докторът не успя да го изтръгне от благоговението му.

— Невъзможно е — каза той — тия хора да не ни вземат за свръхестествени същества, щом като са смятали първите европейци, дошли между тях, за свръхчовеци. И когато този шейх заговори за нашата среща, непременно ще украси случая с всички багри на арабското въображение. Представете си само какво ще направят някой ден от нас преданията.

— Жалко, може би — отвърна ловецът. — От гледна точка на цивилизацията ще бъде по-добре да минем за обикновени хора. Това би дало на тия негри съвсем друга представа за европейската мощ.

— Съгласен съм, драги ми Дик. Но какво можем да направим ние в случая? Колкото и да обясняваш на местните учени устройството на един аеростат, те няма да те разберат и винаги ще мислят, че тук има някаква свръхестествена намеса^[1].

— Господарю, вие споменахте за първите европейци, които са изследвали тая страна. Кои са те, моля ви? — запита Джо.

— Драги момко, ние сме точно на пътя на майор Денхам. Дори в Мосфея той е бил приет от султана на Мандара. Той напуснал Борну, придружавал султана в един поход срещу фелатахите, присъствувал при обсадата на града, който устоял храбро със стрелите си на арабските куршуми, и прогонил войските на шейха. Всичко това било само предлог за убийства, нашествия и грабежи. Майорът бил ограбен напълно, съблекли го гол и ако не бил един кон, под корема на който се скрил и чрез бесния му галоп успял да се измъкне от победителите, никога не би се завърнал в Кука, столицата на Борну.

— Но кой е бил този майор Денхам?

— Един смел англичанин — от 1822 до 1824 година той водел една експедиция в Борну заедно с капитан Клапертън и доктор Удней. Те тръгнали от Триполи през месец март, стигнали в Мурзук, столицата на Фецан, и по пътя, по който трябвало да тръгне по-късно доктор Барт, за да се завърне в Европа, на 16 февруари 1823 година пристигнали в Кука, край езерото Чад. Денхам правил различни проучвания в Борну, в Мандара и по източните брегове на езерото. През това време на 15 декември 1823 година капитан Клапертън и доктор Удней навлезли в Судан чак до Сакату и Удней, умрял от преумора и изтощение в град Мурмур.

Мосфея отдавна вече се беше скрил зад хоризонта. Мандара разстилаше пред очите на пътешествениците чудното си плодородие, с акациевите гори, с ливади с червени цветя и с тревистите растения в полята с памук и индиго. Шари, който се влива осемдесет мили по-далеч в езерото Чад, влачеше буйните си води.

Няколко ладии, дълги петдесет стъпки, се спускаха по течението на Шари. „Виктория“, на хиляди стъпки над земята, почти не привличаше вниманието на туземците. Но вятърът, който дотогава духаше доста силно, почваше да стихва.

— Дали няма да попаднем пак в пълно затишие? — каза докторът.

— Не вярвам, господарю! Пък и сега имаме вода и пустинята не е страшна.

— Не, но населението е по-страшно.

— Ето нещо, което прилича на град — каза Джо.

— Това е Кернак. Последният лъх на вятъра ни носи нататък и ако искаме, можем да нанесем точния му план.

— Няма ли да се приближим? — попита Кенеди.

— Това е най-лесното, Дик. Ние сме точно над града. Позволи ми да завъртя за миг крана на горелката и скоро ще се спуснем.

След половин час „Виктория“ висеше неподвижна на двеста стъпки над земята.

— Ние сме на такова разстояние от Кернак и дори по-близо, на каквото разстояние би се намирал от Лондон човек, кацнал на купола на черквата Свети Павел — каза докторът. — И така, ще можем да разгледаме добре града.

Столицата на Логум се виждаше тогава цяла-целеничка, като на длан. Тя беше истински град, с прави и доста широки улици. Сред голям площад имаше пазар за роби. Бяха се стекли множество купувачи, защото жените в Мандара имат твърде малки ръце и крака, търсят се много и са доходна стока.

При появата си „Виктория“ направи същото впечатление, което беше правила вече толкова пъти: раздадоха се викове, последвани от дълбоко учудване; зарязаха сделките, работата спря, шумът стихна. Пътешествениците стояха напълно неподвижни и не пропускаха нито една подробност от многолюдния град. Спуснаха се дори на шестдесет стъпки над земята.

Тогава управителят на Логум излезе от своя дом, като развяваше зеленото си знаме, придружен от музикантите си, които духаха, та се късаха — без да скъсат белите си дробове, разбира се — в хрипкави биволски рогове. Тълпата се събра около него. Доктор Фергюсън искаше да говори с тях, но не можа.

Тия туземци с високо чело, с къдрави коси и почти орлов нос, изглеждаха горди и умни. Но присъствието на „Виктория“ много ги плашеше. Конници препускаха във всички посоки. Скоро стана явно, че войските на управителя се събират, за да сразят необикновения враг. Джо напразно размахваше кърпички, най-различни по цвят — не постигна нищо.

А шейхът, заобиколен от своя двор, поиска тишина и произнесе реч, от която докторът не разбра нищо. Тя беше на арабски, примесен с бигхирми. Разбра само, по международния език на движенията, че го канят изрично да си отиде. И той желаеше това. Но нямаше вятър и му беше невъзможно. Неподвижният балон разгневи страшно управителя и придворните му започнаха да крещят, за да прогонят чудовището.

Особени бяха тия придворни, облечени с по пет или шест шарени ризи. Те имаха грамадни кореми, някои от които изглеждаха изкуствени. Докторът зачуди другарите си, като им каза, че по този начин те угодничат пред султана. Дебелината на корема съответствуваше на честолюбието им. Тия дебели мъже ръкомахаха и крещяха, особено един от тях, който навярно беше първият министър, ако неговата пълнота беше възнаградена. Тълпата негри присъединяваше своя вой към крясъците на придворните и ръкомахаше като тях, подобно на маймуни, така че се получаваше едно единствено и мигновено движение на десет хиляди ръце.

Когато видяха, че тия заплахи не са достатъчни, прибягнаха към други, по-страшни. Войници, въоръжени с лъкове и стрели, се строиха в боен ред. Но „Виктория“ вече се издуваше и се издигаше спокойно извън обсега на стрелите им. Тогава управителят грабна своя мускет и го насочи към балона. Но Кенеди го следеше и с един куршум на карабината си разби пушката в ръцете на шейха.

При тоя неочакван изстрел всички побягнаха. Скриха се веднага в колибите си и през целия ден никой не се мярна из града.

Настана нощ. Нямаше вече никакъв вятър. Трябваше да се примирят и да останат неподвижни на триста стъпки над земята. Никакъв огън не светеше в мрака. Цареше мъртва тишина. Докторът стана по-предпазлив. Тая тишина можеше да крие някаква примка. И Фергюсън имаше право да бъде нащрек. Към полунощ целият град сякаш пламна. Стотици огнени бразди се кръстосваха като ракети и се преплитаха в мрежа от пламъци.

— Странно явление! — пошепна докторът.

— Боже, прости ми, но пожарът сякаш се издига и приближава към нас! — забеляза Кенеди.

И наистина сред страшни викове и изстрели от мускети огнената маса се издигаше към „Виктория“. Джо се приготви да изхвърля баласт. Фергюсън скоро си обясни това явление.

Хиляди гълъби със запалително вещество на опашката бяха хвърлени към „Виктория“. Изплашени, те летяха нагоре и чертаеха огнени зигзази в простора. Кенеди започна да стреля с всичките оръжия в това ято. Но какво можеше да направи срещу безчетната армия? Гълъбите вече окръжаваха коша и балона, който отразяваше светлината и сякаш беше увит в огнена мрежа. Докторът не се поколеба, хвърли буца кварц и се издигна високо над опасните птици. Два часа те се мяркаха тук-таме в мрака. После лека-полека броят им намаля и те угаснаха.

— Сега можем да спим спокойно — рече докторът.

— Умно са го измислили тия диваци! — обади се Джо.

— Да, те използуват доста често такива гълъби, за да подпалват сламените покриви в селата. Но този път селото летеше по-високо от техните летящи подпалвачи!