Мариус Габриел
Белязани с грях (24)

Епилог
Сан Франциско

Райън, Терез и Ребека вървяха през огромната сграда и крачката им се бавеше от накуцването на Ребека. Взеха асансьора до втория етаж и тръгнаха по коридора.

Спряха пред заключеното отделение със знак „ОХРАНЯВАН СЕКТОР ЗА ПОДРАСТВАЩИ“ и подадоха документите си за самоличност на пазача в кабинката. Идвали са тук много пъти през последните няколко седмици, но той винаги подробно проверява всеки детайл, преди да натисне копчето за освобождаване на електронната ключалка.

Бяха изслушали мнението на лекаря за напредъка на Девън през последните няколко дни. За всички бе ясно, че ще продължи дълго, но те запазиха ведрите си изражения и изразиха надежда.

Бялата боя по стените и таваните блестеше ослепително под флуоресцентните лампи и всичко наоколо беше безмилостно ярко.

— Здравейте — каза им дежурният лекар. — Тя е в градината. Днес е много по-добре. Тази сутрин почете малко преди сеанса. След това беше разстроена, но това е нормално, още тъгува. Поспа, погледа телевизия. Все иска да говори с теб, Терез.

Той я попита много внимателно, но Терез леко поклати глава.

— Не още — отвърна тя.

— Никой не бърза. Ако искате, можете да я погледате от моя прозорец.

Влязоха в кабинета на лекаря. Прозорецът му гледаше към заградената градина отдолу. Девън се разхождаше с една сестра под разлистените клони. Носеше книга. Повечето от русата й коса бе изгоряла в хамбара, затова сестрите я бяха подстригали късо. Изглеждаше безметежно красива, потънала в разговор с придружителката си. Те я гледаха дълго.

— Обвинявам себе си — каза тихо Ребека. — Трябваше да забележа как Майкъл я манипулира.

— Недей — каза Райън. — Психопатите понякога са много хитри. Успяват да заблудят всички — съпрузи, съпруги, родители, деца. Нормалните хора изобщо не могат да проникнат в същността им. Трябва да си като тях или да си специално обучен, за да предвидиш какво ще направят. Майкъл е бил единственият, който е знаел истината за детството й. Използвал го е, за да я превърне в свое оръдие. Това не я прави по-малко опасна. Щеше да ви убие и двете.

— Да. — Тя си спомни безгрижната цинична представа на Майкъл: няколко години лечение в някоя хубава клиника с много големи градини. Като гледаше хубавата й руса главица, на човек му бе трудно да повярва, че тя бе съучастник на Майкъл в толкова ужасни деяния — в убийството на Барбара, опита за промиване на мозъка на Терез, дори подпалването на самолета.

Девън погледна за кратко към прозореца. Не можеше да ги види през огледалните стъкла, затова те не помръднаха. Но изведнъж Ребека се зачуди дали не вижда красивите черти на Майкъл, изписани по лицето на Девън. Имаше ли в тази история за лодката нещо повече, отколкото Майкъл й бе разказал? Бе говорил като очевидец, като описваше какво е изстрадала Девън. Дали връзката му с това някога блестящо момиче не беше по-дълбока, отколкото бе признал? Нямаше никога да разбере. Вероятно никой никога нямаше да разбере. Така беше най-добре. Нямаше нужда да дълбаят повече в тази тъмна тайна.

Сянката му за миг се спусна над нея и тя почувства, че болката и страхът стягат мускулите й. Чудеше се дали напълно се бе освободила от него, от жаждата си за него, от въпроса дали наистина го бе обичала.

Сякаш прочел мислите й, Райън я прегърна със силната си ръка и я притегли към себе си.

— Всичко свърши — прошепна той. — Вече сме заедно.

Тя бавно се отпусна. Беше прав. Майкъл беше мъртъв и нямаше нужда да се задават повече въпроси.

— Съжалявам — прошепна тя на фигурата в далечината. Имаше предвид за това, което направи с Майкъл. — Прости ми, Девън. Надявам се някой ден да разбереш.

Прекосиха града и излязоха на моста „Златната порта“.

Ребека свали прозореца и вдиша студения въздух на Тихия океан. Отдолу един кораб си проправяше път в пристанището. Около него се виждаха пъстри яхти с опнати като барабани платна, които пореха водата и вдигаха пяна. Светлината беше ослепително силна. Но от ярката светлина очите я боляха приятно. Чувстваше се като човек, прекарал прекалено дълго време под земята.

— Винаги съм мислела, че си много крехка — каза Ребека и допря бузата си до лицето на Терез. — Фина, беззащитна стъклена кукла. Но ти се оказа различна. Беше достатъчно силна, за да оцелееш. Достатъчно силна, за да спасиш всички ни.

Райън погледна през рамо.

— Искате ли да спра на другата страна? — попита той.

— Да — отвърнаха двете едновременно.

Той паркира колата на отсрещния бряг. Грамадният корпус на моста изпълваше Ребека с приповдигнато предчувствие и надежда. Това беше огромно човешко постижение, което сякаш й казваше, че всичко е възможно.

— Толкова ви обичам и двете — чу тя да казва Райън.

Ребека прегърна и двамата и ги притисна към себе си. Струваше й се, че в соления въздух около тях се сипе благодат, магия, която включва ведрото щастие на Терез, тихото постоянство на Райън и нейната дълбоко скрита сила. Ритмичната музика на океана изпълваше тишината.