Мариус Габриел
Белязани с грях (15)

Урбино, Италия

Госпожа Фиорентини имаше причина да бъде благодарна на Ребека.

Тя бе различна от обичайния поток студенти и туристите в джоба с по десет долара на ден, които госпожа Фиорентини настаняваше в малките стаи горе. Беше толкова тиха, толкова внимателна и помагаше много в къщата. Госпожа Фиорентини бе започнала да я нарича la smarrita, изгубеното, безпризорно дете.

Бе дошла в Умбрия като бавачка на децата на богато американско семейство. Но съпрузите се бяха скарали и си бяха заминали обратно в Америка. И търсейки евтина квартира, Ребека се бе озовала във фермата на Фиорентини.

Това безпризорно дете говореше сносно испански, което й даваше добра основа за италианския. В рамките на една седмица вече можеше да бъде разбрана. Отначало доброволно вършеше дребни неща в къщата и се показа толкова сръчна, че госпожа Фиорентини й бе предложила да й намали и без това ниския наем до нулата в замяна на домакинска работа. И така Ребека от наемателка стана един от многобройните конфликтни и любящи членове на семейство Фиорентини.

Безпризорното момиче спаси при драматични обстоятелства живота на Артуро. Той бе най-малкото дете, тромаво момче, което винаги се задавяше, като ядеше, или — както в онзи случай — за малко не се закла с инструментите си.

Разрезът беше ужасен, огромна дупка на китката, от която кръвта шуртеше и чертаеше ужасяващи фигури навсякъде по керамичните плочки в кухнята. Последното нещо, което госпожа Фиорентини направи, беше да запази спокойствие, а и другите пищяха и ръкомахаха около момчето, което беше изпаднало в несвяст. Никой не бе виждал поведение като това на Ребека, която взе спокойно ръката на Артуро в дланите си. Знаеше точно къде да притисне пръста си, за да спре напълно кръвоизлива. Вдигна ръката му на рамото си и лаконично поиска всичко необходимо, за да превърже раната и да направи турникет. Когато след това дойде лекарят, каза, че никой не би могъл да го направи по-добре. В отговор Ребека само сви рамене. На доктора му бе трябвал цял час, за да стигне до фермата, Фиорентини твърдо реши повече да не иска наем от Ребека. Тя можеше да остане колкото пожелае.

На закуска беше шумно. Мъжете от клана по свой си начин бяха направили от безпризорното момиче всеобща любимка, което означаваше, че държанието им във всяка друга страна по света би се сметнало за сексуален тормоз.

И тази сутрин, както повечето пъти, Ребека понесе закачките им с обичайната си спокойна усмивка, носът й бе забит в парцалив пътеводител, а погледът й изглеждаше далеч от врявата наоколо. Бе облечена в джинси и ватиран анорак. Въпреки че куполовидната пещ за дърва топлеше кухнята, беше есен и къщата бе студена.

Мъжете от семейство Фиорентини един по един отидоха на работа в кооператива, подхвърляйки на излизане по един пиперлив комплимент на Ребека, но тя ги изтърпя невъзмутимо. Жените тръгнаха няколко минути по-късно към работните си места в градските магазини. Госпожа Фиорентини и Ребека разчистиха кухнята, която сега бе притихнала, но все още кънтеше от радостния шум на семейната закуска.

— Защо куцаш, сага? — попита тя Ребека пред мивката.

Ребека извърна за миг блестящите си очи към по-възрастната жена.

— Паднах и си счупих крака — отвърна тя наполовина на италиански, наполовина на испански диалект.

— Как падна?

— Катерех се в планината.

— Коя планина?

Ребека се усмихна сладко по обичайния си начин.

— Далечна планина.

Така обикновено отговаряше на въпросите за миналото й.

— Значи не завинаги?

— Куцането ли? Не. Надявам се, че ще изчезне, когато мускулите ми укрепнат.

— Добре — каза Фиорентини.

— Тази сутрин аз ще отида до пазара да напазарувам — продължи Ребека.

Докато приключваха чистенето, пристигна Марчета фризьорката с буса си. Тя се втурна в кухнята с куфар в ръка. Обикаляше всички ферми наоколо и правеше прическа на Фиорентини всеки вторник, Фиорентини беше закръглена дребна жена с горделива брадичка и нос като клюн, но някога е била доста красива и все още се гордееше с кестенявите си къдрици — въпреки че напоследък кестенявият цвят се дължеше повече на куфара на Марчета, отколкото на природата.

— Тръгвам — каза Ребека и се заизмъква от стаята.

Но фризьорката я спря.

— Виж, дете. — И тя протегна пред Ребека едно списание. — Тази прическа е идеална за теб. Ще подчертае формата на лицето ти. Имаш невероятни скули.

— Е, cara? — каза настойчиво Фиорентини заинтригувана. — Какво ще кажеш?

Ребека погледна снимката. Лицето на модела я гледаше дръзко сред разбъркана блестяща коса.

— Благодаря — каза тя, — но не сега.

Фиорентини се въодушеви.

— Косата ти е като разплетена кошница, cara. Ти си толкова хубаво момиче. Нали Марчета?

— Не — отвърна фризьорката и наклони глава на една страна, за да огледа Ребека. — Тя не е хубава. Тя е красива.

— Аз ще платя — продължаваше да настоява Фиорентини. — Малък подарък, за да ти благодаря за Артуро.

— Много сте мила, но не, благодаря.

Марчета потупа списанието с аления си нокът.

— Виждаш ли този модел? Няма нищо, което и ти да нямаш. Като ти направя косата, ще ти покажа как да се гримираш.

— Не, благодаря — засмя се Ребека, опитвайки се да се изплъзне. — Вие сте много мила и добра жена, госпожо Фиорентини. — С обичайната си хлапашка пъргавост тя се наведе и целуна червендалестата буза на Фиорентини, после излетя от стаята.

Фиорентини вдигна раздразнено и двете си пълнички ръце към небето.

От двора се разнесе носово бръмчене на мотор, Фиорентини отиде до прозореца, и то точно навреме, за да види как Ребека потегля. Момичето спря веспата под каменната арка, за да провери не идва ли кола, после зави и хвърли поглед назад към къщата, Фиорентини видя как белите й зъби проблеснаха в кратка усмивка и как тъмната й коса се развя около продълговатото й лице. Веспата бе станала трудно подвижна от двете големи кошници, метнати като самар през задната седалка. Тя помаха и изчезна.

Пътят до Урбино бе вече издълбан и разкалян от есенните дъждове. Пролетта щеше да дойде, преди тракторите да минат да го загладят. Междувременно Ребека се бе примирила с калта и ямите по пътя. Студът я хапеше, докато караше веспата, ръцете и краката й замръзваха чак до костите. Щом стигне в Урбино, ще трябва да си купи нещо топло.

Усмихна се на себе си, докато си мислеше за настойчивостта на Фиорентини да я разкраси. Жената нямаше как да знае, че тя старателно се мъчеше да придобие опърпан вид.

Кланът Фиорентини се отнасяше страшно мило с нея. И през ум не й минаваше, че като е спестила на Артуро половин литър кръв, е направила нещо изключително. Но бе сигурно, че ще й е трудно да напусне Фиорентини и темпераментното й семейство.

През по-голямата си част пътят се катереше нагоре по хълма и веспата се бореше като разгневен бръмбар в калта. Райън й бе показал как да кара мотор. Беше се учила на неговия тежък и мощен „Харлей Дейвидсън“ и с него бе взела книжка. Бе го направила, за да станат по-близки, да влезе в неговия свят, а не толкова, защото наистина й харесваше да кара мотор. Но точно сега тези умения й вършеха добра работа.

Град Урбино се бе сгушил в гънките на планината, златните и бронзовите му отблясъци се размиваха на тъмнозеления фон на гората наоколо. Бе заобичала този град. Беше запазен като по чудо от цивилизацията, старинните му замъци бяха недокоснати, а животът в него — спокоен. Но не приличаше на музей. Студентите от университета пълнеха древните площади с цвят. Обичаше да се слива с тълпата и да се потапя в разговорите им. Това й напомняше за нейните студентски години далеч оттук и много отдавна.

Паркира веспата в еднопосочна алея зад катедралата и откачи кошниците. Обратният път към фермата често ставаше опасен заради товара от покупки. Неведнъж не бе дооценявала хлъзгавите пътища и се бе просвала сред търкалящи се зеленчуци и консервни кутии. В един такъв случай й бе хрумнал планът.

Беше си обещала чаша горещо кафе. Тръгна към кафенето до пазара, притеснена от куцукането си. Коляното й мразеше студа и я наказваше с болезнено пулсиране. В шумното задимено помещение тя си купи капучино от бармана Алфредо, който имаше лице на плъх. Насочи се към витрината, където намери свободно място. Посръбваше горещата пяна, стиснала чашата в шепи.

Пазарът изпълваше площада и се стичаше по две странични улици. Докато разглеждаше внимателно тълпата, й хрумна странна мисъл: Терез бе непредвиденото събитие в живота й, единствената непечеливша карта от купчината. Оттогава нямаше покой, непрекъснато се стремеше да изпълни строгите изисквания, които си бе поставила сама. Сега, години по-късно, отново бе излязла от релси. Тук поне временно бе избягала от системата.

Витрината на кафенето бе замъглена от капките дъжд. Коляното още я болеше ужасно. Наблюдаваше как представителки на ордена „Малките сестри“ се движеха между сергиите. С ограничените си средства и колежанския си манталитет монахините бяха отлични в пазарлъците. Беше удоволствие да ги гледаш и да се учиш от тях.

И тогава изведнъж тя видя Майкъл Флорио.

Беше сам. Носеше кожух от овча кожа, рунтавата яка бе вдигната нагоре.

Бе го наблюдавала от простия си бивак под прикритието на руините, намиращи се над мелницата, в която той се бе скрил. Беше ужасяващ мъж, винаги нащрек и готов да действа. Веднъж или дваж той, изглежда, бе усетил присъствието й и бе започнал да се взира настойчиво в гората, от която тя го дебнеше. Помисли си, че очите му ще изгорят нейните, и се сви като кошута в орловата папрат.

Той си проправяше път през каменната арка в далечния край на площада. Беше толкова висок, че би трябвало да се забелязва отдалеч, но той се бе научил така да се плъзга през тълпата, че да прикрива ръста си. Движеше се почти като диво животно. Ето го, идва, помисли си тя и затаи дъх.

Страхуваше се от него.

Той не правеше нищо, преди първо да опипа терена. Дори нещо толкова прозаично като слизането в града на пазар трябваше да бъде предварително подготвено, планирано и изпълнено, когато инстинктите му подсказваха, че е безопасно. Притежаваше самоконтрол и физическа сила, които не оставяха нищо на случайността.

Дъждът пак потропа като с котешка лапа по витрината на кафенето. Ребека събра кошниците, сякаш бяха остатъците от кураж, който искаше да мобилизира, и излезе в студа.

Приближи се към него, метнала и двете кошници на едното си рамо и стиснала портмонето си в свободната ръка. Спря пред сергията на братя Ди Сироло, двама възрастни мъже, които отглеждаха най-добрите домати в околността. Зеленчуците грееха с есенен блясък, бяха от последните за сезона. Ребека се примъкваше към сергията до братя Ди Сироло, докато не застана само на няколко метра от него.

— Колко са тези патладжани? — попита тя. — Искам да направя консерви.

— Хиляда лири килограмът.

— Много е — отвърна тя поривисто на младежа. Започна да се пазари, като се запъваше на някои думи, но въпреки това преговаряше непоколебимо. Усети, че Флорио я гледа. — Искам и тиквички, ако са евтини.

— Шест килограма за шест и петдесет — каза момчето.

— Добре. — И тя го дари с ослепителна усмивка.

— Как е госпожа Фиорентини? — попита момчето, като протегна ръка за кошницата.

— Добре — отвърна му тя.

Флорио никога не се пазареше. Просто плащаше каквото му поискат и те го ограбваха безобразно. Тя гледаше как момчето пълни кошницата й с лъскавите лилави зеленчуци и му говореше небрежно за клана Фиорентини. Купи тиквички, после демонстративно обърна гръб на Флорио и се отдалечи в другата посока. Въпреки студа беше потна.

През следващите двайсет минути тя обхождаше в кръг площада, без да го изпуска от поглед. Кошниците й ставаха все по тежки, скърцаха под напора на продуктите и тегнеха на ръцете й. Нямаше нужда да куца нарочно, коляното й я болеше и паветата бяха предателски мокри.

Моментът настъпи внезапно. Пътищата им се пресякоха пред месарския магазин, където старата канавка се бе превърнала в идеален капан за невнимателно стъпващите. Очите му на секундата се срещнаха с нейните. Бяха черни и проницателни. В този миг, сякаш без да иска, обувката й се плъзна в канавката. Стъпи накриво и глезенът на болния й крак ужасно я заболя. Опита се да прехапе вика, който болката предизвика, но въпреки това той се изтръгна от нея. Пусна и двете кошници. Те тупнаха на земята и се преобърнаха. Съдържанието им се разпиля във всички посоки. Дори и да бе решил да отмине, нямаше как да не спре, за да избегне бъркотията от разноцветни зеленчуци, които покриваха паветата пред краката му.

Ребека се стовари върху тротоара и сграбчи коляното си с две ръце.

— О, мамка му! — каза тя през стиснати зъби. Наистина се бе наранила.

После отгоре й се спусна сянка. Той клекна пред нея.

— Добре ли сте? — попита той с дрезгав глас.

— Заради глупавото ми коляно — каза тя, пъшкайки. — Чупих го тази година. Все още е слабо. Понякога просто отказва да държи. Ще се оправя.

Без да каже нито дума, пръстите му отблъснаха нейните от коляното. Тя пое дълбоко въздух, защото още по-силна болка пропълзя по крака й, когато той компетентно заопипва полузарасналата става, докато стигне до горещия център на страданието й.

— Ааа — потрепери тя. — Да.

— Скъсали сте сухожилие. Трябва да ви сложат гипс.

Ребека се опита да се засмее.

— Няма нужда. Ще оживея.

През премрежените си от капчици мигли видя как той внимателно я изучава. При други обстоятелства той би бил невероятно красив мъж. Но черните като въглен очи изглеждаха опасни. Бяха вкопани под строги вежди и сякаш я обгръщаха отвсякъде; достигаха до най-големите й дълбини. Наистина ли беше невъзможно да заблуди тези очи? Тя затърси опипом кошниците си.

— О, нещата ми!

— Не мърдайте! — Той започна да събира разпилените зеленчуци и да ги връща в кошниците. Тя седеше, гледаше го и разтриваше коляното си. Сега я болеше ужасно и заради студа, мокрите павета подгизваха дъното на джинсите й, но тя почувства топъл пламък в стомаха си. Стана толкова естествено, че едва можеше да повярва, че е успяла.

— Всичко е наред — каза му тя. — Ще си прибера нещата веднага щом мога да се помръдна. — После се зачуди дали не прекалява с образа на наранена хлапачка. — Благодаря ви — добави тя.

Той педантично прибра и последния лимон и най-далече търкулналия се портокал. Сложи пълните кошници до нея и я погледна отвисоко.

— Доматите ви вече никога няма да са същите.

— Ще ги направя на сос за спагети. Много ви благодаря.

— Вие сте американка — каза той.

— От Лос Анджелис — отвърна тя, кимайки. — А вие?

— От Сан Франциско. Искате ли да станете?

— Бих могла да опитам — каза тя. Той се наведе към нея. Тя му подаде ръка. Пръстите му се сключиха около китката й. Беше ужасно силен. Вдигна я на крака леко, внимателно и без да се напряга. Когато се изправи, той я пусна. Болният й крак все още беше слаб. Тя залитна и той я прихвана с ръка около раменете.

— Можете ли да стоите изправена?

— Почти. — Сърцето й започваше лудо да бие. Задъха се. Инстинктивно се отдръпна от ръката, обвиваща раменете й. Макар и да съзнаваше, че трябва да изглежда благодарна, не можа да се овладее. — Добре съм, благодаря. — Той я пусна и тя заподскача далеч от него. Спря и потърка коляното си с две ръце. Разбърканата й коса се спусна върху лицето. — Ох, наистина ме боли.

Той я наблюдаваше с юмрук на кръста. Въпреки студа под овчия кожух беше облечен само с памучна риза. От острото деколте се виждаше загоряла мускулеста шия.

— Къде ви е колата?

— Нямам кола — отвърна Ребека. — Дойдох с веспата си.

Той повдигна вежди.

— И ще носите всичко това с веспата?

— Станала съм много сръчна — призна си тя. Погледна го с блеснали очи, по лицето й още имаше руменина. — Като да прекосиш Ниагара на въже.

— Къде сте отседнали?

— В една ферма на около десет километра от града.

— Десет километра на веспа, натоварена с продукти? — В свъсените му очи се четеше недвусмислено подозрение.

— Обичам да пътувам така. Трябва само малко да поседна, преди да тръгна. — Тя преглътна. — Благодаря ви, че ми събрахте нещата. Вижте, нека ви почерпя чаша кафе. Или бира. — Тя се опитваше отчаяно да звучи доста притеснена, от което поканата да прозвучи с половин уста.

— Любимият ми бар е съвсем наблизо.

Пазарът гъмжеше около тях, шум и цветове обграждаха момента на неподвижност и тишина, който настъпи между тях. Това е някакво шествие, помисли си тя с някаква далечна част от мозъка си, ярък фестивал, който бе предоставил възможност на двама чужденци да се срещнат случайно.

— Може да ме черпите бира — каза той. Вдигна кошниците й с лекота и закрачи към бара, за който бе споменал. Тя стоеше неподвижна и се вглеждаше в широкия му гръб.

Хванах дракона, помисли си тя. Тънката й като паяжина мрежа бе паднала върху звяра. Щеше ли тя по някакво чудо да се стегне здраво и да го обездвижи достатъчно дълго, докато тя сграбчи принцесата от затвора му и избяга с нея далече, далече?

Опушеният бар не бе толкова претъпкан, както преди час; повечето от студентите бяха отишли на сутрешни занятия. Той избра една маса в дъното, далеч от погледа на влизащите през вратата. Тя разтъркваше коляното си, благодарна, че я остави да седне, а той отиде до бара. Престореното падане се оказа болезнено упражнение.

Мислите й кипяха прекалено силно, за да може да ги разграничи. Това беше нейният шанс и не трябваше да позволява страхът или нетърпението да го провалят.

Флорио, изглежда, не бързаше с поръчките. С Алфредо, бармана, бяха потънали в разговор, но гласовете им бяха прекалено снижени, за да може Ребека да чуе нещо. Видя Алфредо да се усмихва. Може би бе видял малкото представление на площада и се бе досетил каква й е играта. Молеше се да не направи някаква остроумна забележка и да постави Флорио нащрек.

Той се върна с питиетата, седна срещу нея и сякаш я притисна в ъгъла с широките си плещи. За миг й се стори, че от него я лъхна лек мирис на изгоряло дърво, първичен дъх на мъж, който живее първичен живот.

— Как е кракът?

— О, оправя се, благодаря.

— Как го счупихте?

— Нещастен случай при катерене през лятото.

— Може би не трябва да му пренасяте тежестта си. Виждал съм ви как се разхождате по полята. Справяте се добре.

В гласа му имаше нотка, от която я побиха тръпки. Тя сви рамене.

— Посъветваха ме да се разхождам. Доста ходя пеша.

— И понякога падате?

— Понякога падам — съгласи се тя.

— Изглежда, че търсите нещо там — каза той спокойно и отпи. — Чудя се какво ли би могло да бъде.

Край на увереността й, че е била предпазлива. Тя преглътна.

— Интересувам се от археология. Аз… намирам всякакви неща.

— Не се и съмнявам — каза той невъзмутимо. — Не сте студентка, нали?

— О, не.

— И аз така мислех. По-възрастна сте, отколкото изглеждате.

— Така ли?

— Обличате се като тях — каза той. — Но това е само поза, нали?

— Не знам какво имате предвид под „поза“? — попита тя внимателно.

Усмивката на устата му изглеждаше иронична, но в погледа му нямаше закачка.

— Изглеждате на двайсет, но трябва да сте с десет години по-голяма. Личи ви по очите.

— По очите ли?

— Нямам предвид, че имате бръчки около очите.

Ребека задържа погледа му още една секунда, после плъзна очи покрай него.

— Не съм студентка. Просто бедно работещо момиче.

— Бедно работещо момиче — повтори той. Стоеше съвсем неподвижен, забеляза тя, тялото му не помръдваше, но пръстите му барабаняха по бедрото. — Защо ме преследваш, работещо момиче?

Усети как страните й пламнаха, донякъде от силна изненада.

— Нямам никаква представа за какво говорите!

Той изви едрото си тяло, за да погледне под масата.

— Винаги носиш тези боти. Имат ясно забелязващи се жълти кръпки отстрани. Също така оставят характерни отпечатъци. Обикаляш около къщата ми. От три дни насам. Чух някакъв шум в дърветата над къщата. Качих се там и видях къде си се била свила.

— Аз? — каза тя, но гласът й се задави в гърлото.

— Сигурно си ходила там няколко пъти, за да намачкаш така тревата — отвърна той. Отпи от бирата си, като през цялото време я гледаше. — Знаех, че си ти, защото открих следите ти. С твоето куцане няма как да съм сбъркал. Проследих ги до пътя. Намерих къде си паркирала веспата. А днес хвърляш продуктите си в краката ми.

Устата й бе пресъхнала.

— Това е лудост. Дори не знам кой сте.

— Хайде да не се правим на луди, работещо момиче — каза той, изведнъж бе станал много заплашителен. — Каква е историята ти?

Ребека мълчеше, мислите й кипяха. Ако сега излъже нагло, може да провали всичко. Не знаеше за колко неща около нея се бе досетил, но ще се наложи да признае част от истината, само и само да продължи играта.

— Добре — чу тя спокойния си глас. — Наистина идвах край къщата ви.

— Защо? — попита той.

— За да видя дали е вярно за децата ви.

Флорио рязко свъси вежди.

— И какво общо имат децата ми с теб, по дяволите? — попита той грубо.

Ръцете й трепереха. Тя стисна чашата и се застави да го погледне в очите.

— Имам нужда от работа — каза тя смело. — Гледах двете деца на едно американско семейство, но те се върнаха в Щатите. Много искам да остана, но повече нямам пари. Казаха ми, че наблизо живее американец с децата си. Затова отидох да видя. — Тя облиза устните си. — Обожавам децата. Единственото, което мога да правя, е да се грижа за тях. Не взимам скъпо.

— Искаш да те взема на работа? — попита той тихо. — Затова ли е целият маскарад?

— Да.

Той я изгледа, сякаш се канеше да изтръгне от нея истината, като я стисне с двете си голи ръце за гърлото. Но страхът за физическото й оцеляване не бе по-силен от ужаса, че отново ще предаде Терез.

— Знаеш ли името ми? — попита той.

— Чух да ви наричат Флорио.

— А ти имаш ли си име? — поиска да знае той.

— Ребека Бърнс — отвърна тя, казвайки му името на бившия си съпруг с ясното съзнание, че това е поне някакво прикритие пред истинската й самоличност.

— Ребека? Имаш късмет, че те нямаше, когато преди три дни ходих да те търся, Ребека — каза той с копринено спокойствие. — Ако те бях намерил, щеше горчиво да съжаляваш.

Тя се изправи на стола си.

— Моля ви, не ме заплашвайте.

Той я разглеждаше мълчаливо. Отново й се стори, че очите му проникват зад слабото й прикритие и пронизват душата й. Най-опасно щеше да стане, ако разбере коя е или по някоя физическа прилика с Терез, или ако името й му напомнеше нещо. Не й се искаше да си представя как ли би реагирал, ако разкриеше самоличността й, но в главата й се въртяха сцени като как я извличат от дъното на езерото. Инстинктивно обаче усещаше, че ако сега трябва да разгадава истината за нея, последният човек, за когото би я сметнал, бе, че е майката на Терез.

— И как реши, че ще искам някоя непозната да се грижи за децата ми? Как реши, че не бих могъл да се грижа сам за тях?

— Нямам причина — отвърна тя. — Просто се надявах, че малко евтина надеждна помощ няма да ви е излишна. Вижте, господин Флорио, аз съм детска сестра, цял живот работя с деца. Можете да разчитате на мен. Работлива съм. Дори мога малко и да преподавам.

— Да преподавате? — повтори той.

— Уроци от учебната програма.

Той изсумтя.

— Как се казват хората, за които работехте?

Имаше готов отговор.

— Семейство Алджърс. — Това име бе прочела на заключената порта на безлюдна вила на пътя към Скеджия. Дълго търси, докато намери подходящо място — голяма къща като тази, с детски люлки и пързалки, които се виждаха от пътя. Ако провери, историята й ще има някакво бегло потвърждение.

— Щом си сестра, защо не си намериш работа в някоя италианска болница? — попита я той.

— Опитах. За всяко място има по хиляда молби и една чужденка няма много шансове. Още повече, когато италианският й е наполовина испански.

— Испански ли?

— Последната ми работа беше в болница в Лос Анджелис. През по-голямата част от времето говорех повече испански, отколкото английски.

— Разбирам — каза той, без да откъсва очи от нея. Дали се върза на историята й?

— През лятната си отпуска отидох да се катеря — продължи тя, — но всичко се обърка. Счупих си крака. И не само крака. Дойдох в Италия, за да се отърся от всичко това. Тук се чувствам много добре. Щастлива съм. Хората много ми харесват, страната и историята й също. Не искам да се прибирам вкъщи с подвита опашка. — Тя преглътна, чудейки се дали звучи убедително. Смесваше в една правдоподобна бъркотия и истината, и лъжата. — Искам само да имам къде да живея и да разполагам с достатъчно пари, за да се прехранвам.

— Шпионирането и залагането на капани не е най-добрият начин да ми спечелиш доверието.

— Не съм смятала, че това е шпиониране и залагане на капани. Щеше да е много по-добре, ако се бе получило, както го бях замислила. А именно — невинно да ви разкажа за себе си и вие да кажете: „Хей, имам работа за теб.“ Но предполагам, че нагазих направо с обувките, нали?

Тъмните му очи не се откъсваха от нейните, пръстите му тихо барабаняха по стегнатото бедро.

— Едно от децата ми… се нуждае от помощ.

— Каква помощ? — попита тя и сърцето й внезапно заби.

— Тя има специални проблеми. И специални нужди.

— Колко е голяма?

— На тринайсет.

— А другото ви дете?

— Тя е на петнайсет.

Ребека се наведе напред.

— Какво имате предвид под „специални нужди“?

Флорио, изглежда, се колебаеше. За първи път погледът му бе насочен навътре, а не я пронизваше.

— Терез е необикновено дете. Тя е много интелигентна. Но също така е много уязвима. Изживява тежък период. Майка й почина тази година.

Каза го без следа от мъка.

— Почина? — не се въздържа да повтори тя.

— В Сан Франциско избухна ужасен пожар.

— О, колко ужасно! Безкрайно съжалявам.

— Момичетата са били в къщата. Не бяха наранени физически, поне не сериозно, но получиха емоционални травми. Особено Терез.

— Тогава не трябва ли да си отиде вкъщи, сред приятелите, където ще може да получи професионална помощ? Като държите дъщеря си погребана сред горите в чужда държава, няма да й помогнете особено. — Не искаше гласът й да прозвучи авторитетно, но така стана.

— Така са защитени — отвърна той лаконично.

Ребека бавно кимна.

— Вижте какво, господин Флорио, не ме отписвайте, защото опитах да се направя на хитра. Наистина имам нужда от работата, а може би вие имате нужда от мен. Ако… — Тя преглътна, преди да произнесе името. — Ако Терез е болна или самотна, аз мога да помогна. Сериозно ви говоря.

Той пресуши чашата си. Мразеше го, защото го държеше отговорен за това, което бе причинил на Терез не само през последните месеци, а през всичките години. Също така се боеше от него. Но точно сега трябваше да гледа на него като на нетърпеливо кученце, молещо за бисквитка.

— Освен това — продължи тя — бих могла да ви помагам в домакинската работа, както правя у госпожа Фиорентини, където съм отседнала. И със сигурност се нуждаете от човек, който да ви пазарува. Плащате колкото ви поискат и те ви грабят безобразно.

— Какво е аутизъм? — попита той внезапно.

Кръвта на Ребека замръзна във вените й.

— Защо питате?

— Просто ми отговорете на въпроса.

— Аутизъм е болест, подобна на детската шизофрения. В основни линии става въпрос за разстройство в комуникацията. Симптомите са пълно затваряне в себе си, неспособност за развитие на речта, маниакално поведение, повтарящи се действия като люлеене и подскачане. Някое от децата ви показва ли подобно държане?

Тишината зейна като тъмна бездна.

— Не — каза той накрая. — Никое.

Тя се взираше в него и чувстваше как кръвта й отново потече в жилите й, защото разбра, че въпросът беше, за да я изпита.

Флорио извади писалка от джоба си и бутна една книжна салфетка към нея.

— Дай ми телефонен номер, на който мога да те намеря.

Ръката й трепереше толкова силно, че писецът скъса меката хартия. Имаше някаква надежда, но тя бе изпробвала късмета си докрай. Още малко и щеше да провали всичко. Сега трябваше да се маха от него. Веднага щом свърши да пише, стана на крака и си взе кошниците.

— Трябва да се връщам. Приятно ми беше да се запознаем. И съжалявам, че бях толкова непохватна.

Той също стана.

— Ще те закарам.

Тя категорично поклати глава.

— О, не, благодаря. Някой ще трябва да се връща да вземе веспата ми. Всичко е наред наистина. Коляното ми е много по-добре.

Въпреки протестите й, той настоя да й помогне да занесе кошниците до мотора. Не си казаха нито дума. Под сянката на катедралата, в алеята, която миришеше на котки и италианска храна, той й помогна да натовари покупките. Кошниците натегнаха силно веспата от двете страни.

— Можете да направите нещо за мен — каза тя, като изправи мотопеда.

— Да?

— Можете да ми запалите мотора. Ще го направите ли? Той сложи ботуша си върху педала и натисна два пъти надолу. Веспата оживя. Тя му се усмихна двусмислено.

— Благодаря! До скоро виждане… може би. — Тя яхна мотопеда и се изстреля надолу по павираната алея. Остави го, без да се обръща назад.

Лек дъждец миеше мъгливия пейзаж, докато тя караше към къщи. С усилие балансираше натоварените кошници, коляното й пулсираше, беше й студено и трепереше от слабост. Всичките й предварително планирани схеми се бяха задействали. Беше заложила всичко на една карта и все още не знаеше дали бе спечелила, или бе загубила.

Когато за първи път чу, че Майкъл Флорио е долетял от Сан Франциско, веднага инстинктивно си помисли за Терез. Доколко беше травматизирана? С какви вътрешни защитни сили разполагаше, за да предпази психиката си в такава ужасна ситуация? Ребека си бе имала работа с прекалено много травмирани деца и нямаше как да не се страхува от последствията.

Според общественото мнение изчезването на Флорио бе публично признаване на вината, бягство от правосъдието, което завършва или с постоянно изгнание в чужбина, или с кървав разстрел в някой долнопробен хотел. Но чия беше вината — негова или на Терез?

Ребека веднага бе разбрала, че само доброто на детето има значение за нея. Въпросите за вината дойдоха след това.

В Сан Франциско изглеждаше, че няма надежда да види Терез отново. Но все пак в тъмния тунел проблесна светлина, една случайно изпусната забележка от Барбара Флорио преди тринайсет години, която бе останала в подсъзнанието на Ребека през всичките тези години.

Разговорът, чиято цел бе Ребека да се успокои за бъдещето на детето, се бе въртял основно около имоти. Барбара Флорио бе разказвала с гордост за многото къщи, които притежават: ранчото в планините на Марин Каунти, вилата за ски в Австрия, селската къща в Ирландия.

А когато Майкъл наистина иска да се махне от всички и от всичко, бе казала тя с ироничен смях, той отива в онази стара мелница, скрита в горите край Урбино. Оттам произхожда семейството му. Това е единственото място, където не кани никого, а и повярвай ми, никой, който е сума си, не би отишъл. Тя дори не е реставрирана както трябва и аз мразя това място, но то си е неговото убежище и той обича да се усамотява там. Погрижил се е никой да не знае за него.

Ребека още помнеше самодоволната усмивка на лицето на Барбара Флорио. Нещо повече, ясно помнеше начина, по който тази жена снижи гласа си, за да изрече тези думи, защото споделяше с нея не само нещо за мъжката абсурдност, но и някаква тайна.

Няколкото изречения за Урбино бяха потънали в дъното на паметта й. Но пак бяха изплували оттам. И когато й казаха, че Майкъл Флорио е избягал от Сан Франциско в деня на погребението на жена си, като е взел със себе си Терез и сестра й, пред очите й изникна самодоволната усмивка на онези бляскави устни и дочу името Урбино.

Това беше подаръкът на Барбара за нея. Тя бе отнела детето на Ребека, но в замяна й бе дала следа, по която отново да открие Терез.

Никой друг нямаше никаква представа къде би могъл да е Флорио. Много се чуди дали да не каже на полицията. Но още от самото начало осъзна, че целите им бяха различни. Дори Флорио, а не Терез, да е виновникът, момичето щеше да бъде прибрано в психиатрично заведение. Като биологична майка, която се е отказала от нея при раждането й, тя никога нямаше да получи достъп до детето.

Отлетя до Рим, водена единствено от инстинктите си, като се надяваше, че Урбино е достатъчно малко градче и ще има възможност да открие мелницата на Майкъл Флорио. Стигна там по тъмно в понеделник в полунощ и стоя будна на автогарата, докато изгрее слънцето и бе в състояние да продължи търсенето си.

Мелницата на Майкъл Флорио бе по-усамотена, отколкото съпругата му бе предполагала. Нямаше телефон и, изглежда, никой не бе чувал за нея. Отне й дни, докато намери малката пощенска станция, в която знаеха нещо за нея, и съпругата на пощальона, която каза как да стигне дотам.

При първото си отиване забеляза кален джип, скрит в хамбара, а знаеше, че наследството на Барбара беше чисто злато. Плака от облекчение, скрита в папратта. Но как би могла да проникне в крепостта? Единственият начин беше да го остави той да я намери и по своя воля да я заведе в къщата. Реши, че той сигурно ще има нужда от помощ при отглеждането на двете си пораснали дъщери. Точно в този ден се роди и планът й.

Известно време отлежаваше в ума й, но прие окончателен вид, докато лежеше скрита в папратта. Разбра точно какво трябва да направи.

Щеше да му отнеме Терез.

Знаеше, че това ще е отвличане, но Флорио достатъчно бе прегрешил пред детето. Каквато и да бе истината, Терез не трябваше да бъде оставяна да страда по време на ужасните полицейски процедури, които щяха да последват.

Щеше да се сближи с Терез, да спечели доверието й, да спечели и сърцето й. После, когато настъпеше подходящият момент, щеше да й каже истината. И щеше да отведе Терез далеч, далеч, на слънце и на чист въздух, на някое по-добро място. Имаше достатъчно пари да започне нов живот в Австралия или Нова Зеландия, някъде на чисто, някъде, където никой не знае за ужасите от миналото й.

И там, започвайки на чисто, щеше да излекува Терез. Заедно щяха да разрешат проблемите й, каквито и да бяха, щяха да премахнат тъмната сянка, която бе паднала над живота на детето.

Щом тя бе открила къщата в Урбино, и други можеха да я намерят. Времето й беше ограничено. Единственото, което имаше значение, бе да изведе Терез от капана. Когато копоите надушат Майкъл Флорио, тя трябва отдавна да е заминала. Трябва да е взела Терез и да е избягала далеч, където осиновителят й не би могъл да я стигне. Каквото и да е направила Терез, тя никога вече няма да остави да й я отнемат.

Ребека вдигна лице към небето и премигна срещу студения дъждец. Мъглата беше гъста и обгръщаше залесените хълмове. Прекалено много искаше да успее, твърде отчаяно се стремеше към непознатото си дете. Дали се бе получило?

Сега й оставаше единствено да чака. Да чака и да се моли той да я потърси.

На следващия ден Ребека не отиде в Урбино, нито на последващия. Остана във фермата на Фиорентини, като безмилостно търкаше всяка повърхност, която й попаднеше подръка, сякаш се опитваше да намери спасение в тежката физическа работа. Така можеше, усещайки нуждата й от усамотение, госпожа Фиорентини да я остави на спокойствие.

След два дни безплодно чакане у нея започна да се надига паника. Бе превърнала връщането на Терез в смисъл на живота си. Ами ако Флорио пак изчезне и отиде на някое друго, дори още по-недостъпно място? На Ребека й се искаше веднага да тръгне към мелницата и да огледа, но знаеше, че така би провалила всичко.

Започваше да й става ясно, че си е поставила ултиматум. Ако Флорио не се хване на въдицата й, нямаше да има друг избор, освен да каже на полицията къде се намира.

Трябваше да върши нещо, иначе щеше да полудее. Въпреки студа, каза на Фиорентини, че ще отиде да вземе зеле. Качи се на веспата и пое по калната алея към голямото поле, засято със зеле зад хълма. Беше мъгливо и леденостудено, мястото не миришеше приятно, но й беше хубаво, че усеща студения въздух по лицето си и вижда небето. Тя се поразходи енергично край полето, за да се стопли, преди да започне работа.

На това място отглеждаха зеле от ломбардски сорт, любимо ястие по тези места, зелките бяха масивни и тежки като камъни. Първите слани вече бяха попарили огромните зеленчуци отвън. Тя белеше почернелите външни листа, когато чу рева на голяма машина, и се извърна. На пътеката спря джипът на Майкъл Флорио.

Сърцето й болезнено се сви в гърдите, когато видя тъмната му фигура да слиза от колата. Изведнъж съжали, че е дошла на това призрачно място, където той може да направи с нея каквото си науми. Но го очакваше твърдо решена.

— Хазяйката ти ми каза, че си тук — поздрави я той. Носеше тежкия си овчи кожух. Лицето и косата му бяха мокри от мъглата. — Какво има? Приличаш на подплашен заек.

— Просто ми е студено.

Флорио леко махна с глава.

— Колата ми е там. Да тръгваме.

— Защо? — попита тя и този път не успя да скрие страха в гласа си.

— Ти започна този разговор — отвърна той. — Да го довършим.

Сърцето на Ребека натежа като олово в гърдите й. Дали вече не е проникнал под прозрачното й прикритие и е открил всичките й пробойни? Чакаше я. Тя пое с натежала стъпка към големия джип.

Той й отвори дясната предна врата. Тя влезе и се огледа из спретнатата чиста кабина. Той седна до нея и затръшна вратата. Извисен над нея, в такава близост той изглеждаше заплашително едър. Тя притисна гръб към вратата, опипвайки за дръжката, като се чудеше колко бързо ще може да избяга, ако се наложи. Но държеше брадичката си изправена и дръзко го гледаше в очите.

— Е? — попита тя.

Той се взираше в нея известно време.

— Ако си мислиш, че съм някакъв саможив милионер, забрави.

— Простете? — каза тя искрено озадачена.

— Ако наистина те взема, ще бъде срещу квартира и храна плюс петдесет долара на седмица. Това е.

Невярваща на ушите си, Ребека усети, че пулсът й внезапно се учестява.

— Петдесет долара на седмица?

— Каза ми, че искаш само място, където да отседнеш, плюс малко допълнителни пари.

— Точно това имах предвид.

— Повече от петдесет не мога да ти давам. Ще можеш да спестяваш деветдесет процента от тях. Тук няма много глезотии.

— Свикнала съм да живея без глезотии. — Все още невярваща, тя пое дълбоко дъх. — Да не би да ми предлагате работата?

— Предлагам ти една седмица изпитателен срок — каза той. — Ако не се справиш, изхвърчаш.

— О, ще се справя — увери го тя тихо. — Ще се справя! Не се тревожете.

Пръстите му барабаняха по волана, докато той преценяваше реакцията й.

— Предложението зависи от много неща — каза той. — Най-важното от тях е да се спогодиш с момичетата. Обсъдих го с тях. Те с нетърпение чакат да се запознаете. Утре сутрин. Преди единайсет. Ела в къщата. Няма нужда да ти казвам как да стигнеш.

— Не, няма — отвърна тя. — Ще дойда.

— Току-що бях подложен на едночасов разпит за теб от страна на хазяйката ти.

— Госпожа Фиорентини? — Ребека се усмихна. — Разбираме се.

— Мисли, че си чудесна. Изглежда си спасила живота на сина й.

— Поряза си ръката, това беше всичко.

— Поразпитах и другаде за теб — продължи той с тих, леко дрезгав глас. — Никой не каза лоша дума за теб. Всички мислят, че си чудесна. — Той млъкна. — Но никой не е виждал никакво доказателство за това, което твърдиш, че си.

— Защо трябва да съм това, което твърдя, че съм?

— Мисля, че си лъжкиня — отвърна той спокойно. — Но в днешно време кой не е? Имаш право на малките си тайни, колкото и горчиви да са те. Не ми пука за миналото ти. Интересува ме само доброто на децата ми. Ако можеш да им помогнеш, получаваш работата. — Гласът му стана малко по-нисък и по-дрезгав. — Но ако по някакъв начин някога им навредиш, тогава аз от своя страна ще ти навредя.

— Никога не съм наранявала дете, господин Флорио — отвърна тя стегнато.

Той леко кимна. Изражението на очите му й казваше, че говори съвсем сериозно — той виждаше в нея средство, което може да използва, средство, което би изхвърлил, ако се окаже, че създава проблеми.

— Ще живеем заедно — каза той. — Предлагам ти следната сделка. Върши си работата и не задавай въпроси за нас. В замяна ние няма да задаваме въпроси за теб. Когато всичко свърши, обръщаме си гръб и всеки по пътя си. Това приемливо ли е за теб?

Тя се насили да се усмихне.

— Напълно приемливо.

Беше заваляло. Капките барабаняха по покрива на джипа в такт с пръстите му по волана.

— Още две неща. Първо: безопасността на децата е от първостепенна важност. Всичко друго, което вършиш, минава на втори план. Разбра ли?

Ребека кимна.

— Второ: докато си моя служителка, очаквам да правиш каквото ти кажа. Което предполага, че не искам неподчинение и в най-малкото нещо. Имаме си установени правила на живот. Като ги научиш, ще ги следваш безпрекословно. Без изключение. Никакви велики идеи или импровизации. Всичко става по устав. Разбра ли ме?

— Искате много за петдесет долара — каза тя.

— Затова ти го казвам предварително. Ако не е приемливо за теб, няма смисъл да си губим един друг времето.

— Не съм казала, че не е приемливо — каза тя, принудена да преглътне яда си. — Работила съм в болници. Знам какво значи да се спазват правила. Но от това, което казахте, разбирам, че искате робиня, а не бавачка.

— Няма да вършиш по-тежка работа, отколкото в дома на Фиорентини — отвърна той. — Няма да имаш разходи и ще вземаш джобни пари. Това не е робия.

Ребека кимна.

— Прав сте. — Трябваше да бъде сговорчива с този властен параноичен човек. Ако не се вместваше в мрачните му представи, нямаше шанс да се добере до Терез. — Много добре. Приемам условията.

Очите му се спряха на устата й, сякаш се опитваше да познае по устните й дали наистина се съгласява или не.

— Добре — каза той, без да променя тона си. Пресегна се през нея и отвори вратата. Вътре се втурна студена и влажна въздушна струя.

— Утре в мелницата. Преди единайсет.

Тя слезе от джипа. Той не я дочака да затвори вратата, а я затръшна вместо нея. Двигателят забоботи и голямото превозно средство се заклатушка по пътя. През замъглените прозорци й се мярна тъмният му силует. После всичко потъна в мъглата, с изключение на глъхнещия рев на двигателя.

Имаш право на малките си тайни, колкото и горчиви да са те. Той за каква я вземаше? Някаква дребна престъпница или наркоманка? Да приеме мисълта да работи под погледа на тези надменни очи, бе все едно да преглътне назъбен камък. Заседна в гърлото й и я задави.

После изведнъж й хрумна, че успешно му бе пробутала измисления си образ. Помисли си за Терез и си спомни, че току-що бе постигнала голяма победа. Печелеше тя, а не Майкъл Флорио. Тя контролираше положението, а не той. Флорио просто не го знаеше. Утре щеше да се срещне с детето си. Чак не й се вярваше.

Мина й през ума, че Флорио трябва да върви против всичките си инстинкти, против всичките си правила за оцеляване, за да я допуска в живота си. Сигурно е сериозно загрижен за Терез, щом е поел такъв риск. Но сега всичко, което тя искаше, бе да е с дъщеря си.

Тананикаше си, докато се бореше с хлъзгавия път и опиянението я носеше като на криле.

По пътя за мелницата Ребека се поколеба веднъж-дваж дали да продължи по-нататък.

На закуска не бе в състояние да сложи и залък в устата си, стомахът й бе свит на твърда топка и не приемаше никаква храна. На загриженото семейство Фиорентини разказа лъжата, че предния ден е яла нещо тежко в Урбино. Но усещането за нервно гадене продължи и след закуска. Когато това, което бе желала най-силно, се приближаваше, то започна да я ужасява.

Трудно се стигаше до мелницата, беше достъпна само през лабиринт от кални пътища. Без указания никога не можеше да бъде намерена. А къщата се издигаше на високо, нямаше начин превозно средство да се приближи незабелязано.

Флорио сигурно бе избрал къщата преди години. Като някой прастар рицар си бе осигурил убежище. Дали винаги си бе мислил, че някой ден ще има нужда от това тайно място? Предчувствал ли е, че нещо ще го прогони тук?

Паркира пред мелницата и се спря за миг. Къщата бе по-голяма, отколкото й се струваше — бе построена в Г-образна форма около павиран вътрешен двор. Красива сграда от сиви камъни, обсипани с кафяви лишеи, с прозорци и врати, опасани с тежки дъбови греди.

Беше десет без четвърт и бе много тихо. Ребека отиде до вратата и видя като насън как ръката й се пресегна към тежката метална халка и потропа на дървото. След безкрайна пауза вратата се отвори и в рамката й застана Майкъл Флорио.

— Здравейте — чу се тя да казва ведро. — Не съм подранила, нали?

— Не — каза той. — Влизай.

Тя се насили да му се усмихне и пристъпи вътре.

Първото й впечатление от интериора беше за мълчалива пустота. Къщата миришеше на восък, пушек и ленено масло, смесица от аромати, които й се сториха натрапчиво познати. Единствената мебел беше шкаф от осемнайсети век в коридора, в ключалката му бе пъхнат масивен бронзов ключ.

— В кухнята сме — каза Флорио и я поведе. Стените бяха от гол камък. Подобно на повечето тоскански фермерски къщи, приземният етаж бе първоначално проектиран за обор. От високите сводести тавани висяха свещници от ковано желязо. В халките им имаше свещи, а не електрически крушки, забеляза тя. Някои от тях бяха запалени и хвърляха трептяща светлина.

— Нямате ли електричество? — попита тя.

— Още не — отвърна той. — Може би до края на месеца. — Беше облечен в карирана риза и избелели джинси, на краката си имаше маратонки. Без тежкия овчи кожух фигурата му не беше толкова едра, колкото бе предположила. Той бе строен и се движеше с лекота и грация, напълно различен от здравеняшкото присъствие, което излъчваше с палтото. Вървейки след него, тя забеляза, че гъстата му тъмна коса пада над яката.

Поведе я по дълго стълбище, което стигаше до семейната кухня — огромна светла стая с големи прозорци. Както в къщата на Фиорентини, голяма пещ с купол заемаше основна част от кухнята и разпръскваше уют. В средата на стаята имаше кръгла чамова маса. А на нея зад множество отворени книги седеше момиче.

Ребека изгуби ума и дума, като актьор, на когото са подали грешна реплика и той безпомощно се е объркал.

Момичето вдигна поглед. Косата й бе блестяща и русолява. Бе много хубава, почти жена. Тъмнокафявите й очи срещнаха погледа на Ребека.

— Здравей — каза тя. — Аз съм Девън.

Девън. По-голямата дъщеря. Къде беше Терез? Ребека успя леко да се усмихне.

— Над какво работиш? — попита тя с небрежност, която дори на нея й прозвуча фалшиво. — Прилича ми на алгебра.

Девън обърна учебника така, че Ребека да види редовете с алгебрични формули.

— Диференциално смятане. Тази седмица го започнах.

— Наистина ли? Изглежда, добре се справяш — каза Ребека, загледана в стройните редици от цифри и символи.

— Имам някои проблеми. — Момичето сви рамене. — Не е чак толкова трудно. В основата си е само логика.

— Трябва да си добра по математика, щом можеш сама да се учиш на това смятане — каза тя ведро. — Това е чудесно.

Видя, че Флорио направи физиономия заради баналния й разговор. Беше се облегнал на един от чамовите шкафове, ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Някакъв шанс да й помогнеш? — попита той.

— Със смятането? — Ребека взе учебника на Девън и се опита да се съсредоточи. — Моята сила е в биологията и химията. Никога не съм била отличничка по математика. Ако искате, по-нататък ще го погледнем, става ли?

Девън се оживи.

— Разбира се. — Беше много уравновесена, забеляза Ребека. Притежаваше способността на Флорио да бъде себе си, без да го увърта.

— Деви — каза Флорио, — защо не предложиш на гостенката нещо за пиене?

— Искаш ли сок? — попита сериозно Девън.

— С удоволствие — отвърна Ребека.

— Къде е Терез? — Флорио попита Девън.

— Още е в леглото — каза момичето, потънало в работата си.

Флорио си погледна часовника.

— Спа зле. Уморена е.

На Ребека й се стори, че улови някакъв лек заговорнически поглед между двамата, Флорио се изправи.

— Ще отида горе да я видя, оставям ви за малко двете да се поопознаете.

— Добре.

— Повикай ме, ако ти трябвам — каза той и разроши лъскавата коса на Девън, като мина покрай нея.

Ребека наблюдаваше как Девън изстисква плода. Оглеждаше изваяния профил, леко стиснатите от старание устни. Момичето бе облечено в тесни джинси и черна тениска с „Ред Хот Чили Пепърс“. Фините й ръце бяха почти женски и заоблеността на гърдите и бедрата показваше, че пубертетът вече бе дошъл и преминал. Ребека примираше от желание да види Терез.

— Къщата ви е много усамотена.

— Малко е изолирана — отвърна Девън. — Но е хубава, нали?

— Прекрасна е. — Наум си каза колко отчайващо самотно трябва да е това място за две момичета на тийнейджърска възраст.

— Баща ми направи всичко това — каза Девън и махна с ръка из кухнята.

Ребека се огледа. Стаята беше майсторски обзаведена с разкошен изпъстрен с фигури бор. Имаше газова печка, но на местата, на които би трябвало да са електрическите уреди, зееха дупки и празни контакти. Нямаше хладилник. Нямаше миялна машина и пералня. Животът тук трябва да е тежък.

— Кой готви? — попита тя.

— Редуваме се.

— И тримата ли?

— Ами, аз и татко. Терез — това е сестра ми — не обича да готви и да чисти, изобщо мрази домакинската работа.

— Така ли? Добре ли готвиш?

Момичето приключи с двете чаши сок. Избърса ръцете си в кърпа.

— Когато тръгвахме от Сан Франциско, взех със себе си китайска готварска книга. Обожавам дим сум. Ти обичаш ли дим сум?

— Разбира се, въпреки че никога не съм го готвила.

— Това е най-любимата ми храна на света. Преди татко ни водеше всяка седмица в ресторант, където приготвяха дим сум. Тогава си мислех, че ще се науча как се готви. Имаш ли представа колко е трудно да приготвиш дим сум?

— Изглежда трудно — каза Ребека усмихната.

— Доста по-трудно е от смятането. — Постави чашата сок пред Ребека и сама седна. — Трябваше да избера нещо по-просто.

— А като няма дим сум, какво ядете?

— Когато е мой ред, приготвям риба тон и салата. А баща ми приготвя салата и риба тон.

Ребека се засмя.

— Не мога да готвя дим сум, но мога повече от риба тон и салата.

— Това е добре. Но трябва да внимаваш. Терез е алергична към много неща.

Ребека не се въздържа да погледне през рамо, за да провери дали Терез не идва.

— Знаеш ли защо баща ти ме покани тук тази сутрин, Девън?

Кафявите очи срещнаха нейните.

— Нямаме нужда от бавачка — каза тя спокойно.

— А какво ще кажеш за приятел?

Настъпи тишина.

— Наистина ли си била добра по биология и химия — попита Девън, — или просто така си говореше?

— Не, не си говорех просто така.

— Важно е — продължи момичето. — Трябва да се представя добре по тези предмети. Искам да уча медицина.

— Искаш да станеш лекар?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

Девън сви рамене.

— Защото така искам — отвърна тя.

— Е, аз съм учила за сестра. Мисля, че мога да ти помогна за природните науки, въпреки че с диференциалното смятане се справяш сама. Но ти скоро ще се върнеш на училище, нали? Искам да кажа, че това е само ваканция, нали?

— Не точно.

— О? Какво е тогава?

— Оттегляне — каза момичето.

— Оттегляне?

— Да.

— Добре. Разбрах какво имаш предвид. Учителка ти е необходима много повече от бавачка. Така ли е?

— Баща ми каза, че сте много интелигентна — каза Девън.

— Така ли каза? Поласкана съм.

— Искаш ли да погледнеш програмата ми? — предложи Девън.

Ребека кимна. На петнайсет години Девън, изглежда, вече бе придобила част от властните маниери на осиновителя си. Момичето подаде на Ребека някакви напечатани листове. Ребека прегледа програмата. Някъде от дъното на къщата дочу звук, който приличаше на детски плач. Сърцето й сякаш спря. Наложи си да остане спокойна.

— А сестра ти Терез и тя ли учи усилено като теб?

— Когато е в настроение — отвърна Девън, — което не е точно всеки ден. Не е много дисциплинирана. От друга страна, коефициентът й на интелигентност е сигурно с двайсет точки по-висок от моя. — Девън се усмихна. — Някой ден тя ще вземе Нобелова награда или нещо такова, докато аз вадя сливици.

Ребека продължаваше да излъчва безразличие.

— Е, мисля, че ще мога да ти помогна за това. Обучението вкъщи е по-различно от училището. Може да научиш доста повече, ако си интелигентна. Но е много лесно да се отклониш по безсмислени странични пътеки, да се оплетеш в подробности, от които нямаш нужда. Може би най-голямата опасност е да не се преумориш. Разбираш ли за какво говоря?

Девън кимна.

— Мисля, че да.

— Предлагам ти да не учиш повече от два часа сутрин и два следобед. Тогава мога да съм около теб и да ти помагам, ако имаш нужда. По този начин няма да си изпуснала нищо, докато твоето „оттегляне“ приключи. Как ти звучи това?

Девън изглеждаше доволна, причината като че ли беше деловият тон в гласа на Ребека.

— Бихме могли да опитаме.

— Добре. Това, което ти казах, беше съвсем сериозно. Мога да ти бъда и приятел, и учител. Надявам се да се получи.

— Аз също — съгласи се Девън по-сърдечно. — Искаш ли да се качиш горе? Терез трябва вече да е станала, така че ще можеш да се запознаеш с нея. И ще ти покажа стаята, в която ще се настаниш.

— Добре.

Докато вървеше зад Девън по стълбите, Ребека видя, че момичето придобиваше отлична фигура. И все пак й се струваше, че Девън не бърза да порасне. Лицето й не познаваше грима. Не си скубеше веждите, нито си лакираше ноктите и не си правеше труда да подчертава тялото си чрез дрехите. Имаше нещо успокоително, че Терез има за по-голяма сестра това уравновесено и умно момиче.

Стигнаха до площадката.

— Това е стаята на баща ми — каза Девън и посочи към една голяма двойна врата в дъното на коридора. — Моята стая е до нея. А твоята ще е тук. — Тя отвори вратата и отстъпи, за да влезе Ребека първа.

Стаята беше хубава. От нея се влизаше в баня с душ. Имаше вградени гардероби, малко писалище и легло, което изглеждаше удобно и очевидно направено от самия Флорио от същото изпъстрено чамово дърво. Прозорецът гледаше към воденичния вир, панорамата бе насечена от железните пръчки, забити здраво в камъка, против крадци.

Девън проследи погледа й.

— Баща ми има охранителна фирма — каза тя. — За такива неща е истински фанатик. Не е лесно да се проникне тук.

Или да се избяга, помисли си Ребека. Тя се сети за думата, която Девън използва, за да опише присъствието им тук. Оттегляне. Дали имаше предвид бягство от враг, който ги е победил, или отдръпване от света? Може би и двете.

— Стаята е много хубава — каза тя на глас.

— Мислиш ли, че ще ти хареса?

— Отсядала съм в много по-лоши места.

— Наистина ли? — Спокойните очи на Девън я огледаха.

Ребека се чудеше как точно Майкъл Флорио я бе описал на момичетата. Не й се искаше да минава за някакво хипи.

— Искам да кажа, като студентка. Делях с други хора някои доста долнопробни квартири.

— Не си ли живяла в сестринско общежитие?

— За малко.

— В коя болница си се обучавала?

— Всъщност съм обучавана в няколко болници. Най-вече в психиатрии за деца. Всичките в Лос Анджелис. — Тя се измъкна от темата бързо. — Тази стая е направо прекрасна. Гледката е чудесна.

— Искаш ли да видиш моята стая?

— Да, моля.

Девън я поведе по коридора. Стаята й беше голяма, с два прозореца. И двата бяха защитени с тежки решетки. И тук Флорио бе майсторил дървениите, но нивото бе повече от занаятчийско. Беше си направил труда да украси сглобките. Леглото бе красиво резбовано с цветя и листа. Ребека се огледа из спретнатата стая. Имаше пухкави препарирани животни, колекция от стъклени животински фигурки и морски раковини, както и няколко плаката с един и същ млад мъж, сгърчен и нацупен.

Голямата библиотека бе пълна с книги. Всичките бяха подредени. Всъщност и последното мече, и последният стъклен охлюв си бяха на мястото. Дървените мебели блестяха като косата на Девън, а покривката на леглото бе безупречно опъната. Беше подредено като в казарма. Изведнъж Ребека си спомни за себе си, когато беше на петнайсет. Тогава притежаваше същата самодисциплина, същата всепоглъщаща сериозност, същата решителност да стане лекар.

— Много си подредена.

— Благодаря. Да отидем ли сега да видим Терез?

Девън се спря.

— Виж какво, със сестра ми невинаги е лесно да се разбереш.

— О? И защо?

— Ами сама ще разбереш. Не искам да те плаша, но понякога тя може съвсем да откачи.

— Да откачи ли?

— Понякога ни плаши. — Големите кафяви очи гледаха тържествено. — Ако се отнасяш с нея както ти кажем с татко, нищо няма да се случи. Но ако я ядосаш, може да стане… опасна.

Ребека леко се сви.

— И как точно?

— Може да нарани някого — отвърна спокойно Девън. — Да отидем да видим дали се е излюпила. — И тя поведе Ребека към съседната стая.

Тя беше по-малка. Също така тъмна. Пердето все още бе спуснато и през него проникваха само тънки лъчи светлина, промъкнали се през тежките завеси. По стените нямаше плакати, нито полици с играчки, но доста неща бяха разпуснати по пода. В мрака Ребека видя, че навсякъде бяха разхвърляни мръсни дрехи. Една риза бе наполовина покрила чиния с недоизядена изсъхнала храна. Кетчупът се бе просмукал в памучната тъкан. Наоколо бяха нахвърляни десетки книги, почти всичките бяха разтворени и сложени със страниците надолу. Ребека си спомни как мащехата й мразеше този й навик. Майкъл Флорио седеше на леглото. До него под одеялото бе сгушено момиче.

Първото впечатление на Ребека беше от гъста и тъмна разрешена коса, изпод която две сиви очи гледаха с погледа на подплашено животно. Не виждаше останалата част от лицето. Момичето бе прегърнало глезените си под завивката, брадичката й бе притисната в коленете, беше в почти ембрионална поза. Сърцето на Ребека биеше лудо, толкова силно, че тя бе сигурна, че се чува из цялата стая. Ако сега се издадеше, беше загубена. Хипнотизирана от тези сиви очи, Ребека се насили да се усмихне. Устните й бяха сухи като спечена пръст.

— Здравей, Терез. Аз съм Ребека.

Никакъв отговор.

— Поздрави, Терез — промърмори Флорио.

Момичето вдигна едната си ръка и започна да си играе с кичурите коса, пръстите й бяха с къси нокти и мръсни. Явно не се бе къпала от доста време. Най-накрая каза „здравей“ със съвсем тих глас и пак скри устата си зад коленете. Не сваляше очи от новодошлата.

Ребека трябваше да си повтаря, че спонтанното й желание да утеши и целуне детето беше налудничаво и неподходящо. Чувствата у нея бушуваха толкова силно, че без покана тя седна на леглото на Терез. Иначе щеше да се строполи.

— Май изкачих стълбите прекалено бързо — каза тя и се опита да се засмее. И тримата я гледаха и тя реши, че сигурно е пребледняла като платно. Не проваляй всичко, повтаряше си отчаяно тя.

— Добре ли си? — попита заинтригувано Флорио.

— Нищо ми няма.

— Може би е от коляното?

— Просто леко хранително отравяне — изломоти тя. — Спах зле. Не ми обръщайте внимание. — Не можеше да откъсне очи от Терез. — Чух, че и ти си спала зле.

— Сънят й не е много здрав — каза Девън. Терез не отговори. — Трябваше да вляза и да й дам чаша вода, нали, Трий?

Терез леко кимна.

— Сънувах ужасни кошмари — каза тя.

— Какви? — попита Ребека.

Терез вдигна глава иззад прикритието на коленете си и подпря брадичка на ръцете си. Ребека забеляза, че доскоро е плакала, по бузите й имаше мокри пътечки. Лицето й беше бледо и изпито. Ъгълчетата на месестата й уста, поразително приличаща на устата на Райън, се обърнаха надолу.

— За мама — каза тя.

— О, съжалявам — отвърна Ребека. Знаеше, че дъщеря й е на тринайсет, но инстинктът й диктуваше да се отнася с нея като три-четири години по-малко дете. — Всичко през нощта изглежда ужасно, нали? Но сега навън слънцето свети ярко. Ако станеш, може да се почувстваш по-добре.

— Сигурно — каза неубедително Терез.

Девън се бе навела да вдигне мръсната чиния.

— Трий, тук е страхотна бъркотия. — Тя въздъхна. — Мирише на зоологическа градина.

Флорио сложи длан на рамото на Девън.

— Ще ви оставим да се опознаете — каза той. — Когато свършите, защо не доведеш Ребека навън да види мелницата, Терез?

— Добре — каза Терез едва чуто.

Двамата с Девън излязоха от стаята. Ребека се изправи, мразеше тъмнината и тъгата, които витаеха в тази стая. Отиде до прозореца и разтвори пердето. Слънчевата светлина нахлу вътре и изненада Терез, която мушна лице под одеялото.

— Май имаш нужда от чисти дрехи — каза Ребека. Започна да събира разхвърляните предмети. Изглеждаше делово, но чувстваше, че не контролира себе си. Светлината, която пусна в стаята, направи хаоса още по-очевиден. Тук беше потискащо като в клетка на шимпанзе.

Размазаната снимка на Терез в списанието й бе дала малко информация за това как изглежда дъщеря й. Имаше бегла прилика с нейното детско лице. Но момичето беше толкова занемарено, че беше трудно да се различи каквото и да било. Чувстваше отчаяно съжаление към това потиснато мърляво дете. Ще те измъкна, закле се тя наум. Ще избягаме на свобода.

След адреналина, който се разля във вените й, сега се чувстваше като насън, физическата й сила бе изцедена. Значи това беше краят на търсенето? Тогава осъзна, че истинското търсене едва сега започваше. Пред нея се бе ширнала цяла вечност.

Докато събираше дрехите, Ребека хвърли поглед на заглавията на книгите, лежащи на пода. За нейна изненада всичките бяха сериозни викториански романи — Дикенс, Тролъп, Такъри. Не мислеше, че това е обичайно четиво за тринайсетгодишно момиче, но, изглежда, Терез ги бе преполовила всичките.

Бе събрала цял наръч от дрехите й.

— Имаш ли някакъв кош за пране?

— Ще го донеса. — Тя провеси крака от леглото и отметна кичурите от очите си. Тогава Ребека видя, че тя бе напълно облечена. Носеше джинси и сива риза, която не бе изгладена и висеше неугледно на слабите й рамене. Босите й крака бяха мръсни. Мушна ги в едни вехти скъсани чехли. Това не беше калифорнийска неглижираност, това си беше чисто занемаряване. Ребека почувства, че се разгневява. Не трябваше да оставят това момиче да стигне дотук, без значение колко е трудна.

Терез донесе една плетена кошница и я протегна, за да сложи дрехите вътре. Ребека пусна мръсната купчина вътре. За миг застанаха лице в лице. Разрошената гъста коса на Терез имаше наситен кафяв цвят, също като на Ребека. Не можеше да се въздържи да научи още, да открие собствените си черти по лицето на Терез, но засега не виждаше нищо такова. Ала Терез много приличаше на Райън, особено по месестата си инатлива уста. Това се оказа шок, от който още не можеше да се съвземе. Очите на момичето бяха най-красивото нещо от лицето й, големи и очертани от дълги мигли.

Ребека се взря питащо в тях. Ти ли подпали пожара? Искала си да я нараниш, дори да я убиеш? Не е ли било всичко една ужасна грешка? Мога да ти помогна!

Но не можеше да изрече тези думи, поне не сега. Терез се обърна и занесе коша с прането в коридора. Тя застана пак с лице към Ребека и заотмята косата си от очите с жест, който очевидно се беше превърнал в тик.

— Ще останеш ли да живееш с нас?

— Ако с Девън ме искате.

— Искаш да кажеш, че ние трябва да решим?

— Всъщност, предполагам, че баща ви ще вземе решението. Но се съмнявам, че ще настоява, ако със сестра ти решите, че съм ужасна.

Терез се замисли.

— Не си ужасна.

— Е, благодаря ти.

— Нищо.

Момичето бе полуобърнато на другата страна, но разглеждаше Ребека с кос поглед изпод кичурите коса.

— Ти си медицинска сестра, нали?

— Да, така е.

— Имаш ли нещо общо с психиатрията?

— Не много. Аз съм детска сестра в болница. Всичките ми пациенти са пострадали физически. — Тя млъкна. — Защо питаш? Не обичаш ли психиатрите?

Видя как устата й, прекалено голяма за слабото лице, се разтяга в горчива физиономия.

— Не.

— Е, обещавам да не ти давам да разглеждаш безформени мастилени петна.

Беше го замислила като шега, но тя увисна във въздуха.

— Мастилени петна ли?

— О, това беше просто един популярен тест, когато бях дете. Дори не знам дали още го правят.

— Сигурно е от тези, които още не са ми правили — каза Терез сухо.

— Много ли са ти правили?

— Много — отвърна лаконично Терез.

Ребека реши засега да остави тази тема.

— Сигурна ли си, че не искаш да закусиш? Видях много апетитни плодове в кухнята.

— Не съм гладна — отвърна Терез. — Не закусвам.

— А би трябвало. Закуската дава добро начало за деня.

— Не съм анорексичка — отвърна хладно Терез.

— Не съм си го и помислила. Просто мащехата ми винаги така казваше. Предполагам, че ми се е набило в главата.

Терез килна глава.

— Мащеха ли?

— Истинската ми майка почина, когато бях на десет. Баща ми се ожени повторно година след това.

— Това е нечувано — каза Терез отвратена.

— Е, случва се.

— Мъжете са противни.

Ребека се усмихна.

— О, мисля, че донякъде го направи заради мен. Може би си е мислил, че имам нужда от майка.

— Имала си нужда от истинската си майка, а не от някакъв сурогат.

Сурогат? Не беше зле за тринайсетгодишно момиче. Ребека си спомни коментара на Девън за интелигентността на сестра си.

— Всъщност, не, имах нужда от каквато и да е майка.

Момичето се облегна на вратата, слабичкото й тяло застана в поза, която й напомни за хилядите подрастващи бунтари. Деколтето на ризата й се отвори и Ребека видя, че носи тънка златна верижка, на която виси златно ключе.

— Ти харесваше ли я?

— Мащехата ми ли? Всъщност и двете се ненавиждахме.

— Защо?

— Аз бях груба, а тя хладна.

— А сега? Сега разбирате ли се?

— Не. Аз все още съм груба, а тя хладна. Но не спираме да се усмихваме. — Тя демонстрира ухилената мъртвешка маска, която пазеше за мащехата си и бе възнаградена, като видя как за миг очите на Терез светнаха развеселено. — Но сега ми е жал за нея. Сигурно не е лесно да се впуснеш в живота като мащеха. Това върви с определението зла, нали? Човек веднага се сеща за отровни ябълки и гадни сестри.

— Трябвало е да покажеш повече разбиране.

— Не е лесно да се разбере какво е да загубиш майка си, докато не ти се случи и на теб.

Очите на Терез заблестяха от напиращите сълзи. Тя се извърна, сякаш беше ядосана.

— Хей, извинявай. — До болка й се искаше да прегърне Терез и да я притисне силно. За миг се поколеба да й каже истината точно тук и сега, да я утеши, като разкрие самоличността си. Думите за малко сами да излязат от нея. Но преглътна и успя да овладее налудничавия си инстинкт.

— Хайде да се отървем от този кош. Къде перете и гладите?

— Носим всичко в обществената пералня в Урбино.

— Тук нищо ли не перете?

— Имаме каменна мивка, ако обичаш да търкаш на ръка — каза Терез. — Скоро ще имаме пералня. Когато татко пусне колелото.

— Колелото ли? — попита Ребека.

Терез кимна.

— Знаеш ли какво прави баща ми отзад? — попита тя.

— Представа нямам.

— Ще ти покажа. Страхотно е.

Ребека не искаше да ходи никъде. Искаше да остане тук, близо до Терез, да я изпива с поглед. Но се съгласи.

Терез навлече един дебел вълнен пуловер. Взе една бяла бейзболна шапка на „Джайънтс“ от закачалката на вратата, както забеляза Ребека — единственото нещо, което си бе направила труда да постави на мястото му, и я нахлупи на главата си. Нахлупи я ниско, така че козирката скри очите й от света, оставяйки отвън само онази голяма месеста уста и острата брадичка.

Ребека последва Терез навън. Момичето беше високо и слабо. Под раздърпаните дрехи се виждаха леки признаци на напъпваща женственост, достатъчно ясни, за да подскажат на Ребека, че пубертетът започва. Умът и тялото й сигурно са пълни с въпроси, пълни с напиращи недоразумения. Ребека си спомни как самата тя израсна без майка и сърцето я заболя за Терез. Само ако детето я допуснеше до себе си, би могла да направи толкова много за него!

Засега, помисли тя с известно учудване, всичко вървеше много добре. Чувстваше стомаха си свит на топка, но се държеше мъжки. Или поне й се искаше да е така. А Терез беше като всички онези пациенти тийнейджъри, които лекуваше всеки ден. Не беше нито бавноразвиваща се, нито необуздана. Не се бе опитала да изкорми Ребека с джобно ножче. Откачената дивачка, описана от Девън, не се бе материализирала, пред нея беше само едно будещо съжаление момиче с шапка на „Джайънтс“. Вече бе започнала да се чуди защо бяха всичките тези приказки.

— Казах, че ще помагам на сестра ти за уроците — осмели се тя. — Може би бих могла да помагам и на теб? — Не бе видяла никаква следа от ученолюбие в стаята на Терез. — Имаш ли учебници?

— Няколко — каза Терез без следа от ентусиазъм.

— Бихме могли да се занимаваме по един-два часа на ден, ако искаш.

— Може.

Излязоха през задната врата. Зад къщата имаше ограден двор, там беше мястото за простиране, но личеше, че кипи още строителна работа. Газов генератор „Хонда“ бръмчеше пред големия хамбар, а кабелите му се виеха до отворената врата. Терез въведе Ребека в хамбара.

Вътре беше мрачно и студено, бучене на вода изпълваше помещението. Майкъл Флорио режеше дъски от трупи с циркулярен трион, миризмата на прясно отрязано дърво беше много силна. На стената зад него бе подпряно голямо дървено колело. В дъното на хамбара от пет-шест метра с грохот се изливаше вода, която се поемаше от улей и след това през широк и дълбок канал, тъмна и буйна, отиваше до средата на сградата.

— Това е воденичното колело — каза Терез, повишавайки глас, за да надвика шума на водата и виенето на триона, а Ребека осъзна, че водопадът и каналът бяха отбити от реката, потокът се събираше във водоем през дига, а през друга дига излизаше от другата страна на сградата. — Колелото някога е задвижвало воденичните камъни в избата отдолу и така са мелили жито и царевица. Татко го преустройва, за да захрани с ток къщата.

Ребека се взираше наоколо. В ъгъла имаше машина с надпис „ТРАНСФОРМАТОР: ВНИМАНИЕ — ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“ и знак с череп и кръстосани кости. До колелото стоеше промишлен електрически генератор, все още покрит с машинно масло. Ребека оглеждаше всичко и виждайки новите машинарии, интуитивно започна да си представя проекта, Флорио преустройваше воденичното колело така, че да задвижва компактна електростанция. Беше респектирана от мащаба на начинанието и от очевидното познаване от страна на Майкъл Флорио на техниката и материалите. Воденичното колело бе видимо на няколко десетилетия, многобройните кръпки от ново дърво показваха къде Флорио бе усилил и променил първоначалния механизъм.

— Охо — каза тя.

— Казах ти, че е страхотно.

Флорио чу гласовете им. Изключи циркуляра и се обърна към тях. Косата и лицето му бяха покрити със стърготини.

— Здравейте. — Изглеждаше изненадан, че вижда Терез. — Както виждам, успяла си да изкараш поспаланката от леглото. Каква е тайната ти?

— Просто дръпнах пердето — отвърна Ребека и се усмихна на Терез.

— Просто дръпна пердето? — каза Флорио. — Имаш късмет, че си останала жива. Как е? — попита той Терез.

— Добре — отвърна безразлично Терез.

— Двете разбирате ли се?

Терез просто сви рамене, лицето й бе скрито под козирката на шапката. Затова Ребека отговори с решителен глас:

— Даже много добре.

Флорио премести поглед от едната на другата, тъмните му очи бяха сериозни. Избърса дървените частици от големите си ръце.

— Ела да поговорим в кухнята с Девън. Може ли? — попита той Ребека.

— Разбира се — каза тя. — Аз ще се поразходя.

С чувството на бездомно куче, което очаква да му надянат повода на врата, Ребека се пошля около турбината на Флорио. Когато той завършеше работата си, къщата щеше да има свой собствен източник на енергия, безплатен, вечен и необвързан с външния свят. Домът щеше да стане напълно независим. Страхотен план за един параноик.

Излезе навън в ясната зимна утрин. Тъмното воденично езеро се разстилаше до къщата. След като се стичаше към воденичното колело, потокът се гмуркаше дълбоко под земята и изчезваше от поглед, въпреки че се чуваше как ромоли буйно под скалите.

Ребека се чувстваше странно, че собствената й дъщеря я обсъжда с новото си семейство, обсъждат дали да я вземат като прислуга. Не забравяй, каза си тя настойчиво, че си тук като служител, а не като гост. Ребека винаги си бе носила последствията от прекомерната си гордост. Дори като дете беше такава — прекалено горда, което не беше добре за нея. Познаваше тази си черта. Също така знаеше, че понякога лекарите си въобразяват, че са богове. Силата на живота и смъртта, молещите очи на пациентите и семействата им подхранваха обилно егото. Сега й се налагаше да потисне силно това его.

Най-накрая чу стъпки зад себе си и се обърна. Към нея се приближаваше Майкъл Флорио.

— Какво гледаш? — попита той, когато стигна до нея.

— Гледката. — Тя сви рамене. — Сигурно е красиво през лятото.

Той също леко сви рамене, сякаш искаше да каже, че тя няма да е тук, за да види.

— Е, готова ли си да започнеш?

Раменете й увиснаха.

— Това значи ли, че получавам работата?

— Ако още я искаш.

— Искам я.

— Кога можеш да започнеш?

— Утре — каза тя веднага.

— Ще обсъждаме ли работното време, какво трябва и какво не трябва да правиш?

— Можем да уточним детайлите в хода на работата. Обещах на Девън, че ще й помагам с уроците. С моето медицинско образование бих могла да съм й полезна в най-важните предмети. Също така ще помагам в ученето и на Терез, когато тя е готова за това.

— Тя съгласи ли се? — попита Флорио, очевидно изненадан.

— Е, каза „може“. Ще се включа в пазаруването, чистенето и готвенето. Няма да работя преди осем сутринта и след осем вечерта и бих искала в неделя да съм свободна, за да се занимавам с личните си неща. Това са условията ми.

Никога преди не бе използвала този тон пред Флорио. Той я беше виждал само като притеснено бездомно момиче. Стоеше съвсем неподвижен и за миг й се стори, че ще се ядоса. Но той само кимна.

— Изглежда ми приемливо. Но запомни, че тук всички правят това, което аз кажа.

— Няма да го забравя — каза тя сухо.

— Надявам се всичко да върви гладко — каза Флорио повече на себе си. С гъвкаво движение той свали карираната си риза през глава и изтупа стърготините във водата. Тялото му беше издължено и стройно. Коремът му беше стегнат, гръдният кош и раменете — широки, ръцете излъчваха сила. Господи, помисли си Ребека и нещо в нея се обърна. Изведнъж си спомни какво беше да гледаш в захлас мускулесто мъжко тяло. Той я улови, че го гледа, и тя почувства как към лицето й се надига гореща кръв.

Тя се извърна. Изчервяването така я засрами, че тя се ядоса на себе си.

— Ще се връщам в Урбино — каза тя строго. — Ще се видим утре.

— Довиждане — отвърна кратко той и отново си навлече ризата. Тя заобиколи къщата и се върна при веспата си.

Като мина покрай кухненския прозорец, надникна вътре. Ребека зърна бледото лице на Терез, засенчено от бейзболната шапка. Махна й. Терез не отвърна, но мрачният й поглед я проследи, докато изчезне.