Мариус Габриел
Белязани с грях (1)

Пролог
Сан Франциско

Отец Тим дръпва портите към имението Флорио. Автоматичната врата забръмчава и той натиска копчето. Обичаше този ритуал.

— Отец Тимъти Дийн — казва той в отговор на припукването в домофона.

Докато чака портите да се отворят, отец Тим се взира в къщата, виждаща се през извивките от ковано желязо. Наричали са я имението Флорио в чест на съпруга на Барбара, но откакто той се е изнесъл в апартамент в центъра, хората отново са започнали да й викат имението Монтроуз. Внушителен палат, строен през седемдесетте години на деветнайсети век, с многобройни балкони и арки в средиземноморски стил, с параден вход, от двете страни на който се извисяват колони от кремав мрамор. След безупречната реставрация къщата излъчва псевдоиталианска разточителност — от розовата мазилка до сенниците на райета. Тя е от онези къщи, които туристите обичат да снимат, част от колорита на разкошния Сан Франциско. Отец Тим се е отказал от голяма част от църковните си задължения, но не може да се откаже от удоволствието да минава през подобен параден вход.

Паркира кабриолета си зад ролса на Барбара. Преди да слезе от колата, се обажда от мобилния си телефон в кабинета на епископа. Длъжността на отец Тим — директор по материалните ресурси — е открита специално за него и той се наслаждава и на най-дребната проява на привилегия и престиж, които работата му осигурява. Би се погубил, ако му се наложи да изслушва мрачни признания на грехове в някоя мрачна изповедалня в работническите квартали.

Докато той приключи с тихия си телефонен разговор, Барбара Флорио вече се е появила на върха на стълбите. Маха му кипро и отец Тим веднага изскача от колата. Взема стълбите по две, досущ като колежански атлет в черните си маркови джинси, черни спортни обувки, черна риза и блейзър. Бялата яка му стои като на шега, като закачлив отличителен белег на университетско братство. Загарялото му лице е разтеглено в широка блестяща усмивка.

— Как си, Барбара?

— Толкова се радвам да те видя, отче. — Плясват си ръцете като на спортно състезание. Тя го притегля към себе си. — Взех важно решение — казва драматично, като доближава лъскавите си червени устни до ухото му.

— Така ли? — пита той. Тайно поема аромата й. Греховен женски мирис, но днес поне не е примесен с дъх на уиски.

— Влез. Нямам търпение да ти разкажа. — Повлича го навътре, пръстите и на двете им ръце все още са сплетени. Лицето й е тържествено, но очите й блестят.

В коридора се натъкват на по-малката дъщеря на Барбара — Терез. Бърза надолу по стълбите с цял наръч кукли. Толкова е устремена, че се забива като снаряд в стегнатия задник на отец Тим. Куклите се разпиляват с трясък по твърдия дървен под.

— О, Терез! — казва напевно отец Тим и се обръща. — Как сте, млада госпожице?

Терез не отговаря. Изражението й е отнесено и когато отец Тим я докосва по ръката, усеща, че цялото й тяло трепери. Потупва къдравата главица на Терез и й помага да събере изпуснатите кукли.

Когато се изправя, вдига поглед и вижда, че Девън, по-голямата дъщеря на Барбара, го гледа през лъскавия парапет.

— Здрасти, Девън — извиква той. — Забавляваш ли се през ваканцията, миличка?

Но Девън само се взира хладно в него и му отвръща с безизразно: „Здрасти.“

Отец Тим е напълно наясно, че и двете дъщери на Барбара го ненавиждат от все сърце. Но и той не си пада по хлапетата, така че са квит.

Барбара го хваща собственически за ръката.

— Ела в трапезарията — подканва го тя, а пръстите й мачкат бицепсите му.

Стаята е дълга и студена и вътре се намира продълговата лакирана маса. Върху нея лежи разгърнат голям чертеж, затиснат в четирите ъгъла с книги.

— Ще строя църква — казва тя лигаво. Взира се дълбоко в учудените му очи. Протяга ръка и го притегля към масата. — Ела да видиш.

Междувременно Терез Флорио отнася куклите си в градината. Цял наръч кукли. Има ужасно много и й се налага да ги държи в голяма кутия в стаята за игри. Толкова са много, че може да обзаведе цяла класна стая с тях и да се прави на учителка. Днес урокът е по-специален. Персоналът на къщата вижда как детето се тътри нагоре-надолу по стълбите, но не му обръща много внимание. Тя е странна, дива и разхвърляна, пълна е с необясними пориви. Бяха се научили, че не трябва да се опитват да й пречат.

Сестра й Девън пак протяга шия през лакирания парапет.

— Какво правиш, Трий? — извиква тя.

Терез не отговаря, а продължава да припка надолу с нов наръч кукли. Затова Девън извръща лъскавата си глава към госпожа Де Кастро, икономката венецуелка, която преглежда сутрешната поща.

— Какво прави тя с куклите си, госпожо Де Кастро?

— Не знам, миличка — отвръща разсеяно госпожа Де Кастро.

— Ще сътвори голяма бъркотия с тях — предсказва Девън.

— И без това е време вече да ги израсте — казва госпожа Де Кастро.

Девън се съгласява тъжно и се връща в подредената си стая. Терез едва е започнала дванайсетата си година, но Девън е почти на петнайсет и по думите на госпожа Де Кастро — почти дама. Разгарът на лятото е и въпреки прекрасното време и това, че е във ваканция, Девън готви домашна работа за училище: „Животните през горския период“. Баща й й купи собствен компютър с мултимедия. Разглежда файловете на един нов CD-ROM, „Майкрософт динозаври“, който според нея е най-страхотното нещо, което някога е виждала. Има анимация, в която огромен тиранозавър Рекс преследва и убива един трицератопс съвсем като на кино. Става наистина гадно, когато Т-рексът сдъвква по-малкото влечуго.

Навън в градината Терез е все така забързана. Сърцето й бие силно, ушите й са заглъхнали от тласъците на собствената й кръв. Всичките кукли, иска ги всичките. Никоя не трябва да бъде пропусната.

Наредила е класната стая в градината, зад навеса, в който градинарите си държат инструментите. Едно от тайните й местенца. Куклите се трупат в неправилен полукръг, разхвърляни без особена грижа за удобството им, розовите им крачета стърчат към небето или опират в земята, стъклените им очи се кокорят безизразно, устните се притискат една в друга плътно като черупките на мида.

Най-накрая всичките са налице. Кляка за малко в полукръга, леко е задъхана. Тичала е нагоре-надолу по стълбите с пълна пара. Но вече е готова. Подрежда ги, като поставя любимите си отпред. После се промъква в градинския навес с помощта на ключа, който винаги стои скрит под една саксия.

Голямата тъмна постройка мирише на катран и машинна грес. Ето я и самоходната тревокосачка, която поддържа моравите гладки като зелено кадифе, лопатите, вилите и греблата, гатера, ножиците за лехите и храстите, всякакви машини за рязане, кълцане и цепене.

Ето ги в дъното и омазнените червени ламаринени кутии. В тези със знак „Д“ има дизел, в онези с двете черти се съдържа бензин, примесен с газ, в кутиите с четири черти е чистата газ. Точно тях търси Терез. Цели три са. Едната е пълна догоре и толкова тежи, че не може да я вдигне и трябва да я влачи с две ръце. Тениската и късите й панталони стават все по-мръсни, но в това няма нищо необичайно.

Куклите се блещят изцъклено. Газта се разплисква по ръцете й студена като лед. Хладната тръпка пропълзява към белите дробове и я кара да се закашля. Ламаринената кутия става по-лека. Куклите ярко блясват. На места газта започва да разяжда косите и миглите им. Когато полива госпожица Луси, вижда как нарисуваното й лице се стича и на негово място зейва дупка.

Скоро кутиите са празни. Горещият летен въздух зловещо трепти и Терез е готова. Следва кръщаването с огън. Кибритът е в джоба й. Знае, че е лошо, много лошо. Но нищо друго не й остава.

В трапезарията Барбара рови из стари снимки. На тях е запечатана сграда на фабрика във викториански стил, върху която е изписана легендата: „Рандолф П. Монтроуз Инк., производител на дрехи“.

— Прадядо ми построил първата фабрика през шейсетте години на осемнайсети век — казва тя. — Тогава й казвали „Южната мера“, защото лифтът не стигал още до нея. Тя, разбира се, изгоряла през 1906 г. Дядо ми я построил наново една година по-късно. — Показва му други снимки на по-късна сграда, пред която се извиват дълги опашки от надничари. Отец Тим кима ли кима, промърморва нещо в отговор, а тя продължава да разказва. Как бизнесът процъфтял през войните, как всяка капка кръв, просмукала се в ушитите от семейство Монтроуз униформи, се превръщала в долари, които се стичали към банковите им сметки.

— Когато модернизирахме производството и се преместихме на север през 1973 г., продадохме всички машини. Оттогава сградата е склад. Сега, когато „Южният пазар“ се развива толкова бързо, при мен пристигат повече предложения, отколкото смогвам да преброя. — Мълчи. — Последното беше за дванайсет милиона долара, а нашите хора ни казаха, че тази цена е ниска.

Отец Тим бавно поклаща глава.

— Не си спомням — произнася натъртено младият свещеник — да е имало такова щедро дарение. Не и по мое време. Може би никога. Епископът ще бъде очарован.

— Исках ти пръв да научиш, Тим.

— Бог да те благослови, Барбара. Бог да те благослови. Барбара Флорио приема думите му с благоговение.

— Що се отнася до проекта на църквата — казва, — мислех си да обявим открит конкурс. Големите фирми може би няма да се заинтересуват. Но можем да дадем възможност на всички млади архитекти да представят проекти и да изберем най-добрия. В края на краищата това ще е църква на младите. Народна църква.

— Народна църква — повтаря отец Тим, кимайки ентусиазирано. В предстоящите седмици и месеци ще трябва постепенно да й втълпи, че върху терена, който предоставя, църква няма да се строи, въпреки че дарението й е добре дошло. Засега се надява, че Господ ще го разбере, ако малко поотложи. Поне докато тя не подпише дарителския акт. — Значи това — казва той разсеяно, като потупва плана, — това е твоя лична собственост? Искам да кажа, някой от семейството ти не е ли съсобственик?

— Изцяло мое е — казва тя. — Дядо ми го остави в завещанието си. Ето го и нотариалния акт.

— Не исках да… — Но въпреки това издърпва от пръстите й нотариалния акт и го разглежда. Няма как да не провери един последен факт. — А съпругът ти? — пита той внимателно. — Той няма ли някакви?…

Погледът на Барбара става много студен. Очите й блестят хладно като камъчета на дъното на речно корито.

— Съпругът ми — казва тя мазно — няма абсолютно нищо общо с това. Виж нотариалния акт.

— Да, виждам…

— Абсолютно нищо — повтаря тя. — Имотът си е мой. Моля те, не се тревожи за съпруга ми.

— Няма — казва отец Тим и се закикотва, без да знае защо.

Навън в градината Терез драсва клечка кибрит и гледа как се разгаря. Леко е задъхана. Настъпи решителният миг. Пламъкът е невидим под ярката слънчева светлина. Но клечката почернява и се огъва под настъпващия огън и тя изведнъж усеща пареща болка в пръстите си. Мята клечката към подгизналите кукли. Газта се запалва със силен взрив, който се чува из цялата къща.

Никой не обръща особено внимание, с изключение на Девън, която е седнала зад компютъра си. Когато чува взрива, Девън отмества поглед от динозавърската анимация. Вдига глава. В следобедния въздух се разнася леко свистене като шум от някаква малка машина. Ослушва се леко намръщена. След това осъзнава, че звукът не идва от машина, а че е висок, безкраен писък на дете. Изтичва до прозореца. Иззад градинския навес на талази се издига черен дим, примесен с пламък на газ.

— Трий — прошепва тя.

Девън прелетява надолу по стълбите, после през къщата и се втурва под слънчевата светлина.

— Трий — крещи тя. — Трий!

Обикаля около навеса. Силна гореща вълна я възпира насред пътя й. Взривът е разхвърлил куклите и крайниците им навсякъде. Навесът е в пламъци, намазаните с катран греди трещят и изхвърлят червени храчки. Лавровият храст също весело припуква. По клоните на дърветата са накачени пламтящи глави на кукли. Тревата гори, огнените езици се протягат все по-далеч, раздухвани от пренагрятия въздух. Пожарът припява триумфално с дълбок свръхестествен глас.

Терез пищи толкова високо, че също звучи нечовешки. Стои в капана на огнения триъгълник между топящата се купчина кукли, пламтящия навес и огнената колона, в която се превръща лавровият храст. Вече не изглежда като дете. Лицето й е безизразно като на кукла. Девън осъзнава, че тя няма нито вежди, нито мигли. Лицето й представлява червена омазнена маска, от чиято широко отворена уста излиза този ужасен писък. Голите й ръце и крака също почервеняват. Няма къде да избяга. Всичко около нея гори. Застанала е на малко островче, което бързо се смалява, докато пожарът поглъща земята и въздуха.

— Трий! — крещи Девън и протяга ръце. — Изтичай към мен, Трий!

Главата на Терез леко се помръдва. Очите й като че ли срещат погледа на сестра й, но тя не помръдва и не престава да пищи. Като вцепенена е. Тогава крясъкът й се вдига до невъзможна октава. Девън вижда как около главата й се образува пламтящ ореол, с който прилича на страховит кукленски ангел.

Без повече колебание Девън се втурва в пламъците. Ненаситната горещина я поглъща. Тича през пещ. Джинсите и ризата е дълги ръкави я предпазват за миг. После усеща как жегата стига до кожата й.

Някъде в самоизяждащото се пространство сестрите се срещат. Ръцете на Девън докопват дланите на Терез, сграбчват я и я задърпват отчаяно и бясно. Терез е по-дребна от Девън, а и Девън е придобила някаква налудничава сила. Заключва я в прегръдките си и побягва, извличайки детето от пещта на пожара. Притиска лицето на сестра си към диафрагмата си, защото знае, че ако тя диша, парещият въздух ще обгори белите й дробове. И нейните устни са здраво стиснати. Мирише й на опърлена коса и изпечена кожа и не знае дали миризмата идва от Терез или от самата нея.

Най-накрая изскача от огъня със сестра си на ръце. Вече е пристигнал един от градинарите, както и госпожа Де Кастро и една прислужница. Градинарят е протегнал ръце, за да прихване момичетата. Но когато вижда, че горят, че от тях се вият истински пламъци, отскача настрани, като крещи ужасен.

Девън се мята върху Терез, като се опитва да потуши огъня със собственото си тяло. А храбрата госпожа Де Кастро се хвърля и с двете си ръце и едрото си тяло задушава пламъците. Всички пищят. Госпожа Де Кастро удря овъглената коса на Терез и тя се раздробява на пепел. Детето вече не гори. Писъците й са се превърнали в животински стонове. Очите й са изблещени.

— Да се махаме от навеса — извиква градинарят. — Мърдайте, за бога!

На човека не му стига смелост да помогне на някой друг. Затичва се към къщата, за да се обади на пожарната. Госпожа Де Кастро и прислужницата извличат децата далеч от навеса, който вече се е превърнал в пламтяща клада. Когато се отдалечават спъвайки се, първата кутия с газ избухва като бомба и изцяло отнася едната стена на бараката. А вътре огнените спирали танцуват по машините. Още една кутия избухва и жълтеникавият гръм изпраща високо във въздуха парчета и трески. Следва нова експлозия.

Пред кухненската врата Девън прикляква до сестра си. Още не е наясно колко зле е наранена Терез. Косата й е на пихтия, ръцете и краката й са изпоцапани.

Най-накрая пристига и майка им, отец Тим я следва по петите.

— Какво си направила — изкрещява Барбара на Терез. После за ужас на отец Тим започва да шамаросва дъщеря си.

Удря зверски и няколко плесници се стоварват върху лицето на Терез, което е обгорено и подуто. Детето продължава да издава същите ужасни стонове, докато се опитва да се измъкне от жестокостта на майка си.

— Мамо, недей! — изкрещява Девън, опитвайки се да се намеси. Един от юмруците на майка й попада в устата й и разцепва едната й устна. Девън се свива назад и сграбчва лицето си.

— Барбара, за бога — умолява я отец Тим и я хваща изотзад.

Въпреки че ръцете й са възпрепятствани, Барбара продължава да дращи към косата на Терез, пръстите й са заровени в почернелите къдрици. Терез рязко дръпва глава, когато майка й се опитва да отскубне цяла шепа коса. Детето стене и се гърчи.

— О, боже, о, боже, о, боже — повтаря задъхано отец Тим, едва успявайки да удържи умножилата се в заслепението сила на Барбара. Накрая и другите му се притичват на помощ и я издърпват далеч от детето.

Но Барбара продължава да крещи и да се протяга към Терез.

— Какво си направила? — пищи тя непрекъснато. — Какво си направила?

Пръв пристига семейният лекар доктор Ивън Брокмън. Той живее зад ъгъла. Мъж със забележителна външност и чудесни будоарни маниери. Трескавото обаждане на Барбара Флорио го е заварило точно когато отиваше на голф, затова е спретнато облечен като за светски следобед.

Скоро след него пристига и колата на пожарната. Пожарникарите побягват с шланга към задната градина и започват да поливат бараката, от която е останала само една почерняла обвивка. Спират и няколко полицейски коли с включени сирени и ритмични синьо-бели светлини. Съседите се тълпят на улицата. Това е една от най-изисканите улици на Тихоокеанските възвишения, но дори и богатите хора обичат сеира.

Доктор Брокмън вече е натопил Девън и Терез в студена вана и всички налични кубчета лед в къщата плуват около тях. Госпожа Де Кастро също е в банята и държи покритите си с мехури ръце под течащата вода на мивката. Мърмори нещо на испански и клати глава.

Девън е само по пликчета. Терез лежи, подпряла глава в прегръдките на Девън. Безизразните й стъклени очи са вперени в тавана. Докторът кляка до ваната и внимателно започва да сваля леките летни дрехи на Терез. Маймунското изражение на детето дори не потрепва. Има обгаряния и на места мехури, но по-малката сестра бе извадила невероятен късмет. Отново. Последното му посещение в тази великолепна къща не беше много отдавна. Тогава лекува детето от шок и леки изгаряния. Тогава е имало нещастен случай в кухнята. Тиган с олио се е бил подпалил и огнените езици са се били извили нагоре по стените и през тавана. Този път е доста по-сериозно. Откъдето и да го погледнеш.

Той вдига поглед към Девън.

— Не мисля, че е много зле — казва й той. — Ти как се чувстваш?

— Добре — отвръща Девън. Но трепери и очевидно е в шок.

— Ти си направила нещо изключително смело — казва тихо лекарят. — Спасила си й живота.

Вижда как зацапаните й устни се разтеглят в лека усмивка. Според него това семейство не е наред, а Девън е единственото здравомислещо същество от тях. Чува как в съседната стая майката на момичетата крещи по телефона. Говори с баща им, който е по работа в Лос Анджелис.

— Не знам — вика тя. — Отишла е до навеса и е взела кутия с газ. Откъде, по дяволите, да знам? Тя е ненормална! Мястото й е в лудницата!

Отец Тим е до нея, загорялото му лице е изопнато от напрежение. Той усеща как великолепното дарение, плод на дълги месеци и години работа, се изплъзва от ръцете му в новосъздадения хаос. Никога не е харесвал двете дъщери на Барбара. Сега определено ги мрази.

От най-близката болница с вой на сирена по хълма се е изкачила една линейка. Екип от четирима с бели кутии в ръце се завтича през къщата. Изпълват банята и извикват настрани домашния лекар. Той обяснява какво се е случило, после се предава пред компетентността им. Мокър до кости и разтреперан, той се оттегля в спалнята.

Барбара Флорио седи на леглото, в едната й ръка е телефонната слушалка, с другата стиска чаша скоч. Красивият млад свещеник седи до нея и изглежда сякаш му се повдига. Доктор Брокмън лично предписва повечето лекарства на Барбара и знае, че тя не трябва да пие алкохол. Знае и че е почти пълна алкохоличка, на прага на пълната зависимост. Гледа как отпива на едри глътки уискито и бълва змии и гущери в телефонната слушалка.

— Разбира се, че е било нарочно, за бога. Не ме ли слушаш? Опитвала се е да си изгори играчките. Тя е шибана заплаха за къщата, Майкъл. Ще ни избие всичките. Последния път за малко да подпали кухнята. Този път…

Докторът незабелязано се примъква към бутилката с „Гленливет“, като се колебае дали и той да не удари едно, преди да я скрие от пациентката си. Барбара извръща глава и изпълнените й с паника и гняв очи се впиват в неговите.

— Да — казва тя, — той е до мен. — Тя пъхва слушалката под носа на лекаря. — Майкъл иска да говори с теб.

Докторът поема телефона.

— Майкъл? Доктор Брокмън е на телефона.

Майкъл Флорио звучи като на пожар.

— Как са момичетата?

— Сега при тях са санитарите от Бърза помощ. И двете са извадили огромен късмет. Терез е в шок и голяма част от косата й е изгоряла. Девън също е в шок. Майкъл, тя сама извадила Терез от огъня. Това е най-смелата постъпка, която аз…

— Ивън, моля те. Какви наранявания имат?

— Много леки, доколкото можах да преценя. Опърлени коси и мигли. Мехури по ръцете. Поопарили са се, но нямат сериозни обгаряния. От Бърза помощ ще получа по-добра представа след около петнайсет минути. — Той не споменава за ступора на Терез. Това може да почака, докато не разбере нещо повече за него. Докторът вижда как Барбара сграбчва бутилката и изскача от стаята. Младият свещеник забързва след нея.

Като излизат в коридора, отец Тим се опитва да утеши Барбара. Но на нея вече нищо не й действа.

— Остави ме на мира — простенва тя.

— Барбара, моля те, опитай се да се успокоиш…

Тя си отскубва ръцете.

— О, боже, така боли!

Говори за себе си. Досега не е показала голяма загриженост към нито една от дъщерите си и явно не смята да се обременява с грижи за раните им. Странна майка е тя, мисли си отец Тим, затворена в себе си и сляпа. Но няма съмнение, че страда.

— Да отидем някъде и да се помолим малко — предлага той.

— Бях толкова щастлива. — Сълзите се спускат по лицето й. — Най-накрая ми се струваше, че ще успея да свърша нещо добро в живота си.

— Щеше! — възкликва той притеснено. — И ще го направиш!

— Те ме мразят — смотолевя тя.

— Кой те мрази?

— Те — казва тя и русата й глава кимва към банята, където се грижат за двете й дъщери. — Господи, да бях умряла.

— Барбара, не се поддавай. Хайде да се молим заедно.

— Остави ме на мира — изкрещява му тя. — Моля те, моля те, остави ме на мира. Просто си върви. Махай се!

— Не позволявай това да те отклони от намеренията ти — настоява той. — Бог те води, Барбара. Просто се вслушай в този спокоен благ глас в сърцето си. Постъпваш правилно, моля те да ми повярваш!

Тя се взира в него и очите й пак стават хладни като речни камъчета.

— Само това те интересува, нали? — отправя му обвинение тя. — Земята. Парите.

— Не — започва той, правейки се на загрижен. — Ти ме интересуваш, Барбара. Интересува ме твоята душа.

Тя се взира страстно в него още миг. После рязко се отдръпва и простенва.

— Моля те, махай се от мен.

— Барбара, да отидем на някое тихо място и да се помолим.

— Не се притеснявай за шибаната земя — крясва му тя. Би направила всичко, за да я остави на спокойствие. — Твоя е. Не се притеснявай. Само се махни.

Той най-накрая си тръгва и докато измъква колата си на заден ход през тълпата, все още му се вие свят от напрежението. Барбара Флорио е жалка, измъчена душа. Цял живот с всички сили се е мъчила да прави добро и той с готовност би й помогнал да успее, каквито и да са мотивите й. Но той знае, че тя е обречена.

Доктор Брокмън продължава да говори от спалнята с бащата на момичетата.

— Икономката помогнала за потушаването на огъня. И нейните ръце са обгорени. Навесът вече го няма, както май и половината градина…

— Не ми пука за градината на Барбара. Искам да говоря с Девън.

— Хората от Бърза помощ са при нея, Майкъл…

— На безжичния телефон ли си?

— Да.

— Занеси го при нея. Веднага.

Доктор Брокмън познава този тон. Майкъл Флорио не е от хората, с които можеш да спориш. Занася телефона в банята и над гърбовете на суетящите се санитари го подава на Девън, на която в този момент най-подробно преглеждат ръцете. Девън затиска слушалката между слабото си рамо и ухото си. Има лицето на Мадона — на Ботичели, не Чиконе, което сега е сгърчено от болка. Но в следващия момент се отпуска в усмивка.

— Тате? О, тате! — Притваря очи, когато чува гласа на баща си. — Добре съм, татко. Терез също. Тя не е виновна.

Изведнъж на доктор Брокмън му хрумва, че не е трябвало да позволява на Барбара Флорио да се измъкне така, след като се е натъпкала е хапчета и алкохол. И в миналото са ставали разни инциденти. Доста пъти е бил викан в тази къща, особено след като бракът им е започнал да се разпада. Струва му се, че нито едно от „самоубийствата“ на Барбара не е било истинско. Лично той много повече се притеснява от изблиците на жестокост. Чуди се дали Майкъл, потънал до уши в работа, знае, че Барбара от време на време така се натрясква, че започва да замеря момичетата, с каквото и попадне. С хапчетата, които тя взима, и най-невинното пийване може да се окаже сериозно. Откачено семейство, мисли си той, докато търси Барбара.

Къщата е препълнена с хора: приятели на семейството, прислужници, пожарникари, полицаи, санитари. Пристигнала е и втора линейка. Има една приличаща на валкирия жена в синя униформа, която рови пепелта, останала от бараката, още преди огънят да е напълно загаснал. Дори и адвокатът на Майкъл Флорио — Пол Филипи, се е появил, дебне тълпата като питбул, какъвто всъщност си е, и ръмжи нещо по мобилния си телефон. Докторът най-накрая открива Барбара Флорио в пералното помещение, стая, която той подозира, че не би посетила при нормални обстоятелства. Свила се е между големите и скъпи лъскави машини, кълве хапчета и ги преглъща с „Гленливет“.

— За бога, Барбара — въздиша той. Изтръгва шишенцата от пръстите й и поглежда етикета. — Колко от тези си изпила?

— О, господи, Ивън! Какво ще стане с мен?

Опитва се да разчете кога са изписани таблетките, да получи някаква представа колко от тези многоцветни благинки са погълнати и за колко време. Отказва се от изчисленията.

— Успокой се, Барбара. Колко от тези хапчета си изпила? Колко?

— Шест или седем. Не знам.

— А от тези?

— Не знам. — Забива розовите си нокти в блестящата си руса коса. Привлекателна жена е, въпреки че злоупотребата с алкохола и хапчетата се е отразила на меките тъкани по лицето й и е станала причина да подпухнат. Има пищна едрогърда фигура и маниери на съблазнителка, а след раздялата й с Майкъл обожатели не й липсват. Изглежда, никой мъж обаче, не е способен да запълни зейналата в нея празнота. Дори и Майкъл не би могъл. Бракът им, започнал толкова красиво преди петнайсет години, е завършил в почти същото състояние, в каквото сега е навесът — раздробен от взривове и обгорен.

— Тя иска да ни убие всичките. Да ни изгори.

— Кой, Терез ли? Не ставай глупава.

— Така е. Никога не съм вярвала, че това в кухнята стана случайно. А сега вече съм сигурна.

— Тя е просто дете — казва той меко. Мери й пулса, проверява зениците. — Барбара, моля те, опитай да си спомниш колко хапчета си изпила.

— Защо й трябва да ме мрази? — пита внезапно Барбара. — Аз съм такава шибана неудачница — допълва тя с измъчен глас, който го натъжава. — Какво ли не опитах. Какво ли не опитах.

— Знам. Само да можеше да повярваш, че успяваш. Прекалено си взискателна към себе си.

Лаещият й смях го изненадва, от устата й хвърчат алкохолни пари право към лицето му.

— Аз съм скапана егоистична кучка и ти го знаеш — казва тя подигравателно.

— Може би се нуждаеш от повече пространство, Барбара — казва той внимателно. — Може би трябва да пуснеш момичетата да поживеят малко при Майкъл.

Главата й се мята във всички посоки, а очите и светят диво.

— Никога. Най-сигурният начин да го нараня, е да ги държа далеч от него, Ивън.

— Толкова ли много искаш да го нараниш?

— Ако можех, бих му отрязала топките — просъсква тя.

— Уискито говори вместо теб. Къде е отец Тим? — пита той, търсейки някаква духовна опора.

— Тръгна си.

— Тръгна ли си? — пита докторът изненадан.

— Всички сте еднакви, нали, Ивън? Лекари, свещеници, съпрузи. Абсолютно еднакви. Всички само едно нещо искате и бог ми е свидетел, че това не съм аз.

— Хайде. — Той плъзга ръка зад раменете й и я вдига на крака.

— Този път ще му дам да разбере — казва тя, блещейки очи срещу доктор Брокмън.

— Хайде, изправи се. — Плътта й е мека и би трябвало да е съблазнителна, но кожата й изведнъж му се струва като пихтия. Температурата й бързо пада. Натежала е и отказва да се изправи. Вижда как зениците й започват да се разширяват.

— Ще му дам да разбере — повтаря тя. — Хубавичко ще го наредя. — Гласът й е предрезгавял, езикът й едва се обръща. Главата й клюмва напред и косата й се разпилява по лицето.

— О, мамка му! — простенва докторът. Изправя Барбара на крака и я повлича навън от пералното помещение, викайки за помощ. Притичва уплашена прислужница. Двамата замъкват Барбара до коридора. В същото време оттам минават хората на Бърза помощ заедно с двете момичета. Терез е вързана върху носилка на колела, лицето й е бледо, очите — затворени. Девън е увита в одеяло, помагат й и тя да се качи на носилка.

— Ще ги вземем и двете за през нощта — казва на домашния лекар шефът на екипа. — Физически и двете изглеждат в добро състояние. Но са в шок и малко наблюдение няма да им е излишно. — Очите му се плъзват по отпуснатото тяло на Барбара, която мрънка и стене, просната върху доктора и прислужницата. — Добре ли е тя?

— Свръхдоза — отвръща кратко домашният лекар. — Транквиланти, антидепресанти и алкохол. Не знам какви са количествата, но ги е погълнала току-що.

— Добре — казва спокойно човекът от Бърза помощ. — Я да видим.

След стомашна помпа и бързо повръщане в тоалетната за гости Барбара се качва в колата към центъра. За последно домашният лекар я вижда през задното стъкло на линейката, пръстите с розовите нокти се разхождат отпуснато през блестящата й руса коса. Втълпила си е, че е Мерилия Монро, му хрумва изведнъж. Дори се е научила също като нея беззащитно да издава напред долната си устна, докато ти разказва за проблемите си. Преди да тръгнат, той успява да поговори набързо с Девън.

— Татко ще дойде — казва тя. Боли я, но външно е спокойна. — Ще пристигне вечерта.

— Добре, радвам се.

— Терез просто има нужда от татко — казва Девън, сякаш се извинява за цялата ужасна бъркотия. — И двете имаме нужда.

Доктор Брокмън нежно целува Девън по челото.

— Ти си много смела — казва той на момичето. — Не губи кураж.

Тя му се усмихва.

— Идваш ли с нас?

— Разбира се — казва той. — Ще ви следвам с моята кола.

— Благодаря — прошепва тя и затваря очи.

Носилката й се плъзва в линейката. Вратата се затваря. Линейките потеглят. Шофьорът на челната кола трябва да включи сирената, за да си пробие път през тълпата.

Семейният лекар се обляга уморено на колата си и вдига поглед към къщата. Колко измамен може да се окаже външният вид. Животът тук би трябвало да е изискан, спокоен. Не би трябвало да се случва нищо, което да изпълва къщата със звуци на сирени и болка. Но се случва.

Доктор Ивън Брокмън потърква лицето си, после опипом търси мобилния си телефон, за да се обади на партньора си за голф. Стиковете са в багажника на волвото му, но ще прекара следобеда в болницата при две обгорени и травматизирани деца и жена, която се описва като „скапана егоистична кучка“.

Поглежда нагоре. Небето е ясно, но въздухът още вони на изгоряло.