Джек Лондон
Чудото на жената (2)

II.

На другия ден Дим прекара сутринта в лагера: зае се да направи мокасини на кучетата и да поправи хамутите. На обяд той приготви храна за двама и най-после яде сам, чакайки да се върне Късия. Но след един час, неспокоен, той си тури ските и тръгна да търси другаря си. Следите от стъпките му водеха към коритото на реката! Той вървя по тях най-напред в едно тясно дефиле, което изведнъж се разшири в пасбище — но по снега нямаше никакви следи от елени — после по един лек наклон, на върха на който се спря. Следите продължаваха по другата страна на наклона и се губеха в една борова гора, най-приближените дървета на която бяха на разстояние около миля. Дим погледна часовника си, помисли, че нощта неизбежно ще настъпи, че кучетата са сами в лагера и със съжаление се отказа да върви по-нататък. Но преди да тръгне, той дълго разглежда пейзажа. Целият източен хоризонт беше назъбен от гребените на Скалистите Планини. Техните натрупани едно върху друго бърда се простираха към северозапад и преграждаха пътя към местността, за която Лаперл им беше разправил. Би рекъл човек, че се стремяха със снежната си маса да отблъснат пътниците към Изток и към Юкон.

Дим си каза, че враждебният им вид сигурно е отблъснал не един пътешественик.

Дори до полунощ той поддържаше голям огън, за да види Късия през време на връщането му. После прибра всичко, впрегна кучетата и щом се зазори, започна отново да търси. Едва беше стигнал дефилето и кучето водач наостри уши и започна да скимти. Шест индийци идеха към него. Те нямаха кучета и всеки от тях носеше лек багаж.

Те заобиколиха Дим и му дадоха много поводи за учудване. Явно беше, че него търсеха; говореха някакъв език, от който той не разбираше нито дума; и най-после, те не бяха бели индийци, при все че бяха по-големи и по-силни от червенокожите, живущи в долината на Юкон. Петима от тях бяха въоръжени със стари пушки с дълга цев, но последният държеше един винчестер, който Дим позна, че е на Късия.

Те не се помаяха и хванаха Дим. Той се подчини, понеже нямаше оръжие. Индийците си разделиха съдържанието на шейната, натовариха го на техните шейни, а на Дим дадоха да носи завивките за спане. Те разпрегнаха кучетата и понеже Дим се развика, те му дадоха да разбере със знаци, че нататък пътят не е удобен за шейна. Като се подчини на това, което не можеше да избегне, той изостави шейната в снега и тръгна след индийците.

Те минаха през малката борова горичка, която той беше забелязал предната вечер, вървяха срещу течението на рекичката около десетина мили и после го изоставиха, за да тръгнат към изток покрай един малък приток.

Първата нощ прекараха в един лагер, който изглеждаше, че е бил зает много дни наред. В едно съседно скривалище имаше сушена лакерда, те я прибавиха към своята храна. От тоя лагер излизаше следа, по която изглеждаше, че са вървели много хора.

„Това са похитителите на Късия“, помисли Дим и преди да се мръкне съвсем, той можа да види, че следите са еднакви с тия, които оставяха мокасините на неговия другар. Той разпита индийците със знаци и те потвърдиха заключенията му, като посочиха към север.

През следните дни те продължиха неизменно пътя си в тая посока, въпреки хилядите завои из един истински хаос от скали. В тая снежна пустиня пътят изглеждаше навсякъде запречен, обаче пътеката криволичеше все из долините, като избягваше непристъпните стръмнини. Колкото по-голяма ставаше височината, толкова снегът ставаше по-дебел и само със ски можеше да се върви напред. Освен това всичките индийци бяха млади и вървяха бързо. Дим не можеше да не почувствува гордост, като виждаше, че може да върви с тях, при все че те бяха калени и от детинство си служеха със ски.

За шест дена те преминаха централната клисура, низка в сравнение с планините, които разделяше, но страшна сама по себе си и недостъпна за натоварени шейни.

Пет дена криволичене от долина в долина и те стигнаха в отворената, леко вълнообразна местност, дето Лаперл се беше скитал преди десет години. Денят беше леденостуден, термометърът показваше четиридесет градуса под нулата. Въздухът беше толкова чист, че се виждаше на стотина мили наоколо. Дим позна мястото от пръв поглед. В безкрая се разгъваше равнината. На изток Скалистите планини издигаха снежните си маси към небето. На юг и на запад се простираха назъбените бърда, през които те бяха минали. Това беше областта, през която беше минал някога Лаперл. Сега тя беше покрита със сняг, но сигурно богата с лов в благоприятно време и засмяна от зеленина и цветя през пролетта.

Преди обяд групата се спусна по коритото на един широк поток, пресече една гора от върби отрупана със сняг, оголени трепетлики и грамадни борове и се намери на мястото на обширен лагер, отскоро напуснат.

Според броя на огнищата, които бяха от четиристотин до петстотин, Дим прецени, че племето се е състояло от няколко хиляди души. Следата беше толкова скорошна и тъй добре отъпкана, че индийците и Дим можеха да си свалят ските и да вървят по-бързо. Следи от дивеч се появиха и станаха изобилни, а също и следи от вълци и рисове. По едно време един индиец изкрещя от удоволствие, сочейки обширна снежна пещера, покрита с оглозгани, разчупени и изтъпкани кости, сякаш цели армии се бяха борили за тях. Явно беше, че е имало голям лов след последното падане на сняг.

Мръкна се съвсем, без да стане дума за спиране. Дружината още вървеше, когато тъмнината се разпръсна под светливото небе, блестящите звезди по което бяха наполовина забулени от трептящия, зеленикав воал на северната зора. Кучетата първи доловиха шум от лагер; те наостриха уши и радостно заджавкаха. После далечен ромон долетя до слуха на хората; но в него нямаше нищо от спокойната привична приятност на много далечния шум. Напротив, той се състоеше от остри звуци, издавани от крещящи, диви гласове и прекъсвани от още по-пронизителни викове — продължителните виения на многобройни кучета от вълча порода; викове от мъка и болка, жалби от отчаяние и бунт. Дим отвори кутията на часовника си и като попипа стрелките успя да разбере, че е единадесет часа. Индийците ускориха крачките си. Те бяха вървели дванадесет часа непрекъснато и сега вече наполовина тичаха.

Най-после те излязоха от гъстата борова гора и се намериха изведнъж пред силната светлина на много огньове и чуха страшна врява. Обширен лагер беше пред тях.

Когато стигнаха до неправилната му обиколка, една шумна вълна избликна срещу тях и после ги придружи. Чуваха се викове, думи за добре дошли, въпроси и отговори, шеги и бесните ръмжения на кучетата, които се спущаха като кожени метеори срещу чужденците — кучета на Дим; викове на жени, детски плач, рев на кърмачета и пъшкане на болни, с една дума сборище на една примитивна, дива тълпа.

Нападащите кучета бяха отблъснати с тояги; а кучетата на Дим, изплашени от броя на враговете им, ръмжаха озъбени и се криеха в краката на покровителите си с настръхнала козина и крака вцепенени в заплашителна поза.

Дружината най-после спря при един голям огън, пред който бяха клекнали Късия и двама млади индийци и печаха късове месо от елен. Трима други младежи, увити в кожи и прострени на легло от борови клони изведнъж станаха.

Късия, от другата страна на огнището, хвърли поглед на съдружника си, но лицето му остана твърдо и безстрастно като това на другарите му. Той не мигна и продължи да готви.

— Какво ти е? — го попита Дим почти разсърден. — Да не си онемял?

Старата свойствена на Късия усмивка изкриви устата му.

— Съвсем не — отговори той. — Но сега съм индиец и се упражнявам да не показвам признаци на учудване. Кога те хванаха?

— Един ден след твоето заминаване.

— Добре — каза Късия и радостно пламъче светна в очите му; — не е много лошо. Много благодаря. Тука е лагерът на ергените за женене.

С един жест той посочи великолепието на лагера, което се състоеше от един мангал, легла от борови клони направо на снега, няколко еленови кожи и плетища от борови клончета, преплетени с върбови издънки.

— А ето ергените!

Тоя път той посочи младите индийци и произнесе на техния диалект няколко гърлени звукове, които предизвикаха у тях усмивка на разбирателство.

— Щастливи са, че те виждат, Дим! Седни и изсуши мокасините си, докато ти приготвя ядене… Не намираш ли, че доста добре бръщолевя на техния език? И ти ще трябва да се помъчиш да го научиш, защото струва ми се, че по-дълго време ще се радваме на тяхната компания. Тука има и друг бял. Хванат е преди шест години. Той е ирландец, намерили го на пътя до Голямото Робско езеро. Нарича се Даниел Мак Кан. Той живее с една индийка и има вече две хлапенца. Но ще избяга, ако му се удаде случай. Виждаш ли оня малък огън вдясно? Там е настанен той.

Изглежда, че лагерът на ергените беше жилището предназначено за Дим, защото индийците го оставиха там с кучетата му и отидоха навътре в големия лагер.

Докато той си сушеше мокасините и гълташе късовете месо, Късия бъбреше и готвеше.

— Ний, разбира се, сме на тясно, Дим. Чуваш ли ме? Ще имаме неприятности докато се измъкнем оттук. Това са истински индийци, цели диваци. Те не са бели, с изключение на главатаря им. Той говори сякаш устата му е пълна с гореща каша и ако не е чистокръвен шотландец, главата си отрязвам. Той е великият главатар на цялата сбирщина. Каквото каже той, закон е. Знай го още от сега. Има шест години откак Даниел Мак Кан се мъчи да офейка оттук. Не е лош, но е малодушен. Знае един път, открил го е, когато ходил на лов — на запад от този, по който ни доведоха; той няма смелост да тръгне сам. Но като сме трима, можем да се опитаме. Разрошената брада е важен, но все си е малко смахнат.

— Какъв е тоя Разрошена брада? — попита Дим, като престана да разкъсва един къс месо.

— Ами главатарят, шотландеца. Той старее вече и по тоя час сигурно спи, но утре ще го видиш и той ще ти покаже ясно като бял ден, че щом си попаднал в негови ръце, не струваш и лула тютюн. Всичките тия земи му принадлежат. Натъпчи си това в тиквата. Те нито са изследвани, нито изучени, а са си негови. Той притежава сам двадесет хиляди квадратни мили земя за лов. Той е белият индиец, той и дъщеря му. Хм! Недей се блещи така. Чакай да я видиш. Струва си труда. Тя е бяла от главата до краката като стария Разрошена Брада, баща й. Слушай! Ти говориш за елени! В стадото има сто хиляди елени и десет хиляди вълци и други животни вървят след него и се хранят от остатъците. Защото ний изхвърляме остатъците. Стадото тръгва от изток и тия дни ний ще го придружим. От това храним кучетата си, а което не се доизяжда, сушим го за пролетта, чакайки да дойде лакердата. Разрошена Брада повече от всекиго разбира от лакерда и елен, вярвай на стария си другар!