Джек Лондон
Чудото на жената (11)

XI.

Студът беше втвърдил снега след лекото размръзване от вечерта и те вървяха бързо със ските си.

— Там е, между дърветата! — каза Лабискви.

Изведнъж тя учудена стисна ръката на Дим. Под дърветата малък огън весело пращеше, а до него беше клекнал Мак Кан. Лабискви пошепна на индийски няколко думи, но така язвително, че Дим веднага си спомни за прякора „леопард“ даден й от Четири Очи.

— Съмнявах се, че ще бягаш без мене — обясни Мак Кан, когато стигнаха при него, и малките му проницателни очи лукаво блестяха. — Затова не изпусках от очи малката и като видях, че крие ски и провизии, разбрах. И аз си донесох ски, храна… А огнището? Няма нищо страшно. Целият лагер спи и хърка; студено е. Ще тръгнем ли сега?

Лабискви хвърли на Дим бърз, отчаян поглед, размисли бързо върху положението и почна да говори. При все че в любовните работи беше просто дете, тя показа в решителността си в другите обстоятелства на живота, че няма нищо общо с пълзящото растение, което търси подкрепа.

— Мак Кан, ти си куче — каза тя със съскащ глас и очи светнали от гняв. — Зная, че ако те изоставим, ще вдигнеш тревога в лагера. Добре. Принудени сме да те вземем с нас. Но ти познаваш баща ми. Аз приличам на него. Ще извършваш твоя дял от работата. Старай се да се подчиняваш. Ако ни изиграеш някоя лоша игра, ще се каеш, че си поискал да бягаш.

Мак Кан я гледаше отдолу нагоре с малките си, сякаш пробити със свредел очи, в които омразата се смесваше с низко покорство. Гневът, който оживяваше погледа на младото момиче, се превърна в неизказана кротост, когато тя се обърна към Дим.

— Нали, това, което ти казах, е вярно? — го попита тя.

Зората ги намери всред близките хълмове, чийто пояс се простираше между вълнообразната равнина и планините. Мак Кан подсказа, че е време за закуска, но другарите му намериха, че е по-добре да продължат и да се спрат само за вечеря, когато следобедната топлина размекне снега и вървенето стане мъчно.

Скоро хълмовете станаха по-високи и рекичката, по чието заледено корито те вървяха, навлезе във все по-дълбоки и по-дълбоки теснини.

Знаците — предвестници на пролетта ставаха по-редки; обаче на някои места водата беше освободена от леда и на два пъти те срещаха групи от върби — джуджета, по които вече се забелязваха пъпки.

Лабискви показа пред Дим знанията, които имаше за областта и плановете, които беше съставила, за да осуети преследването. Имаше само два изхода през планините: единият на запад, другият на юг. Снас незабавно щеше да ги запази със своите млади войници. Но съществуваше и друг път към юг. Всъщност, той спираше на средата, завиваше на запад, пресичаше три долини и пак продължаваше по старата посока.

Младите индийци, като нямаше да намерят следите на бегълците по обикновения път, щяха да предположат, че са тръгнали по другия, към юг, но нямаше да си представят, че са избрали най-дългия и най-труден път.

След като хвърли поглед на Мак Кан, който вървеше отзад, Лабискви каза полугласно на Дим:

— Той яде… лошо начало.

Дим погледна ирландеца и видя, че той дъвче скришом парчета сланина от елен, извадени от чантата, която носеше.

— Не трябва да се яде по всяко време, Мак Кан — каза той. — В местността, през която ще минем, няма дивеч и трябва още от сега да си разделим храната на дажби. Ако искаш да пътуваш с нас, дръж се като честен човек.

Към един часа ледената кора толкова омекна, че не можеше да крепи ските. Те спряха и ядоха за пръв път. Дим направи опис на храните.

Товарът на Мак Кан му причини разочарование. Той беше натъпкал чантата си с толкова кожи от сребърни лисици, че почти не оставаше място за храната.

— Не вярвах, че съм взел толкова много — обясни той. — Когато си нареждах чантата, беше тъмно. Но те струват скъпо. А с нашите муниции, ще имаме дивеч в изобилие.

— Да! Вълците ще те налапат в изобилие — му отговори Дим сухо, а очите на Лабискви светеха от ярост.

По тяхното пресмятане, щяха да имат храна за един месец, с условие нищо да не разпиляват и да не си дояждат. Дим раздели товара в чантите, като отстъпи на настояванията на Лабискви, която искаше да носи своя дял.

На другия ден трябваше да минат през едно широко дефиле, дето коритото на рекичката се разливаше; те едва вървяха по омекналия сняг и стигнаха на склона на планината, чиято снежна повърхност беше още издръжлива.

— Още десет минути и нямаше да можем да минем през равнината — каза Дим, когато се спряха да си отдъхнат на един гол хребет. — Тая точка я надвишава поне с хиляда стъпки.

Но Лабискви, без да отговори, му посочи празното пространство между дърветата. Всред това пространство пет ясни силуета вървяха с мъка на една линия.

— Младежите! — каза тя най-после.

— Те потъват чак до хълбоците — каза Дим. Няма да стигнат днес до твърда почва. Ний сме ги изпреварили с няколко часа. Хайде, Мак Кан! Ставай! Докато можем да вървим, няма да ядем!

Мак Кан измърмори нещо, но понеже нямаше вече сланина от елен в чантата си, тръгна след другарите си като пребито псе.

В по-високата долина, дето сега се намираха, ледената кора започна да омеква чак към три часа след обяд. Тогава те тръгнаха по сянката на планината, дето снегът отново се втвърдяваше. Спряха само веднъж, извадиха сланината, конфискувана от Мак Кан, и я изядоха вървешком. Тя беше замръзнала и би трябвало да я стоплят; но тя се ронеше в устата им и залъгваше свиванията на стомасите им.

След продължително свечеряване настъпи гъста тъмнина под облачно небе; към девет часа те се настаниха на лагер в една малка борова горичка. Мак Кан, капнал от умора, пъшкаше.

Денят беше изтощителен и въпреки придобитата опитност от девет годишен полярен живот, той започна да смуче сняг, а устата му, изсъхнала и гореща, му причиняваше нетърпими страдания. Той остана да пъшка свит до огъня, а другите се заловиха да приготвят огъня. Лабискви беше неуморима; нейната жизненост, физическата й и морална издръжливост караха Дим непрестанно да се учудва. Във веселостта й нямаше нищо принудено; тя все имаше по една усмивка за него и когато случайно ръцете им се докосваха, те продължаваха докосването в милувка.

Но когато очите й се спираха на Мак Кан, те заплашително блясваха и израза на лицето й ставаше твърд и враждебен.

През нощта излезе вятър и започна да вали сняг. На другия ден те вървяха и се бореха пипнешком със снежните виелици. Минаха, без да го видят, завоя на пътя, който се изкачваше по коритото на едно поточе и пресичаше един хребет на запад. Два дена още те скитаха, обикаляйки напразно обширни пространства; пролетта бе останала на по-ниските височинки, а те се бяха върнали в царството на студа.

— Младежите загубиха следите ни. Какво ни пречи да си починем един ден? — се молеше Мак Кан.

Но напразно. Дим и Лабискви съзнаваха добре опасността на положението.

Те бяха изгубени в безкрая на планините и откак бяха тръгнали, не забелязаха нито дивеч, нито пък някаква най-малка следа.

Дните минаваха един след друг в скитане из една негостоприемна област, дето бяха принудени да обикалят лабиринт от долини и проходи, които рядко водеха към запад. Щом влезеха в някой от тия проходи, трябваше да го изминат до край, защото заледените върхове и стръмните брегове, които го заграждаха, бяха невъзможни за изкачване. Умората и студът убиваха енергията им; все пак те бяха още доста енергични и намалиха дажбите, които си бяха определили дотогава.

Една нощ Дим се събуди от шума на някаква борба. Той чу ясно откъм страната, дето спеше Мак Кан прекъснато дишане и някакви странни звуци. С един ритник той разрови огъня и видя Лабискви, която с ръце вкопчени в гърлото на ирландеца го караше да изплюе едно парче месо наполовина сдъвкано. В тоя миг тя взе нещо от хълбока си и Дим видя как блесна ножа, който тя извади от ножницата.

— Лабискви! — извика той властно.

Тя се поколеба.

— Не правете това! — продължи той, като се спусна към нея.

Тя трепереше от гняв, но ръката й се спусна със съжаление в ножницата. Сякаш се страхуваше, че няма да може по-дълго време да се сдържи, тя отиде към огъня и се залови да го разпалва.

Мак Кан седна, като пъшкаше и заплашваше едно след друго, обзет от страх и ярост и бърбореше някакви несвързани обяснения.

— Отде взе това месо? — попита Дим.

— Претърсете го! — каза Лабискви.

Това бяха първите думи, които тя произнесе с треперещ глас.

Мак Кан поиска да се защити, но Дим го сграби безпощадно и намери под мишницата му едно парче еленово месо, което той беше сложил там, за да се размръзне от топлината на тялото му. В тоя миг един вик на Лабискви отвлече вниманието на Дим; тя се бе спуснала към чантата на Мак Кан и я бе отворила.

Вместо месото, което трябваше да бъде в нея, оттам изпаднаха мъх, борови игли, стърготини, разни дребни остатъци, с които клетникът беше заместил месото.

Тя пак се хвърли с ножа в ръка към виновния, но Дим я хвана с две ръце и тя се подчини, стенейки от безсилна ярост.

— О! Моя любов, не ми е за храната — се задъхваше тя — но за вас, за вашия живот. Безчестникът! Той ядеше вашата плът, самия вас!

— Няма да умрем от това — й каза Дим, за да я утеши. — Занапред той ще носи брашното. Не може да го яде тъй както си е, а ако го стори, ще го смажа със собствената си ръка, защото в такъв случай би унищожил вашия живот заедно с моя.

Той я прегърна по-силно.

— Мила моя, на мъжете е работа да убиват; жените не трябва да убиват.

— Значи, вие няма да ме обичате вече, ако убия това куче? — попита тя учудено.

— Да, но не толкова много — отговори Дим дипломатически.

Тя въздъхна примирена.

— Добре — каза тя — няма да го убия.