Джек Лондон
Чудото на жената (12)

XII.

През това време младите индийци продължаваха неумолимото си преследване. Водени от чудни случайности и от предположенията, които сами правеха за пътя, хванат от бегълците, те винаги намираха заличената от ураганите следа и тръгваха по нея. Ако валеше сняг, Дим и Лабискви правеха най-невероятни завои, тръгваха на изток, когато пътят им беше на запад или юг избягваха някоя равнина и се изкачваха по някой наклон. Понеже се бяха заблудили, това нямаше значение! Но невъзможно им беше да се отърват от индийците, освен за няколко дена. Когато след някоя буря загубваха следите, те се пръсваха в хайка и първият, който намереше някой нов знак, запалваше голям огън, за да събере другарите си.

Дим изгуби понятието си за време — за изминатите дни и нощи, за ураганите и почивките. В ад от страдания Лабискви и той изтощени продължаваха борбата, а Мак Кан се влачеше криво-ляво след тях, мърморейки спомени и мечти за Сан Франциско. Огромни върхове, спокойни и строги в синьото ледено небе, се изправяха над главите им. Те бягаха през долини със стени стръмни като скали, по които не можеше да се закрепи сняг, после се впущаха в тесни проходи, дето се срещаха страшно дълбоки езера.

Една нощ, между два урагана, пламъкът на далечен вулкан осветли небето. Те не го видяха вече и най-после се запитаха дали не са имали халюцинация.

Те пресичаха падини, дето снегът, замръзнал на слоеве, се беше натрупал на стотици стъпки дебелина, после тесни проходи, дето блещеха ледници, от които снегът бе пометен от страшни ветрове. Те се влачеха, мълчаливи като сенки, по страната на преспи готови да рухнат; и понякога гърмът на падането ги изтръгваше от изтощителното вцепенение.

Често те се спираха без огън и бяха принудени с топлината на телата си да размръзват дажбата си месо.

Всред тия смъртни изпитания Лабискви си оставаше все същата. Веселото й настроение не я напускаше никога, освен когато погледът й падаше на Мак Кан. И най-тежките упадъци от умора и студ не успяваха да обуздаят проявите на любовта й. Внимателна като млада котка, тя надзираваше подялбата на скромните дажби и Дим чувствуваше, че тя в дъното на сърцето си упреква Мак Кан за всяко движение на челюстите му.

Един ден тя раздаде храната и ирландецът енергично запротестира. Оказа се, че не само на него, но и на самата нея тя беше отделила по-малко храна, отколкото на Дим. Оттогава той сам вършеше тая работа.

Една сутрин, след като валя сняг цяла нощ, те бяха грабнати от една малка преспа и завлечени на около тридесет стъпки. Те се измъкнаха полузадушени, но без рани; Мак Кан обаче изгуби чантата си, в която беше всичкото брашно и която ново срутване завлече безвъзвратно. Оттогава Лабискви съвсем престана да поглежда Мак Кан, при все че той нямаше никаква вина за нещастието и Дим разбра, че тя не смееше вече да го гледа, от страх, че няма да може вече да се сдържа.