Джек Лондон
Чудото на жената (15)

XV.

Дим сполучи да убие една птица и си я разделиха. Веднъж, на дъното на една долина, дето върбите бяха напъпили в снега, той уби един заек със ските; друг път една слаба, бяла невестулка. Това беше всичкия дивеч, който видяха, с изключение на едно ято диви патици, което мина на половин миля над главите им, летейки на запад, към Юкон.

— В ниските долини е вече пролет — каза Лабискви. — Скоро и тука ще настъпи пролетта.

Лицето й беше отслабнало, но очите й изглеждаха още по-големи и по-блестящи и когато гледаше Дим, тя се преобразяваше от дива и свръхчовешка красота.

Дните ставаха по-дълги, снегът започваше да чезне.

През деня ледената кора се топеше, а през нощта пак замръзваше; затова бяха принудени да вървят рано сутрин и късно вечер, защото през слънчевите часове снегът не удържаше тежестта им.

Очите на Дим се възпалиха от белината на снега и Лабискви трябваше да го води с един ремък, вързан за пояса й; когато и нейните очи се възпалиха, той й направи същата услуга.

Побъркани от глад, те се скитаха по земя, която се пробуждаше от зимния си сън, но по която те бяха едничките живи същества. Въпреки изтощението си, Дим почти се боеше от съня, защото в безумната власт на полумрака му се явяваха страшни и мъчителни видения. Той все бълнуваше за храна и когато устните му се докосваха до нея, злият Бог на сънищата му я грабваше.

Той даваше обяд на другарите си от щастливото време в Сан Франциско и с жадни очи лично даваше нареждания и украсяваше масата с пурпурни листа от есенна лоза. Гостите закъсняваха и когато той ги посрещаше с град от остроумия, внезапно го обземаше силен глад. Той се промъкваше скришом до масата, грабваше набързо шепа зрели маслини и пак отиваше да посреща нов гост. Всички се трупаха около него, шегите и смеховете се усилваха, а той криеше в свития си юмрук зрелите маслини.

Много такива обеди даде той, присъствува на угощения на великани, където тълпи разкъсваха волове, цели опечени.

Той стоеше зяпнал пред дълги редици пуяци, продавани от готвачи с бели престилки и всички си купуваха от тях, с изключение на Дим, който стоеше закован на паважа, като оловна статуя.

Той се виждаше като дете, с лъжица, протегната към големи чаши с мляко. Той гонеше изплашени крави из стръмни пасбища, за да им открадне мляко, или се биеше с плъхове в нечисти дупки, оспорвайки им разни нечистотии и остатъци от храна. Всичко що можеше да се яде не избягваше от безумното му желание; той скиташе в просторни конюшни, дето коне, лъскави от тлъстина, се редяха под ясли дълги цели километри и търсеха, без да ги намират, торбите с трици.

Един път обаче сънят му се осъществи наполовина. Гладен, претърпял корабокрушение и изоставен на един пуст остров, той се бореше с вълните на Тихия Океан, за да изтръгне от канарите миди и ги отнасяше на пясъка. Запалваше огън и печеше скъпоценната си плячка на горещата жарава. Той виждаше как най-напред излизаше струя водна пара от черупките, как после те се разтваряха и показваха розовото меко тяло. Те бяха добре опечени и тоя път нямаше никакъв натрапник, за да го лиши от яденето.

— Най-после! — си казваше той — тоя сън ще стане действителност.

Той щеше да яде. Обаче сигурността му не беше голяма и той очакваше неизбежното разочарование, когато усети между устните си някакво вкусно месо, като това на лакердата.

Зъбите му се затвориха. Той почна да дъвче. Чудото се беше извършило. Учудването го събуди. Той лежеше на гръб в тъмнината и скимтеше от някакво животинско удоволствие. Челюстите му стриваха месо. Той не промени положението си и скоро усети едни малки пръсти да промъкват тънък резен месо между устните му. Той го отблъсна, но нямаше смелост да се разсърди.

Лабискви много плака и заспа разхълцана в прегръдките му. Но той стоя дълго време буден, очарован от любовта и самоотричането на тая жена.

Настъпи момента, в който бе погълната последната частица храна. Високите върхове бяха вече далече, равнините бяха по-низки и пътят към запад се откриваше пред тях. Но запасът им от енергия беше изчерпан и не закъсня денят, когато легнаха вечерта и не можеха да потеглят сутринта.

Дим с мъка стана, пак падна и влачейки се по колена, се опита да запали огън. Но въпреки всичките си усилия, Лабискви, крайно изтощена, не можа да стане. Той се отпусна до нея с горчив смях, мислейки за безполезно запаления огън, понеже нямаха вече какво да пекат и времето беше топло. Тих ветрец въздишаше между боровете и навсякъде под изтънелия сняг се чуваше шуртенето на невидими поточета.

Лабискви лежеше като мъртва; дишането й беше толкова слабо, че на няколко пъти Дим не можа да го долови.

След обяд крясъка на една катеричка го накара да трепне. Като дърпаше след себе си тежката пушка, той се повлече по снега, в който затъваше. Той ту пълзеше, ту вървеше свит на две и залитащ и проследи животното, което сърдито крещеше и бавно бягаше, като подновяваше с това танталовите му мъки. Нямаше сила да застреля тичащата катеричка, а тя не се спираше никак. От време на време Дим се простираше на снега и плачеше от безсилие. Понякога му се струваше, че животът го напуска и го заобикаля гробна тъмнина.

Колко време трая последното му припадане? Той не можа да си даде сметка; но когато дойде на себе си, трепереше от вечерния студ и мокрите му дрехи бяха почнали да замръзват заедно с ледената кора. Катеричката беше изчезнала.

С мъчителни усиля, той успя да се върне при Лабискви. Изтощението му беше толкова голямо, че лежа цяла нощ проснат като труп и никакви сънища не смутиха съня му.

Слънцето беше вече високо на хоризонта и се чуваха крясъците на същата катеричка, когато Лабискви го помилва с ръка по бузата и го събуди.

— Сложи ръка на сърцето ми, моя любов — каза тя с ясен глас, но който изглеждаше да иде отдалече. — Любовта ми е в сърцето, а ти го държиш в ръката си.

Изминаха няколко минути докато тя заговори отново.

— Не забравяй никога, че няма път към юг. Нашето племе знае добре. Все на запад. Там е спасението. Ти почти си изминал пътя, ще изкараш до край.

После Дим падна във вцепенение, което беше почти смърт, но тя го събуди още веднъж.

— Сложи устните си върху моите — каза тя. — Така искам да напусна живота.

— Ще го напуснем заедно, мила моя — отговори той.

— Не!

Тя го спря със слабо стискане на ръка, бръкна с усилие в качулката на дрехата си, извади една торбичка и му я подаде; после с угаснал, но все пак ясен глас, пошепна:

— Сега, дай ми устните си, моя любов. Сложи ги върху моите, а ръката си на сърцето ми!

Той я целуна дълго и пак загуби съзнание. Когато дойде на себе си, видя, че е вече сам и усети, че и той ще умре.

И почувствува скръбно облекчение.

Изведнъж ръката му напипа торбичката. Той се засмя в себе си на любопитството, което го караше да я отвори и развърза връзките. От вътре изпадаха разни неща за ядене. Нямаше нито една частица, която да не му е позната. Лабискви беше ограбила сама себе си. Парчета сухар, запазени още от началото на пътуването им, преди Мак Кан да изгуби брашното, тънки парченца месо, по които още личаха отпечатъците на зъбите й; една непокътната заешка кълка; един пилешки крак и едно крило, по което личаха белези от гладни зъби; жалки остатъци, откраднати от ужасния глад чрез безкрайната й любов и които трагично свидетелствуваха за лишенията и голготата й.

Дим се изсмя като луд, пръсна ги по снега и падна в безсъзнание…

Започна да сънува.

Юкон беше пресъхнал. Той скиташе из коритото му, между калните локви и изтритите от леда камъни и събираше тук-там едри буци самородно злато. Тежестта им почваше да го мъчи, когато изведнъж забеляза, че те могат да се ядат. И той ги гълташе лакомо. Всъщност, за какво биха придавали хората такава цена на златото, ако то не можеше да се яде?

Когато се събуди, блестеше друг ден. Мозъкът му беше страшно прояснен, зрението му не беше вече смътно и общото треперене, което измъчваше тялото му отдавна, беше престанало. Стори му се, че жизнени сокове пеят в него, сякаш пролетта ги беше съживила.

Изпълнен беше със спокойно благосъстояние. Той се обърна да събуди Лабискви, видя я и си спомни. Неволно потърси с поглед храната, която беше пръснал по снега. Тя беше изчезнала. Тогава той разбра какво беше взел в треската и съня за буци самородно злато. Несъзнателно бе черпил есенцията на живота в жертвата на Лабискви, която бе сложила душата си в неговите ръце и бе отворила очите му за чудното женско сърце.

Той се изненада от свободата на движенията си и се учуди, че намира потребната сила да занесе увитото в кожи тяло до песъчливия бряг, дето снегът беше изчезнал. Той изкопа с брадвата си една вдлъбнатина, положи тялото в нея и срути брега отгоре…

Още три дена, без никаква храна, той вървя по посока към запад. На третия ден той се строполи под един усамотен бор, на брега на една широка река, която той предполагаше, че е Клондайк.

Преди да изгуби съзнание, той можа да откачи чантата си; каза сбогом на радостите в света и се зави в покривките си.

Сънливи цвъртения го събудиха. Дългото свечеряване започваше. Над него, между клоните, бяха накацали яребици. Жестокият глад го подтикна към незабавна, макар и мъчителна работа. Повече от пет минути се изминаха, преди да успее да се прицели и още други пет, преди да се реши да натисне спусъка.

И се разочарова… Нито една птица не падна. Но също и нито една не хвръкна. Те раздвижиха глупаво крила и нехайно се преместиха.

Рамото го болеше. Вторият изстрел беше пак несполучлив, понеже го беше страх от ритането.

Яребиците стояха. Той сгъна в няколко ката завивката си, сложи я между дясната си ръка и гърдите и облегна приклада на пушката. Гръмна и една птица падна. Куршумът беше от голям калибър и от птицата остана само следа от окървавени пера. Другите не избягаха и той реши да ги удари в главата или да се откаже да стреля.

Той трябваше да пълни пушката на няколко пъти. Често стреляше напразно, но няколко пъти улучи целта; и яребиците падаха върху него като дъжд, който щеше да съживи живота му. Той удари девет и когато главата на деветата отхвръкна, той постоя един миг прострян, като се смееше и плачеше едновременно, без да знае защо. Първата той изяде сурова. После си отпочина и заспа. Събуди се в пълен мрак, но с апетит и с доста сили, за да запали огъня; и до пукването до зората той пече и яде оскъдния си лов, като превръщаше на прах дори и костите със зъбите си, които толкова дълго бяха стояли без работа. Той пак си легна, събуди се през другата нощ, отново заспа и спа до сутринта.

Като се събуди, с учудване видя, че някой беше притурил дърва на огъня и че едно почерняло джезве с кафе вреше на жаравата. До него, толкова близо, че можеше да го пипне ако си протегне ръката, седеше Късия с цигара от кафява хартия в устата и го гледаше загрижено.

Устните на Дим помръднаха, но му се стори, че гърлото му е схванато и гърдите му са свити от ридания. Той протегна ръка, взе цигарата и потегли дълбоко няколко пъти.

— Отдавна не съм пушил — каза той най-после със спокоен и бавен глас, много отдавна.

— Нито си ял, както изглежда — прибави Късия.

Дим направи утвърдителен знак и посочи с ръка разпръснатите пера на птиците.

— Не бях ял много време, преди да ям последния път — отговори той. — Знаеш ли какво ми се иска? Чашка кафе. Забравил съм му вкуса. А също и сухари и резен сланина.

— Ами фасул? — предложи Късия.

— Е, то би било царско угощение. Струва ми се, че апетитът ми се възвърна.

Докато единият приготвяше яденето, а другият го унищожаваше, те си разказаха набързо историята след раздялата.

— Ледът на Клондайк беше захванал да се пука и трябваше да чакаме да се освободи реката. Два кораба, шестима другари, ти ги знаеш, всичките простаци, и всичко друго потребно. Изминахме едно малко разстояние, като теглехме корабите с канджи или ги бутахме. Но бързеите ще забавят другарите най-малко с една седмица. И затова ги оставих да прекарват по брега път за корабите. Нещо ми казваше да продължавам пътя. Тогава напълних чантата си с провизии и тръгнах. Знаех, че ще те намеря да скиташ, наполовина полудял.

Дим климна с глава и му стисна красноречиво ръката.

— Хайде, да тръгваме! — каза той.

— По дяволите тръгването! — извика Късия. — Ще стоим тука още един-два дена, за да си починеш и да си напълниш стомаха.

Дим поклати глава.

— Само да можеш да се видиш! — възрази Късия.

И наистина, видът му не внушаваше доверие. Това, което се виждаше от кожата му, беше черно, червеникаво и олющено, вследствие дългото действие на студа. Бузите му бяха толкова слаби, че въпреки брадата, формата на зъбите личеше под изсъхналата кожа. По челото и около дълбоко хлътналите очи кожата беше опъната като на тъпан и на някои места покрита с остра брада, която би трябвало да бъде руса, но беше почервеняла от вятъра и изцапана от пушека.

— Най-добре е да си приберем багажа — каза той. — Ще продължим пътя.

— Но ти си слаб като новородено яре и не можеш да вървиш. Защо бързаш?

— Късий, отивам да намеря най-великото нещо в Клондайк и не мога да чакам. Това е всичкото. Почни да прибираш нещата. Ще намеря чудото на света, по-голямо от езерата или златните планини, по-голямо от амбицията да бъдеш ядач на месо и преследвач на мечки.

Късия седна и го загледа ококорено.

— За Бога, какво ти стана? — попита той с прегракнал глас. — Да не си полудял?

— Не, благодаря, добре съм. Може би човек трябва да бъде лишен известно време от храна, за да види същността на нещата. Във всеки случай, аз видях това, което не вярвах, че може да бъде възможно на света. Зная какво нещо е Жена… сега.

Късия зяпна от учудване, но на устните му и в погледа можеше да се прочете неизбежна насмешка.

— Мълчи — продължи тихо Дим — ти не знаеш какво е това, но аз зная.

Късия преглътна слюнката си и промени мнението си.

— Ба! Няма нужда да бъда магьосник, за да отгатна името й. Всички отидоха да се заемат с дрениране езерото Изненада, но Джой Гастел не иска да ги придружи. Тя не мърда от Даусон и чака да види ще те доведа ли. Ако не, тя се е заклела да продаде всичко, каквото има, и да вдигне цяла армия стрелци, за да отиде в страната на индийците да смаже стария Снас и цялата му банда. Сега, ако искаш да подържиш за един миг кучетата, ще се облека и ще тръгна с тебе, сигурно!