Джек Лондон
Чудото на жената (8)

VIII.

Новото положение на Димъ бѣше пълно съ неудобства. Повече отъ всѣкога той срѣщаше Лабискви. Каквато бѣше кротка и невинна, откровеностьта на любовьта й бѣше страшна. Всѣки отъ погледитѣ й бѣше като милувка. Двадесет пѫти той едва не й заговори за Джой Гастелъ и двадесет пѫти смѣлостьта му липсва. Най-голѣмата опасность бѣше чудната хубость на Лабискви. Видътъ й бѣше чаровенъ. При все че самъ се презираше за всѣки мигъ прекаралъ при нея, тия мигове му бѣха много скѫпи. За пръвъ пѫть презъ живота си той опознаваше отблизо жена. Душата на Лабискви бѣше тъй ясна, тя бѣше толкова невѣжа и невинна, че го смущаваше. Тя имаше въ себе си цѣлата основна доброта на своя полъ. Нито условноститѣ на опитността, нито лъжливия инстинктъ на нуждата да се защищава не бѣха я унизили. Той си припомняше теориитѣ на Шопенхауеръ и бѣше принуденъ да заключи, че философътъ на скръбьта се лъжеше. Когато човѣкъ познава една жена така, както Димъ бѣше позналъ Лабискви, можеше да счита за болни всичкитѣ женомразци.

Лабискви бѣше хубава, но все пакъ, като я гледаше Димъ мислѣше за Джой Гастелъ. Джой бѣше скромна, сдържана, притежаваше всичкитѣ прелести, съ които цивилизацията украсява жената. Обаче, чрезъ каприза на въображението и подпомогнатъ отъ нагледния примѣръ на Лабискви, Джой му се струваше лишена отъ въображение и дветѣ момичета му се виждаха равни само по еднаквата имъ доброта. Едната правѣше да изпъква другата и Димъ се научи да цени всичкитѣ жени зарадъ душата на Лабискви.

Той се научи сѫщо да познава самъ себе си. Събираше всичкитѣ си спомени за Джой Гастелъ и знаеше, че я обича. И все пакъ нравѣше му се обществото на другата. Това чувство не бѣше ли любовь? Какъ да му даде друго име? Той се засрами до дъното на душата си, като откри въ себе си тоя стремежъ къмъ многоженство. Той бѣше слушалъ нѣкога въ ателиетата на Санъ-Франциско приятели да спорятъ върху възможностьта за единъ мѫжъ да обича едновременно две, па дори и три жени. Тогава той бѣ на противно мнѣние. Какъ би могълъ да мисли иначе, докато не бѣше изпиталъ подобно състояние?

Сега, той обичаше две жени съвсемъ искрено: убеденъ въ нѣкои моменти, че предпочита Джой Гастелъ, а въ други, съ сѫщата сигурность мислѣше, че храни по-нѣжни чувства къмъ Лабискви.

— Въ вашата страна трѣбва да има много жени, — му каза тя единъ день. — И понеже тѣ обичатъ мѫжетѣ, много сѫ обичали и васъ. Вѣрно ли е?

Той не знаеше какво да отговори.

— Вѣрно ли е? — настоя тя.

— Азъ не съмъ жененъ, — отговори той уклончиво.

— А нѣма ли нѣкоя друга да ви обича? Една Изолда тамъ далече, задъ планинитѣ?

Въ такива мигове, Димъ се считаше за подлецъ. Той излъга. Съжаляваше, но не можеше да й каже истината. Той поклати отрицателно глава, съ снизходителна усмивка за нейната нескромность и лицето му изрази повече нѣжность, отколкото той искаше, като видѣ Лабискви преобразена отъ радость.

Той успѣваше да намѣри извинения за скритостьта си. Доводитѣ му не бѣха, може би, съвсемъ честни, но той нѣмаше спартанската смѣлость да нанесе на тая жена ударъ, който би й разбилъ сърдцето.

Освенъ това и Снасъ го стѣсняваше много. Никаква подробность не избѣгваше отъ чернитѣ му очи и въ думитѣ си той влагаше особенъ смисъль.

— Никой не желае да види дъщеря си омѫжена, — казваше той на Димъ, — поне никой чувствителенъ човѣкъ. Това измѫчва. Самата мисъль за това измѫчва ви казвамъ азъ. И все пакъ, следвайки естествения законъ на живота, Маргаретъ ще трѣбва единъ прекрасенъ день да се ожени.

Настѫпи мълчание и Димъ за хиляденъ пѫть се попита каква ли можеше да бѫде одисеята на Снасъ.

— Азъ съмъ твърдъ и жестокъ, — продължи последниятъ. — Обаче съмъ справедливъ, а законътъ си е законъ. Дори за моя народъ отъ диваци, азъ съмъ едновремено и законъ и сѫдия. Никой не оспорва моята воля. Но азъ съмъ баща и чувствителностьта трови живота ми.

Какво целѣше той съ тоя монологъ? Димъ не можа да узнае, защото той бѣ прекѫснатъ отъ веселия смѣхъ въ съсѣдната палатка, дето Лабискви играеше съ едно вълче наскоро уловено. Изразъ на скръбь сгърчи лицето на Снасъ.

— Трѣбва и това да се изтърпи, — прошепна той скръбно. — Маргаретъ трѣбва да се омѫжи и вашето присѫствие тука е щастие за насъ. Не се надѣвахъ никакъ на Четири Очи, а колкото се отнася до Макъ Канъ, толкова малко вѣрвахъ въ него, че го дадохъ за мѫжъ на една индийка, която напраздно бѣше палила своя факелъ двадесеть години наредъ. Ако вие не бѣхте тука, щѣхъ да дамъ дъщеря си на единъ индиецъ, Либахъ щеше да бѫде баща на моитѣ внучета.

Въ тоя мигъ Лабискви излѣзе отъ палатката съ вълчето на рѫце и се приближи до двамата мѫже, сякашъ привлѣчена отъ нѣкакъвъ магнитъ, съ очи препълнени съ любовь, която не умѣеше да скрие.