Джек Лондон
Чудото на жената (1)

I.

— И безъ това, не мога да кажа, че си се спусналъ да се женишъ, — каза Кѫсиятъ, подземайки прекѫснатия преди нѣколко минути разговоръ.

Димъ разглеждаше краката на едно куче, което той държеше съ гръбъ въ снѣга, и не благоволи да отговори. Кѫсиятъ, който въртѣше предъ огъня единъ мокасинъ, наденатъ на пръчка, изгледа съ острия си погледъ лицето на другаря си.

— Я погледни тая северна зора, — продължи той. — Промѣнлива, като коя и да е жена съ кѫдри и развѣти фусти. И най-добрата е лекомислена, ако не е глупава. Тѣ сѫ коварни котки, всичкитѣ, отъ най-малката до най-голѣмата, отъ най-хубавата до най-грозната, разкѫсващи лъвици и виещи хиени, щомъ намѣрятъ следата на мѫжа, когото предпочитатъ.

Монологътъ отново престана. Димъ удари кучето, което искаше да му захапе рѫцетѣ и продължи да разглежда нараненитѣ му и окървавени крака.

— Ехъ! — продължи Кѫсиятъ. — Може би и азъ щѣхъ да намѣря да се оженя, ако бѣхъ сторилъ намѣрение. А може би, бихъ се оженилъ и безъ да искамъ, ако не бѣхъ хваналъ пѫтя къмъ горитѣ. Димъ, искашъ ли да знаешъ какво ме спаси? Е, хубаво, азъ ще ти кажа. Бѣгането. Продължихъ да бѣгамъ. Желалъ бихъ да видя, ще ме настигне ли нѣкоя фуста!

Димъ пустна животното и обърна къмъ пламъка другата страна на свойтѣ мокасини, които съхнѣха на пръчки.

— Утре трѣбва да си починемъ и да направимъ мокасини на кучетата, — предложи той. — Тая тънка кора ледъ наранява краката имъ.

— По-добре да продължимъ, па какво ще да става, — каза Кѫсиятъ. — Да се върнемъ назадъ — нѣмаме вече провизии. Трѣбва да настигнемъ колкото е възможно по-скоро еленитѣ или бѣлитѣ индийци, иначе ще бѫдемъ заставени да ядемъ кучета — и куцитѣ наредъ съ здравитѣ. Въ сѫщность кой е видѣлъ нѣкога тия бѣли индийци? Знаеме ги само по слухъ. Па какъ може и единъ червенокожъ да има бѣла кожа? Все едно да кажешъ, че нѣкой негъръ може да избѣлѣе. Димъ, трѣбва да вървиме. Въ тая мѣстность нѣма дивечъ. Нали знаешъ, че цѣла седмица вече не сме видѣли дори следи отъ заякъ. Хайде да напустнемъ тая замрѣла страна и да идемъ въ друга, дето ще гледаме какъ тича месо.

— Все пакъ азъ мисля, че ако си отпочинемъ единъ день и сложимъ мокасини на кучетата, тѣ по-добре ще тичатъ. Ако ти се удаде, разгледай внимателно мѣсностьта отъ нѣкоя височина. Всѣки мигъ може да навлѣземъ въ область, въ която ще може по-лесно да се напредва. Такова нѣщо ни каза Лаперлъ да търсимъ.

— Ами! споредъ както самъ каза, Лаперлъ е идвалъ тука преди десеть години и толкова е билъ измѫчванъ отъ гладъ, че е ималъ халюцинации. Спомни си какво ни каза той за грамаднитѣ знамена, които се развѣвали на върха на планинитѣ. Това доказва, колко е билъ смахнатъ. И той призна, че никога не е виждалъ бѣли индийци. Това било басня, която му разправилъ Антонъ. А пъкъ Антонъ хвърли плочитѣ две години преди да дойдемъ въ Аляска. Утре ще обиколя и може да намѣря нѣкой еленъ. А сега, не е ли време за спане?