Джек Лондон
Чудото на жената (14)

XIV.

Оставаха имъ толкова малко провизии, че не смѣеха да изяждатъ и една десета отъ онова, което би трѣбвало да изедатъ, нито стотна отъ онова, което би имъ се искало. Презъ следващитѣ дни тѣ продължиха да вървятъ като на сънь — чувството за самозапазване се бѣ притѫпило у тѣхъ отъ скитане изъ самотата на планинитѣ. Усилията имъ бѣха несъзнателни, автоматични. Тѣ се мѫчеха да намѣрятъ пѫтя къмъ западъ, а долинитѣ и недостѫпнитѣ планински вериги ги отхвърляха къмъ северъ или югъ.

— Нѣма никакъвъ проходъ къмъ югъ, — казваше Лабискви. — Старцитѣ знаеха добре. Къмъ западъ, все къмъ западъ трѣбва да вървимъ.

Бѣха се отървали отъ преследването на индийцитѣ, но не и отъ преследването на глада. Настѫпи единъ студенъ день, презъ който завалѣ снѣгъ не на парцали, а на ледени кристали, едри като пѣсъчни зърна и валѣ непрекѫснато три дни и три нощи. Невъзможно бѣ да се върви по-нататъкъ, преди пролѣтното слънце да направи да се образува кора по повръхностьта, тѣ стоеха на едно мѣсто, увити въ кожитѣ и понеже си почиваха, намалиха още повече дажбитѣ си.

Тия дажби бѣха толкова малки, че едва успѣваха да успокояватъ свиванията на стомаситѣ имъ. Лабискви, почти въ безсъзнание, възбудена отъ вкуса на храната, нададе пискливи звуци, като животно, хвърли се на дажбата си за другия день и я тури въ устата си.

Тогава Димъ видѣ сцена, която никога нѣмаше да забрави. Като стисна храната съ зѫбитѣ си, тя се опомни, хвърли я и съ юмрука си удари гнѣвно виновната уста. Но въ последствие много други чудеса щѣха да видятъ очитѣ на Димъ.

Следъ като валѣ дълго снѣгъ, излѣзе силенъ вѣтъръ, който шибаше съ дребнитѣ ледени кристали. Вѣтърътъ духа прѣзъ цѣлата нощь и когато Димъ, съ блуждаещи очи и замъглена мисъль, на другия день видѣ ясното, безоблачно небе, помисли, че сънува.

Около него се възправѣха върхове, низки и високи, като самотни стражи, или пъкъ групирани, като събрани на съвѣтъ титани. И на всичкитѣ върхове се развѣваха огромни снѣжни знамена, дълги хиляди стѫпки, млѣчни облаци съставени отъ свѣтлина и сѣнка, посребрени отъ слънцето.

— Очитѣ ми видѣха славата на Господа, който идва! — запѣ низко Димъ предъ снѣжния прахъ, който вѣтърътъ отвѣваше къмъ небето, като свѣтливи копринени воали.

Той все гледаше; знамената все висѣха по скалитѣ и той все мислѣше, че сънува, когато Лабискви се изправи всредъ кожитѣ.

— Азъ сънувамъ, Лабискви, — каза той. Сънувате ли и вие въ моя сънъ?

— Това не е сънъ! — отговори тя. Старцитѣ сѫ ми разправяли за тия явления. Следъ това ще дойде пролѣтниятъ вѣтъръ и ний ще живѣемъ и ще намѣримъ заслужена почивка.