Джек Лондон
Чудото на жената (12)

XII.

Презъ това време младитѣ индийци продължаваха неумолимото си преследване. Водени отъ чудни случайности и отъ предположенията, които сами правѣха за пѫтя хванатъ отъ бѣглецитѣ, тѣ винаги намираха заличената отъ ураганитѣ следа и тръгваха по нея. Ако валѣше снѣгъ, Димъ и Лабискви правѣха най-невѣроятни завои, тръгваха на изтокъ, когато пѫтятъ имъ бѣше на западъ или югъ избѣгваха нѣкоя равнина и се изкачваха по нѣкой наклонъ. Понеже се бѣха заблудили, това нѣмаше значение! Но невъзможно имъ бѣше да се отърватъ отъ индийцитѣ, освенъ за нѣколко дена. Когато следъ нѣкоя буря загубваха следитѣ, тѣ се пръсваха въ хайка и първиятъ, който намѣрѣше нѣкой новъ знакъ, запалваше голѣмъ огънь, за да събере другаритѣ си.

Димъ изгуби понятието си за време, — за изминатитѣ дни и нощи, за ураганитѣ и почивкитѣ. Въ адъ отъ страдания, Лабискви и той, изтощени, продължаваха борбата, а Макъ Канъ се влачеше криво-лѣво следъ тѣхъ, мърморейки спомени и мечти за Санъ-Франциско. Огромни върхове, спокойни и строги въ синьото ледено небе, се изправяха надъ главитѣ имъ. Тѣ бѣгаха презъ долини съ стени стръмни като скали, по които не можеше да се закрепи снѣгъ, после се впущаха въ тѣсни проходи, дето се срещаха страшно дълбоки езера.

Една нощь, между два урагана, пламъкътъ на далеченъ вулканъ освѣтли небето. Тѣ не го видѣха вече и най-после се запитаха дали не сѫ имали халюцинация.

Тѣ пресичаха падини, дето снѣгътъ, замръзналъ на слоеве, се бѣше натрупалъ на стотици стѫпки дебелина, после тѣсни проходи, дето блѣщѣха ледници, отъ които снѣгътъ бѣ пометенъ отъ страшни вѣтрове. Тѣ се влачеха, мълчаливи като сѣнки, по страната на преспи готови да рухнатъ; и понѣкога гърмътъ на падането ги изтръгваше отъ изтощителното вцепенение.

Често тѣ се спираха безъ огънь и бѣха принудени съ топлината на тѣлата си да размръзватъ дажбата си месо.

Всредъ тия смъртни изпитания, Лабискви си оставаше все сѫщата. Веселото й настроение не я напускаше никога, освѣнъ когато погледътъ й падаше на Макъ Канъ. И най-тежкитѣ упадъци отъ умора и студъ не успѣваха да обуздаятъ проявитѣ на любовьта й. Внимателна като млада котка, тя надзираваше подѣлбата на скромнитѣ дажби и Димъ чувствуваше, че тя, въ дъното на сърдцето си, упреква Макъ Канъ за всѣко движение на челюститѣ му.

Единъ день тя раздаде храната и ирландецътъ енергично запротестира. Указа се, че не само на него, но и на самата нея, тя бѣше отдѣлила по-малко храна, отколкото на Димъ. Оттогава той самъ вършеше тая работа.

Една сутринь, следъ като валѣ снѣгъ цѣла нощь, тѣ бѣха грабнати отъ една малка преспа и завлѣчени на около тридесеть стѫпки. Тѣ се измъкнаха полу-задушени, но безъ рани, Макъ Канъ обаче изгуби чантата си, въ която бѣше всичкото брашно и която ново срутване завлѣче безвъзвратно. Оттогава Лабискви съвсемъ престана да поглежда Макъ Канъ, при все че той нѣмаше никаква вина за нещастието и Димъ разбра, че тя не смѣеше вече да го гледа, отъ страхъ, че нѣма да може вече да се сдържа.