Джек Лондон
Чудото на жената (7)

Джек Лондон
Чудото на жената (7)

VII.

Но на третия день, Димъ не можа да предизвика удобенъ случай за бѣгство. Младитѣ индийци бѣха промѣнили посоката на издирванията си и когато Кѫсиятъ и Макъ Канъ съ кучетата, се изкачваха по коритото на рѣкичката, Димъ и другаритѣ му, на шестдесеть мили на северо-изтокъ, вървѣха по следитѣ на второто стадо елени. Едва следъ нѣколко дена, въ тъмнината на една снѣжна виелица тѣ се върнаха въ лагера. Една индийка, която хленчеше до огнището, престана да плаче като видѣ Димъ и се спусна къмъ него. Съ изкривена уста, очи свѣтнали отъ умраза, тя го обсипа съ проклятия, сочейки съ рѫка едно вцепенено тѣло въ кожитѣ, още прострѣно на шейната, съ която го бѣха донесли.

Димъ не можеше да предположи какво се бѣше случило и, като наближи до лагера на Макъ Канъ, бѣше готовъ да изтърпи още единъ залпъ проклетия. Но какво бѣше очудването му, когато видѣ самия Макъ Канъ задъвкалъ старателно кѫсъ еленово месо.

— Азъ нѣмамъ войнственъ темпераментъ, — обясни той, като хленчеше. — Но Кѫсиятъ замина и тѣ още го преследватъ. Той се бранѣше като дяволъ, но тѣ ще го хванатъ на всѣка цена. Той натупа двама — ще имъ мине, но на едного продъни гѫрдитѣ.

— Да, зная, — отговори Димъ, — току-що срещнахъ вдовицата му.

— Стариятъ Снасъ иска да те види, — прибави Макъ Канъ; той даде заповѣдь да отидешъ въ колибата му щомъ се върнешъ. Азъ не продумахъ думица, ти не си въ течение на нищо, не забравяй това. Кѫсиятъ тръгна съ мене по своя собствена инициатива.

Въ колибата на Снасъ Димъ намѣри Лабискви. Тя го прие съ погледъ пъленъ съ такава кротость и такава нѣжность, че той се изплаши.

— Радвамъ се, че не сте се опитали да бѣгате, — каза тя. — Виждате, че…

Тя се поколеба, но очитѣ й изпълнени съ любовь, въ която не можеше да се съмнѣва, не се навѣдоха.

— Азъ запалихъ моя факелъ и разбира се то е за васъ. Азъ познахъ знака! Обичамъ ви повече отъ всичко на свѣта; повече отъ всичко на свѣта; повече отъ хиляда Либаховци и хиляда Макуковци. Азъ обичамъ. Колко е странно това. Обичамъ както Франческа обичаше, както обичаше Изолда. Стариятъ Четири Очи казваше истината. Не така обичатъ индийцитѣ. Но очитѣ ми сѫ сини и азъ съмъ бѣла. Ний и двамата сме бѣли.

Никога Димъ не бѣше получавалъ признание и не бѣше приготвенъ за такава случайность. Още повече, това не бѣше предложение, защото считаха съгласието му за дадено. Всичко изглеждаше така добре наредено въ мисъльта на Лабискви, толкова горещи бѣха погледитѣ й, че той се чудѣше какъ още не е обвила шията му съ рѫцетѣ си и не е сложила глава на рамото му. Той разбра, че, ако тя изказваше откровено чувствата си, не знаеше нищо за деликатнитѣ хитрости на любовьта. Тя продължи да бърбори, пѣейки щастливия химнъ на любовьта си, а той търсѣше удобенъ моментъ, за да я смаже съ своята изповѣдь. Трѣбваше сега или никога.

— Кажете, Лабискви, — започна той, — сигурна ли сте, че Четири Очи добре ви е разказалъ цѣлата история на Паоло и Франческа.

Тя сключи рѫце и започна да се смѣе, сигурна, че ще има удоволствието да я чуе.

— О! значи има нѣщо повече? Азъ бѣхъ съвсемъ сигурна, че трѣбва да е имало още любовь! Азъ мислихъ много за това, откакъ запалихъ факела.

Въ тоя мигъ Снасъ дойде при мангала.

Случаятъ, който Димъ търсѣше, бѣше загубенъ.

— Добъръ вечерь! — каза старецътъ сърдито. — Хубава работа свърши вашиятъ другарь! Щастливъ съмъ, че вие излѣзохте по-разуменъ.

— Кажетѣ ми най-напредъ какво се е случило! — каза бързо Димъ.

Бѣлитѣ зѫби на Снасъ блѣснаха презъ гѫститѣ му мустаци.

— Разбира се, ще ви кажа. Вашиятъ другарь е убилъ единъ отъ моитѣ хора. Това недоносче Макъ Канъ го е изоставилъ при първия изстрелъ. Той никога вече нѣма да се опита да бѣга. Но моитѣ ловци сѫ открили следитѣ на вашия другарь въ планината и ще го хванатъ. Той никога нѣма да стигне до Юконъ. Колкото за васъ, отъ днесъ вие ще спите при мене и нѣма да ходите съ младежитѣ! Азъ ще ви пазя!